Другият Чайковски

"Другият" - в смисъл, че не е Пьотр Илич. Не е и брат му Модест, никой от родата. Не е Мехмед Садък паша, роден като Михал Чайковски и завършил дните си като Михаил Чайковский. "Другият Чайковски" е Андре Чайковски, роден като Роберт Анджей Краутхамер. Впрочем, видях, че родната преса доста подробно е отразила "сензацията", та ще ми спести усилията по излагане на сюжета. [Чак ми се отщя да пиша като видях тъпнята, появила се в тиражните масмедии. Ще се опитам да я забравя. Малко ми е трудно, защото съм си пуснала за фон някакво неулучило формата си полукултурно life-style предаване с претенции...].

Можеш ли правиш изкуство, ако не мислиш за смъртта? Ако абсолютизираш момента_ на_ставане? Нека се изясним отсега - не смъртта като начало на безсмъртие, не смъртта като критерий за значимост. Може ли някой да живее без да се замисля за смъртта? Смъртта като край. Смъртта като абсолют. Като единственият абсолют.

Може. Защо да не може? Някои се опитват да я надхитрят - да останат отсам било чрез деца, било чрез предмети, било чрез идеи. На други не им пука, донякъде правилно.

---

Преди да станеш на възраст, за да тръгнеш на училище, по случайност са те спасили от варшавското гето с фалшиви документи. По случайност фамилията ти в тези фалшиви документи е Чайковски. По случайност завършваш Парижката консерватория на 15 години. По случайност се разболяваш и умираш на 46. И като нямаш нищо друго, пак искаш да си на сцената. Не зад пианото. Но на сцената. Защото не си ли ти - артистът, един Йорик, комуто Хамлет да каже: "Бедни ми Йорик! Аз го познавах, Хорацио"? "Аз го познавах".

И днес, след 26 години, мога да кажа: аз го познах, научих за него. Най-после артист от кралския шекспиров театър се реши да произнесе монолога, държейки в ръце истински череп, черепът на Андре Чайковски. За първи път? Да бе, при първото представление сигурно и тогава са използвали пластмасов мулаж! Просто не се знаели(дали?) чий е бил реквизитът преди да стане реквизит. Сега се знае. Това ли е сензацията?

А освен това, за първи път Хамлет е с яке на сцената на Кралския шекспиров театър. За първи път е с плетена шапка. Може би не за първи път телевизионна звезда играе Хамлет на тази сцена, но това предизвика дискусия - редно ли е? Телевизионна звезда да играе Шекспир?

Като гледах интервюто с Дейвид Тенант, си мислех точно за това: че всеки може да каже монолога "Да бъдеш или да не бъдеш". Всеки може да го каже. И всяко казване ще е редно. Въпросът не е в това дали е редно да го каже интелектуалец, клошар или хлапе, издърпано от дискотеката (или изритано от компютърен клуб). Редно е. Въпросът е дали зрителите ще намерят за себе си смисъл да го чуят. Андре Чайковски е намерил начин да им покаже някакъв смисъл - за който какъвто смисъл си хареса. "Да бъдеш или да не бъдеш" - всеки има някакъв отговор за себе си. И всички останали имат своя си отговор за теб. На тях не им пука за твоя отговор и на теб не ти пука за техния. Затова Деймиън Хърст инкрустира черепа с диаманти - белким на някого му запука. Те това - диамантите по черепа беше ясно като идея. Не знаех, че Хърст я е взаимствал. Но както е казал Салвадор Дали, ако ни е срах, че ще ни обвинят в имирине, то по-добре да не правим нищо.

Никога нищо не се знае. Говорих преди време за съвременник на Рембранд, останал в сянката му и не много известен в наши дни. Сега е представена поредната изложба на друг забележителен художник, творил по същото време в Амстердам - Якоб Бакер (Jacob Backer):

Казват, обожанието, с което бил обграден Рембранд през ХІХ в., направило така, че талантливите му съперници са забравени от широката публика. Не е справедливо.

Но...

Никоя друга картина не е оказвала върху мен такова въздействие като "Блудния син"...

Защото е като притча - всеки може да я разказва, да я тълкува и да намира собствен смисъл в нея. Какво значение има как е облечен Хамлет? Има ли татуировка? Джитка ли или слуша чалга? Всеки може да каже "Да бъдеш или да бъдеш". Стига да не го отвратят в часовете по литература и то ако случайно се заслуша по причина, че няма с какво по-интересно да убие времето. Но даже насила да го накарат да каже монолога, в това казване пак има смисъл. За хлапето, за нас. За Шекспир - не знам. Няма данни да е завещал черепа си, нали?

Защо?

Какво толкова има във фотографиите на Габриел Ороско? Нищо такова - банани, помияри:

Но те карат да се запиташ: защо?

Има ли по-важен въпрос? Може би има. Може би сегашните мейнстрийм-мейкъри знаят по-важно наречие от "защо". Със сигурност има по-важно наречие, по-важно относително местоимение...цяла граматика - по-важна. Ако днес най-важно е "какво", утре - "как", вдругиден - "защо", а после - нещо съвсем различно, това е, което трябва да е. Казал го е Хегел.

Пък "като чуя думата "култура", се хващам за кобура" не го е казал Гьоринг, нито Гьобелс. Днес научих, че това е реплика от пиеса на Ханс Йост - смятан за един от малкото талантливи драматурзи от времето на национал-социализма. Пък в руски коментар прочетох: "ами да, като включа телевизора, почвам да мисля, че има резон в тази концепция"(за културата и кобура). Въпросът ми е: какво общо има телевизията с културата? Както и да е.

Днес извърших акт, свързан с предишния ми пост. Написах писмо. Само заради акта на извършването - написване на писмо, изразяване на мнение. Без всякакво значение.

Питам се, ако направиш нещо, което си знаеш, че е важно само за теб, това приравнява ли те с Ван Гог? Ако направиш нещо, което изпълва публиката с (монетарен)възторг, това приравнява ли те с Деймиън Хърст? Глупости :)

Аха-аха да се произнеса, че това, отвъдното, петнадесетият камък може да бъде видян :)

Индийците са умни. Те казват "напред", пък където стигнат. Китайците си падат по ментетата. Или поне така изглежда. Но те крият броя на камъните - знаеш ли ги колко са, та да претендираш, че виждаш всички.

Границите

Границите, които един гений опипва, за да прецени дали може да ги премине. Имаше такава формулировка в разговора за новия руски филм, посветен на Ландау (нобелов лауреат по физика). Или по-точно - филм за вдовицата му. Изгледах разговора. Гледах и началото на филма. Много въпроси без отговори. Искам да кажа, че авторите на филма претендират да разглеждат важни проблеми, но на практика не ги поставят във филма. Направили са нискобюджетна продукция, която е имала материал да стане събитие (предвид възможните теми), но поради недалновидността на продуцента е заложила на сценаристи и режисьор, които гарантират пазарен успех, но не и смисленост на творбата.

Кой има право да бъде наречен гений? Кой може да нарушава господстващите морални норми? Може ли обявеният за гений (или поне за талант) да получи правото безнаказано да нарушава моралните норми? Ами ако се окаже, че не е гений? Ами ако наистина е гений?

Можеш ли да говориш само (своята си)истина без да те е грижа дали не нараняваш другия? Не е ли това форма на контрол върху партньора? Нужно ли е да казваш истината, дори ако не те питат и не се нуждаят от нея? Защо да го правиш? Да се самоутвърдиш? Включително в случая, когато претендираш, че правиш произведение на изкуството. Или - когато сметнеш, че това е обществено необходимо (журналистика?).

Ако главният ти герой е историческа личност, докъде се простират правата ти на собствена интерпретация? Особено, ако съзнаваш, че си твърде далеч от реалния образ на тази личност и просто я използваш, за да поставиш пред обществото проблем, който те вълнува и смяташ за важен. Ама този човек няма нищо общо с твоето произведение. С какво право говориш за морал тогава?

Отделно - ако използваш реално съществуващи хора, за да изложиш собствените си виждания за семейството. Имам предвид, че институтът на семейството е в период на преосмисляне с оглед развитието на технологиите. През вековете семейството е намирало смисъла си в гарантиране на наследяването от наследника, който (желателно) е бил и биологичен наследник на гените на законните си родители. Сега нещата се променят. Биологичният произход лесно може да бъде установен. От друга страна - появиха се много институти (осиновяване, признаване въпреки биологичното неродство и пр.), които правят установяването на биологичния произход излишно. Това маргинализира и брака като институция, гарантираща "законността" на наследяването. Тогава защо да се женят хората? И какъв е смисълът на неизневеряването? Чисто морален. Щом е само морален, значи ли, че става излишен?

Ето с какъв материал са разполагали продуцентите! И не са били на нивото му. Затова предизвикват дискусия и изместват проблема в клюкарска плоскост. Тя(дискусията) им гарантира скандал, демек - печалби.

И пак стигаме до пазара като критерий. И кой, ако не пазарът, може да бъде критерий? Кой?

Да бе, забравих откъде тръгнах! В Берн правят изложба Ego Documents - опитват се да изследват защо художникът прави собствения си живот тема за произведение на изкуството. Защо? Защо един живот може да бъде изложен за всеобщо обозрение? И с какво право? Не знам.

Сапунка

Почнала съм и аз като сапунка да въртя едни и същи реплики - изкуството-пазарът, изкуството-пазарът... Истината е, че ме интересува дали е възможно в наше време по някакъв начин изкуството да се обозначи извън пазара. Възможно ли е някой да научи, че е създадено произведение на изкуството, ако информацията за това не мине през пазарните средства за комуникация? Ако "Нирвана" не бяха пробили на пазара, щеше ли някой да знае за тях? И щеше ли изобщо да я има "Нирвана"?

Кой може да каже нещо за изображението, което археолозите определят като фигура на богинята Ищар? Всеки ли е можел да се пробва да я извае? Може би такива(фигури) ги е имало с хиляди, слагали са ги до табелката на вратата(като икони до звънеца, както правят в Малта) и са стрували стотинки, защото всяка грънчарница е имала калъпа? Уникалността ли прави от предмета произведение на изкуството или изкуство го прави нещо такова, имагинерно, което е причината (една от )теракотите да краси колекцията на Британския музей - независимо, че никой точно не знае дали е акадско-шумерска или вавилонска, дали е Инана/Ищар или сестра й, дали изобщо е това, което ни се иска да бъде. Дали точно неразбирането ни, неизвестността, тайнствеността не прави от керамичния образ произведение на изкуството? Защото, ако всичко е ясно, каква е връзката с трансцедентното начало, без което битието е толкова скучно? Не живее ли там изкуството - в граничната област между битието и отвъдното, между ясното и неразбираемото, между обичайното и потрисащото, между красивото и кича, в царството на неопределимото...? Пазарът ли е входът в това царство? Фейс-контролът - това е, със сигурност. Някой да каже: каква е съдбата на тези, които не минат през фейс-контрола? Ще ги има ли утре?

Пазарът живее днес, за деня. Аз също.В космически измерения, Шекспир също е еднодневка. Но съизмерен с мен, Шекпир е вечност. Инана/Ищар или сестра й, или която и да е там - къде й е мястото в тази скала? Била ли е вечност тогава - преди близо три хилядолетия, вечност ли ще е след още толкова (ако има кой да мисли по въпроса след трийсетина века) или само сега така ни изглежда? Ако не се фиксира, изкуство ли е изкуството? Или е само мимолетно мяркане в новините - като: "майката на Бритни написала бестселър".

Имам ли отговор? Не. Ще ми се, ищахът да видиш всички камъни, да е критерият. Но не е. Всяко време си има своите критерии. Майсторлъкът е, да ги напипаш и погъделичкаш. Късмет е, да додрапаш до гъдела на някое следващо поколение. Сигурно по тази причина пазарът заложи на днешното и заряза умрелите, за които си въобразява, че си ги е изяснил и в тях вече няма скрито покрито. Сега му е времето да направиш удар.

Да, ама не. Това - човекът, все нещо не вдява, все нещо смахнато го тегли, все гледа да надзърне в непостижимото. И на ти го - "лятото на ужасите": Хитлер в музея на мадам Тисо (обезглавен от посетител), електрически стол като атракция, златни рибки в блендер, "китийско мъчение" с водна капка (пак в атракцион), имаше ли още? Изкуство ли е това? Защо не? Важното е, като те скандализира, да те накара да мислиш. Но и това никак, ама никак, не стига, за да кажеш, че е изкуство.

Ако звучи като "издигане над", силно грешите. Цялото писание е "спускане в". Ако трябва да обяснявам, значи не трябва да обяснявам. [Знае ли някой първоизточника на тази гениална сентенция?]
----------------------
Най-скъпата картина в колекцията, събирана за Хитлер. Колко бихте платили днес за нея? И защо, а?

Несигурност в интерпретацията

"Несигурността започва, когато човек се запита дали наистина се нуждаем от понятия като истина и познание". Мога да сложа тук точка и да се съглася с Жак Буврес. Но философът продължава: "...за да преценим стойността и значението, което придаваме на литературните произведения". Не че Буврес не е прав. Просто в интервюто той разсъждава върху проблема дали все още литературата [изкуствата изобщо - предположението мое] е форма на познание. Не знам. Според мен всичко е форма на познание. Не е ли животът разглеждане на каресансуи в Рьоанджи - никога не виждаш всички камъни, но все се опитваш да подредиш пълната картина, да видиш истината. Докато в един момент не се откажеш и не пратиш истината по дяволите. Но Буврес не говори за това.

За каква истина си говорим, ако " не съществуват факти, а само интерпретации, които представляват актове на власт"? В скоби: Ето какво се случва, когато цитатът не е точен. Аз резнах от мисълта на Буврес, а тук неизвестният[за мен] автор е дописал изречението на Ницше, което според повечето е-текстове (на немски, английски и руски) гласи: "Не съществуват факти, а само интерпретации", точка.

И още: "Man darf nicht fragen: "wer interpetiert denn?" sondern das Interpretieren selbst, als eine Form des Willens zur Macht, hat Dasein (aber nicht als ein "Sein", sondern als ein Prozess, ein Werden) als ein Affekt" - демек: не бива да питаме кой интерпретира, а да приемем, че интерпретацията си съществува като форма на волята за власт, ама не като "нещо налично", а като процес, като "ставащо". Излиза, че една от интепретациите наистина би могла да бъде "Не съществуват факти, а само интерпретации, които представляват актове на власт". Да добавя, че има интерпретации и като тази: "Also ist Wille zur Wahrheit Wille zur Macht. Ja, Wille zur Wahrheit muss unvermeidlicher Weise auch ein Wille zur Interpretation sein" - волята за истина е воля за власт, а още повече: волята за истина е воля за интерпретация.

"Въпросното понятие за истината същото ли е във философията?" - питат Буврес от сп. "Lire".

Дали наистина се нуждаем от понятия като истина, ако всички понятия са само евфемизми, зад които се крие волята за власт? Пък политолозите казват, че обществените отношения, които по някакъв начин са свързани с властта, се наричат "политика". Гледай сега, как го изкараха Ницше, че де що има по света, всичко свежда до политика. Сюзън Зонтаг затова се обявява "Против интерпретацията": "Интерпретацията, основаваща се на много съмнителната теория, че едно произведение на изкуството се състои от съдържателни единици, насилва изкуството. Тя превръща изкуството в артикул за употреба, в подредба вътре в една мисловна схема от категории". Есето е писано през 1964 г. Не знам, тогава явно не се е харчел възгледът, че самото изкуство е интрепретация. Та, като "скрива" тъкмо този камък от градината Рьоанджи, Зонтаг разглежда изкуството само като обект на интерпретация, чрез която то бива употребявано. "Всъщност множество от днешните изкуства могат да бъдат разбирани като мотивирани от едно бягство от интерпретацията. За да избегне интерпретацията, изкуството може да се превърне в пародия. Или може да стане абстрактно. Или да стане ("просто") декоративно. Или да стане не-изкуство.
Бягството от интерпретацията изглежда е особена черта на модерната живопис. Абстрактната живопис е опитът да не се притежава, в обикновения смисъл, съдържание; тъй като ако няма съдържание, не може да има и интерпретация. Поп-артът работи със средства, противоположни на самия резултат; използвайки съдържание, което е толкова кресливо, толкова "каквото е", че и то в края на краищата става нетълкуваемо".

Като че ли самият отказ от интерпретиране не е сам по себе си интепретация.

Да, обаче днес Ален Финкелкро (ЛИК, 2008, бр.9) бие тревога, че имаме "смущаващо забравяне на спецификата [к.м.]" на изкуството (т.е. станало е вече "не-изкуство"?). "Шейсетте години ни завещаха едно виждане за отношенията между индивида и света, в които индивидът се валоризира без никакви задръжки". И по-нататък: "Днес безформеното влиза в книгите с необикновеното алиби за цензурата, упражнена срещу маркиз дьо Сад. Господства престорената антиконвенционалност". Значи придружителят на Саркози в сутрешните му джогинг-разходки е склонен да разглежда интерпретирането като вид цензуриране. При това е склонен да вижда полза_от и дори необходимост_от известна нетърпимост към всякаквите форми. За разлика от Буврес, Финкелкро е радетел на морализаторската функция на изкуството. И на практика потвърждава тезата на Сюзън Зонтаг. Само че дали самоубийството("да стане не-изкуство") е спасение?

Зонтаг вижда ролята на критиката като предоставяне на "едно действително акуратно, остро, изпълнено с обич описание на външността на едно произведение на изкуството". Дали пък Зонтаг не се опитва да цензурира критиката, не ли? Опитва се да й диктува каква точно интерпретация да прави, may be?

Финкелкро пък иска критиката да има последната дума и тя(критиката) да е тази, която да отсъжда какво и как.

Двама (автор и критик) се карат (за власт), трети (пазарът) печели. Оттам нататък, каквото и да кажеш, все до пазара опира. И на никого не му пука дали изкуството е морализаторстване, дали е форма на познание или е просто някаква форма. Днес пазарът е този, който задава ценностите.

Някъде ми се мярна тезата, че галериите вече не са това, което бяха - те са пазарът=обикновени магазини; не показват, а търгуват. Днес изкуството можело да намери спасение само в музеите. Не знам дали това за музеите е вярно. Със сигурност те дават на критици и изкуствоведи илюзията, че спасяват монопола си върху интерпретациите.

Какво за галериите-магазини? Те показват това, което може да бъде продадено (желателно - на добра цена). Не е задължително да обичаш това, което продаваш. Психологически даже е противопоказно. Сещам се как преди хиляда години влязох в магазин за прежда в Малта. Продавачът веднага прецени финансовите ми възможности: "Знам, че не можете да си позволите това, но погледнете". И с благоговение свали от рафта кълбо великолепни нишки, разказа от какво и как са направени, позволи да ги пипна... Купих някаква прежда от него - като сувенир, спомен за човека, който обичаше стоката си. Магазинчето беше малко, разчитащо на случайни клиенти. Оня ден затвориха едно подобно в квартала...

Интерпретация било. Ами - какво друго? Ето, наблюдавам купувачи - с някакъв усет към красивото, но без желание за познание относно разликата между "красиво" и "красивичко". Изборът между "цвете в саксия" и "картина за стената" се свежда до отчитане на съотношението "цена : грижи за придобивката". Иначе - и двете раздвижват интериора и го правят по-релаксиращ. Да не би да не са прави тия хора? Ха да посмее някой да хвърли камък срещу тях!

Изкуството е само една от медиите. Една от медиите, даващи интерпретации. Дали изкуството се е отказало от моралните послания в полза на собствената си свобода, не знам. Във всяко послание има морал. И в декларирания отказ от морал също има морално послание - "едно е да искаш, друго е да можеш...", а трето и четвърто - какво казваш и какво другите чуват.

P.S. Тия разхвърляни мисли ги влача от десетина дни. Ежедневието ми доказва, че интересът към изкуството изисква големи инвестиции в средства и още повече - във време. По никой начин не мога да упреквам хората, избрали да инвестират в нещо друго, че избягват да интрепретират и предпочитат да купуват дъвки за очите за ушите, за душите. В края на краищата, дори тези, които купуват Хърст и Кунс едва ли си правят труда да интепретират. На тях дори не им пука, че самите им покупки са обект на интерпретации. Или напротив - опитват да се манипулират точно тези - маркетингови интерпретации.

Уф, "интерпретация" вече било мръсна дума - свойствена била на постмодернизма, пък той си бил отишъл. Тъй да е.

P.P.S. нещо съм си записала тук, ама не се сещам защо:
[изкуството като медия, изместена от новите медии и като тях - оказало се в зависимост от пазара. Т.е. отказва се от морала в полза на свободата (която в началото също е морално послание), за да се откаже от свободата заради пазара. Революцията не е игра, защото революцията не е тъждествена с мейнстрийма - реплика към Едуар Франсоа]

За политическото в изкуството

Когато Тициан е рисувал за Филип ІІ "Диана и Калисто" или "Диана и Актеон", политическо изкуство ли е правил? Когато Филип ІV опаковал картините, за да ги прати на Чарлз І като годежен подарък (ама ядец, работата се разсъхнала, та платната тогава не тръгнали към Англия), това прави ли изкуството на Тициан политическо понеже бивало употребявано за политически цели?

Преди няколко години Bert Winther-Tamaki издава книгата си "Art in the Encounter of Nations: Japanese and American Artists in the Early Postwar Years". В отзив за Amazon.com един студент изтъква като нейно достойнство това, че изследването давало възможност да се разбере как държавните администрации използват изкуството за свои цели и това напълно опровергавало тезата, че изкуството по дефиниция не е политическо. Те и книгите могат да се използват за какво ли не, да подпреш крака на масата, например, но това не ги прави мебелен аксесоар.

За политическа употреба на изкуството - примери бол. Понякога тази употреба започва много след смъртта на твореца и той така си и остава в неведение, че е правил политическо изкуство. Друг път работи, създадени като аполитични, точно поради тази причина биват въвлечени в политически отношения. Трети път някое не особено забележително произведение изведнъж придобива огромна значимост само поради социалните си послания и директно влиза в политиката, а оттам - и в историята на изкуството. Солженицин - твърде пресилено е да се обявява за велик писател. Като писател не е толкова велик. Но отдавна е признат за класик на световната литература и не бих се наела да оспорвам това признание. Невинаги талантът е този, който определя значението на твореца.

Въпросът е дали политическата съставка е иманентно присъща на изкуството. Има ли нещо политическо в тази работа на Чанг Хуан?

Според мен, има.
А в тази?

Може и да има, знам ли.

И двете неща са от сайта на галерията на Фолкер Дийл. Седалището на галерията е в Берлин, но има филиал и в Москва, където до 13-ти септември е отворена експозицията "Fresh Blood" - "групова изложба на девет от най-добрите актуални руски и украински художници. Чрез метода на сензационния подход те отново откриват характера на Русия и Украйна в международен контекст". Да оставим настрана дървения изказ от прес-релийза. Кураторката Кристина Щайнбрехер се е опитала да покаже европейското лице на младото руско изобразително изкуство. Това е била задачата й. Да покаже работи, които говорят нещо на европейския зрител. Пък било то и не точно зрител, а колекционер. Защо правя тази уговорка? Защото руската преса в един глас заявява: "познатото се продава, затова ги е избрала" или "младите са евтини, та - затова". Или пък: "изборът е явно политически мотивиран" (буквално: "това вторично[sic!] критико-иронично изкуство изглежда банално до невъзможност"). И защо е политически обагрено? Защото украинците били твърде "оранжеви", а "гъбената" серия на Никита Кадан била израз на "политически радикализъм":

A propos, това лято имаше няколко събития в памет на Д.А.Пригов. Това - по повод на гъбите... както и да е, парен каша духа [арт-журналистите май че] - има ли гъби, има и политика. Демек, няма неполитическо изкуство. Студентът печели с туш.

Аха. Той и Стефан Мавродиев, като бе нападнат в автобуса на връщане от Варна от напориста представителка на [предположително] езотерично движение, прибягна до политиката - колчем дамата му предложеше да почете от "нейния" вестник, той се впускаше в дълги тиради относно най-различни вътрешно- и външнополитически проблеми. Активистката притихваше. Е, не е ли изкуство? И не е ли политическо? В края на краищата естетиката възоблада - Мавродиев тихо оттегли на стъпалото, слизащо до седалката на шофьора, и се загледа в пейзажа. А пейзажът беше като нарисуван от Моне.

Хайде бе, да не би и аз да си губя зрението, та виждам света такъв?

Карфици

Не съм в кома. Закарфичила съм няколко теми, но засега те са като мъртви пеперуди - приковани към паното, интересни, красиви - и: не мърдат, не пърхат, не дишат.Странно, защото лятото е времето за живеене. Какво му е на тазгодишното лято, че бърза-бърза-бърза да си отиде?

- ако е разкрита самоличността на Banksy, какво от това?

- Деймиън Хърст променил пазара на изкуство. Браво. Аз какво да направя?

- съвременното индийско изкуство - ок. Харесвам Аниш Капур (заради "Небесната порта") и Субод Гупта (заради "Двете/трите крави" и разни други негови неща readymade, заради (само)иронията обаче)

- Йинка Шонибаре (заради ироничното отношение към клишетата от миналото + известно количество клишета от настоящето = популярност) [харесвам ли го?]

- "Bad painting" и "contemporary Realism" (ей тия неща:

и
Left: Girl with Pearl Earring, Johannes Vermeer, 1665;
Right: Girl with Piercings, Ellen Catherwood, 2006)

- изкуството, което престанало да бъде нещо художествено и станало философия, политика, ритуална мистика... Или просто светът е плосък (Т.Мураками, Т.Фрийдман, Т.Прачет etc.) и се състои от сапунени мехурчета (П.Слотърдейк)?

Цитати вместо мисли

Не е заради горещините. Мога, разбира се, да си измисля оправдание. Едно добре измислено оправдание си е изкуство. Ама ако имах време за измисляне на оправдания, щях да го използвам за друго. Не знам каква ще е ползата от това "друго", но щеше да ми е по-забавно. Нямам нито време, нито ищах да наругая сама себе си. Пребивавам в състояние, граничещо с принудителна исихия.

Като си говорим за исихия, винаги съм я разбирала като пауза в обработването на информация, пресищане и "забиване" на мозъка като компютър, заразен с вируси. Исихията, IMHO, има смисъл като отказ да произвеждаш информация. Убийте ме, не схващам как можеш доброволно да се откажеш да приемаш информация. Все едно да изпаднеш в кома. Но колкото и да ти се ще, тая работа не зависи от волята ти. Няма начин. Пък е и гадно. Наскоро американски съд реши, че жена, пребиваваща 20 и кусур години в такова състояние ("vegetable") на практика е мъртва, та й изключиха животоподдържащите системи. Съдебното решение е по иск на съпруга, който(съпруг) междувременно се беше обзавел с ново семейство и управляваше милионен фонд, създаден с цел лечението на "зеленчука". Както и да е. Искам да кажа, че отказът от приемане на информация си е признание, че си жив умрял. Та исихията се оказва или доброволно зомбиране, или извратено лицемерие (господи, къде си забравих прочутата търпимост към всичко, що не е агресия!).

Нищо.

Гледах видео-интервю с Дима Бавилски. Ако вече не съм го казвала някъде, първо открих блога му - допадна ми като мислене. После прочетох романите му - харесаха ми като начин на писане. Дима обича героите си, а това е нещо много дълбоко, без него няма многоплановост на творбата, няма вариативност на тълкуванията, няма смисъл.

И тъй като съм в "зеленчуково" състояние, само ще постна подборка от цитати (едва ли съвсем точни, защото не съумявах да ги конспектирам адекватно), извадки от споделеното от Дима в интервюто:

"пишем такива книги, каквито самите ние бихме искали да прочетем"

"преди писателите бяха [възприемани като] проповедници, а сега всеки има своята си истина и истината (или духовното богатство) на читателя е не по-малко важна от душевните откровения на един или друг писател"

"писателят и читателят разговарят като равни, а да си говорят като равни означава, че писателят развлича читателя, говори му интересно, а в хастара зашива философския бекграунд, който е важен за него [писателя], и това, доколко умело ще го направи, е въпрос на писателски майсторлък"

"писателят има право да пише сложно, но ако има смисъл от това, ако има полза"

"симулакър <...> под формата на книга, но не е книга"

"ако перифразирам Аристотел, ти променяш текста, текстът променя теб"

"читателят попрочита, писателят понаписва"

"Оксана Робски не е писател, защото да издадеш книга не значи, че си писател"

"[истинската] литература винаги е малко, хубавото никога не преобладава"

"псувнята може да разруши текста, но може да разруши и света"

"директността е последното убежище на негодниците"

"може да си директен [искрен/откровен] като маргаритка в полето, но стигнеш ли до медиите, вече не си маргаритка"

"в литературната критика няма система от критерии, няма никого, на когото да повярваш <...> има дейност на няколко човека, които обслужват интереси - първо своите и после на някакви кланове, които са се образували около тях"

"доверието в критика е изгубено - няма критерии, няма система и литературната критика не оказва никакво влияние"

"предлагали са ми пари да напиша реценция, но даже да си платиш [за хвалебствия], пак не можеш да увеличиш продажбите"

"литературната критика в Русия <...> за нея книгите винаги са били само повод да се поразсъждава върху ставащото, а сега това не се търси"

"книжките, които се продават по книжарниците, наричаме ги "литература", но това определение е по маркетингови съображения, журналистическо обслужване на издателската машина"

"каква е ролята на критиката, ако на читателя му е интересно да чете едно или друго без значение каква е истинската стойност на книгата?
- в това да обясни какво в действителност е зашифровано в дадения текст <...> като в сеанс при психоаналитик, който измъква скритото на повърхността"

"читателят не е длъжен да познава закономерностите на жанра"

"критикът е като актьор, който работи с тялото си - прекарва текста през себе си"

"изследването на попкултурата е зверски интересен тренд - защо едно нещо става популярно, а друго - не"

"проблемът е, че няма единни критерии. Обществото е раздробено на страти и всяка субкултура има собствени критерии"

"удоволствието е взаимно - за писателя, когато пише; за читателя - когато чете. Ако писателят пише "вкусно", ако на самия него му е интересно, това не остава скрито"

"аз не съм Достоевски, който се издига над читателя, аз вървя в тарапаната заедно с него, предлагам му своята версия за ставащото, а той [читателят] сам избира дали да приеме [предложеното] като лъжа или като истина <...> читателят става съавтор, той влага себе си в книгата"

За реализма

Какво пише за реализма в енциклопедиите? Че изследва действителността. Браво. Щото другите течения в изкуството изобщо не я изследват тая действителност, изобщо не реагират на действително ставащото, изобщо нямат отношение към живота като такъв. Добре, че го има реализмът, иначе човек дъх не може да си поеме от разните му там класицизми, романтизми, импресионизми и модернизми, пък за посмодернизма да не споменаваме, че си е творение на сатаната, хич да не е. Пу-пу, да не чуе дяволът. Това ли е животът - което изглежда? Не е това, казва маниакът от песента на Фалко. Нищо не е такова, каквото изглежда. Дори реализмът иска да ни покаже света по друг начин. Само че публиката търси неща, които й изглеждат познати и им се радва. Колкото по-познати й изглеждат, толкова повече им се радва. [Или пък на съвсем нереални, забавен парадокс]. Все си е друго да видиш "на картина" вестикарски портрет на президента и да го целунеш. Вестникът май не става за целувки, но картината става - това е изкуство все пак, подходящо е за боготворене. Особено, ако техниката е енкаустика (раннохристиянска иконописна техника), нали.

Симулакър, казва Бодриар. И фотореалистите го материализират. Като Хосе Мариа Кано на Петия международен салон на изящните изкуства в Москва. Впрочем, Кано е рисувал такива портрети на много лица от първите страници - от Грийнспан до Лакшми Митал, от Сергей Иванов до Назърбаев. Хората целуват Богородица в нейния храм, защо да не целуват и образа на Медведев в друг(неговия?) храм. Ето как реализмът дава възможност за полярно противоположни тълкувания независимо от вижданията на автора.

Впрочем, това ми харесва - играта на тълкувания. Съвсем юридически, каквото и да казвате )

Нищо не е такова, каквото изглежда. Даже животът. И любовта. Но това е друга тема.

“Действителността е еднакво и отвратителна, и очарователна - въпрос на гледна точка. <…> Животът е такъв, какъвто го виждаш”, казва Прилепин. "Такъв, какъвто го виждаш". Художникът показва света такъв, какъвто той го вижда. По начин, който му се струва най-подходящ да визуализира виждането му. Ама постмодернизмът бил омръзнал на публиката. Ама реализмът връщал бил изначалните ценности. Затова Прилепин бил оценен... Ако Прилепин е оценен само "за реализма си", значи е недооценен. Но и това е друга тема.

Реализмът е изкуството на тоталитаризма, четох някъде. И да, и не. Ето, тази потресаваща картина на Денис Питърсън:

Майки от Дарфур. Хиперреално. Ужасяващо реално. Почти като "Писъка" на Мунк. Може би заради цветовата гама. Може би заради асоциациите, които създава думата "Дарфур". Знам ли.

Но как да видиш света по друг начин, ако чуждият поглед не те разтресе и не те принуди да преосмислиш своя си поглед? И как изкуството да го направи, ако нямаш нагласата да погледнеш на света през чужди очи? И как да го направи, ако изобщо не желаеш да погледнеш?

И какъв трябва да си, че да видиш разпорен корем в снимка на разглобен мотор? Кой е "с отклонения" - авторът или зрителят? Или този, който не е в състояние "да види"?

Май исках да кажа още нещо. Но не помня какво...))

P.S. Сетих се. "Търсене" на Zack Zdralе:

Млад автор, скоро изкласил... Фотореализъм(чини ми се).

Jeanny, life is not what it seems

или Wer hat verloren?

Ами губят се неща. Даже цели държави. Като ГДР или Римската империя. Михаел Зайлщорфер ги свъзва директно - ГДР, ландграфство Хесен, Римската империя... - в инсталацията Junge Römer ("Юнге Рьомер"), ще рече "Младите римляни". Който си спомня (аз не помня, но човек е склонен да забравя) за Фалко, трябва да се сеща за шоуто му от 1984 г. със същото име - Junge Römer:

Зайлщорфер показва инсталацията си във Франкфурт. Излага реплика на реклама, чиито руини още могат да бъдат видяни над (източно)берлинските покриви - осемметров неон, наподобяващ магнитофонна касета от 80-те години на миналия век. Реклама от държава, която вече не съществува. Кунстхале(мястото на изложбата) е срещу "Рьомер" - сградата на кметството, издигната по времето, когато провинция Хесен била самостоятелна държава, такава държава вече не съществува. И звучи хитът на Фалко Junge Römer - като химн, посветен на младите граждани на държава, която отдавна, ама много отдавна вече не съществува.

Според някои, името на сградата идвало от чашките, с които владетелите обичали да вдигат тостове, обаче историците отричат да има връзка. Както и да е.

Дотук поне беше весело.

Докато търсех mp3-ка на записа на Фалко, попаднах на любопитен любителски микс на големия хит на диджея - Jeanny, и едно от любимите ми парчета на Rammstein - Nebel. Парчето (то и двете, май) си е абсолютна лигня, ама нейсе. Миксът, от своя страна, е груб, неизпипан и пр. Очевидно, авторът е мислел повече за текста, отколкото за музиката. Със сигурност е млад човек; може би - в момент на душевна криза, предизвикана от любовна мъка (c'est la vie).
Любопитна е трактовката - коментарът на едната песен чрез другата, преосмислянето на едната чрез другата. C'est la vie, но "животът не е това, което изглежда". Краят на любовта като смърт, а смъртта - като начало на вечна любов. И предупреждението накрая - това е само метафора, защото вечерните новини дават съвсем различна интерпретация на тая любов чрез смърт.
[Нека разкажа накратко. "Nebel" ще рече "Мъгла", рефренът е: "последна целувка" + "там, където свършва морето". Раздяла. И в мъглата... пфу, в гората: "Къде ти е обувката? Загубила си я, докато ти показвах пътя? Кой (се) изгуби? Ти - себе си? Аз - себе си? Ние - нас?", пее Фалко. Убийство.] Който има издържливостта, да чуе:

Да де, Фалко пее за сериен убиец, за психопат. Австриец е, - ама никакви намеци! Сензациите по вестниците са си сензации по вестниците. Сега говорим за друго. За преосмислянето на едно произведение чрез друго. За унищожаването на едно произведение чрез създаването на друго. За създаването(?) на друго(?). За създаването чрез унищожаване.

Те и братята Чапман ... чрез унищожаване на произведения на друг австриец... Не че имам нещо против. Или път имам против? Просто не знам какво да мисля. Буйството върху нечий гроб, както се изразяват някои... не е ли, всъщност, триумф на този, който лежи в гроба?
Не, възразява Джейк Чапман, не е важна личността на художника, преживените от него психически травми или душевните му дълбини. Важно е самото произведение и функциите, които то само по себе си изпълнява. Цитат от The Times: "Джеймс Смит, директор на Holocaust Centre (Нюарк), казва: "Посредствеността и блудкавостта на Хитлер като художник показват, че за да организираш геноцид не е задължително да си гений или психопат, и в този смисъл картините му имат някаква ценност като исторически паметници. Като прерисуваш оригиналите, за да изразиш някаква мисъл за миналото и отражението му върху днешния ден, това, може би, е най-смисленият вид вандализъм, за който мога да си спомня".

Абе, не знам.

Читаво ли е да сравняваш Макдоналдс с крематориум?
И метафорите трябва да имат някакъв здрав смисъл. Може би.

Сладко

Кой обича сладко? Шоколад?

Аз обичам само натурален, горчив шоколад. Мога да хапна Тирамису, ако е обилно посипано с горчиво какао. Чийз кейк, ако е достатъчно чийз. И разни такива неща. Да не са сладки.

И в изкуството не ми понася сладко. Като ми засладни на пръв поглед, трудно мога да съм обективна.

Райън Мартин може би не е лош рисувач. Твори в харчещия се стил магически реализъм (с корифей Michael Parkes)."Фантастически пасторал", пише на сайта на галерия Mark Wolfe Contemporary Art.

Не знам, не знам. Сладко ли е или имам предразсъдъци?

Обаче ето това ме заинтересува:

В тази работа има нещо, напомнящо за SecondLife-стилистиката... Свидетелство за времето. Или си въобразявам?

"...стреснат, трогнат, очарован"

Цай Го-Цян е усвоил това изкуство до съвършенство - да стряска, трогва, очарова... Трябва ли изкуството да го прави? Да. Какво постига изкуството с това - при положение, че се стряскат само тези, които имат нужда от стряскане, а останалите(които не се стряскат току-така) изобщо не научават, че някой искал да ги стресне, е въпрос трети и четвърти. Не че тия, последните не са подложени на стресове. Напротив. Много даже са си стреснати и хич не им е до стреса от отговорността за бъдещето на цялата планета след като не са сигурни, че ще успеят на съхранят дори собствените си съществувания. Може ли някой да ги вини, че имат инстинкт за самосъхранение и не се юрват като китовете, дето никой не знае защо аджеба масово се хвърлят към сушата и умират от излишък на въздух. Някои умират от повечето въздух(aka свобода), други умират от задушаване. Свят - широк, хора - всякакви, "защо да се бутаме?" - не разбира героят на Чехов. И с основание: защо трябва някой да "се цупи, сумти, да проповядва нови форми... Нали за всички има място, и за новото, и за старото, защо да се избутваме един друг" (Чехов, А. Чайка: Трето действие). Ключова фраза за пиесата, според мен, но нито Азарян, нито Скорик мислят така. Както и да е, "за всички има място".

Някои вече нямат нужда от физическо място:

Elegy for Robert Rauschenberg -
"Елегия за Робърт Раушенбърг"

Кое е добро и кое лошо изкуство? "Стряскането" ли е делитбеният белег? Не съм убедена. Вече казах защо - на който не му пука, няма и да те забележи, камо ли да успееш да го стрешнеш. Ама пък не пречи да опиташ, няма лошо. Щом ти харесва.

Как се прави?

Споменах, че "Евангелският проект" на Дмитрий Врубел е по-интересен с технологията си, с това "как се прави". Вероятно, греша. Но проектът на Цай Го Цян е интересен отвсякъде - каква е идеята, как се прави, как изглежда резултатът. "Невероятно красива и чувствена инсталация", казва един блогър, инспириран от публикация в "Дневник" през февруари т.г. От "Дневник" пък признават, че са прочели за изложбата в Newsweek и de facto са анотирали статията от американското списание. Не знам как да тълкувам заглавието "Pop Goes the Easel" - има го обиграването на многозначната дума "pop", има го смигването към детската песничка "Pop Goes the Weasel" и известния даже у нас анимационен герой I.M. Weasel... Но статията си е уважителна и стабилна, илюстриращият фотос - впечатляващ.Изобщо, цялата експозиция в Гугенхайм-Ню Йорк е впечатляваща. Красивичка. Дали е "чувствена", както я определя блогърът, когото нямам честта да познавам (дори виртуално), не смея да съдя. Но можеш да я посетиш, да поахкаш:

Cai Guo Qiang - -

Из Мрежата е пълно с клипове за тази изложба: тук, тук, и тук.

Александра Мънроу (куратор) казва, че било "много китайско" това, което показва Цай Го Цян. "Социалистически утопизъм" пък пише на сайта на Музея. Китаец, живял в Япония и тъкмо там започнал да прави мащабни проекти, изискващи някакъв вид социален активизъм: доброволци, дисциплина (заради работата с взривни вещества)... Макар че от 12 години живее в Ню Йорк, сега работи за шоуто по откриване и това по закриване на Олимпиадата в Пекин. А да - ония седем коли, които се "взривяват", са Нисан, забавно, не ли? "Много китайско". Ъхъ, глобализация и универсални ценности.

Сещам се за изложбата, която Токийския музей сега показва в Москва: самурайски доспехи, чеизи на японски моми от епохата Едо, катани и вакизаши, естествено. Един руски журналист (умишлено няма да давам линкове, за да не ги срамя) иска да обясни като какво ще да са това самураите. "Ако си послужа със стила на Сей Шонагон от "Записки под възглавката", бих казал, че самураите са рицари". Все едно да обясниш мястото на центурионите в системата на Римската империя чрез Библията. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Или дамата-журналистка, която възкликва: "Ама какво толкова им гледат на тия ножове! Всичките са еднакви". Четка за почерняне на зъби? Ах, колко японско! Или китайско (според случая).

В наши дни Витгенщайн би умрял от глад - не виждал смисъл да пише/говори, защото без друго никой не го разбирал. Е, един разбирал едно, друг - друго. Но Витгенщайн искал всичко накуп. Максимализъм, за какъвто сега няма търсене. Художникът/мислител трябва като Христос да разчупи пет хляба, да разхвърли парчетата и да позволи на тълкувателите да ги размножат по тяхно усмотрение, та да нахранят хиляди. Същият хляб ли е? Въпросът остава на заден план. Важното е да има хляб за всички.

Да "взривиш" седем Нисана или с енергията на четката, с няколко щриха да нарисуваш вятъра, устрема, движението?

Ау, колко китайско!

Не противопоставям едното на другото. Радвам се, че има такова и такова китайско. А също и такова:

За малко да забравя, че постът за китайското е инспириран от Сяо Фей aka Чайна Трейси (SecondLife) с видеото си, представено на 52-то Венецианско биенале. И великолепните й снимки Cosplay (твърде китайски ;) ).

Сега тя представя в Carnegie International изложбата Whose Utopia: индустриални фотографии...

Как се прави - кое?

Изповедално

(Не се препоръчва за четене)

Преди малко чух, че днес Мавромати и Боряна Роса ще представят "Желязната книга". От 17,30. Което означава, че аз няма да присъствам - офисът се нуждае от мен поне до към 18 ч. Дори да са ми останали физически сили, никога нямам физическото време, за да видя нещата, които ме интересуват. Нямам време дори да мисля. А като се замисля, забравям да се оглеждам на кръстовищата. Вчера си пресичам и чувам набиване на спирачки, клаксон, виждам кола, извършваща странни маневри. "Какво му става на тоя" - мисля си. След минута се сещам - опитва се човекът да ме заобиколи. Щом кара с несъобразена скорост, така щеше да му се пада, ако ме беше блъснал. След четвърт час историята се повтори, но без ефекти и драматизъм - вторият шофьор си спазваше правилата. Можеше за е забавно, ако не беше банално. Какво ли са си помислили за мен околните?

Какво ли мислеше за мен таксиметровият шофьор, комуто благодарих, че слуша металическа музика? Изгледа ме възмутено, защото реши, че всъщност го упреквам. "Наистина!", уверих го. Не ми повярва. Нямам вид на металка, обясни синът ми. Винаги ми е бил интересен (и неразбираем) феноменът с клишетата. Стереотипите са хубаво нещо откъм улесняване на всекидневието. Но ме удивлява как борците против клишетата_разбирани_като_застоялост/затлачване_в_обществения_живот, сами стават жертва на същите тези клишета: ако нещо им заприлича на принадлежащо към "старото", те не се вълнуват дали нещото наистина принадлежи или само така изглежда. Така де, аз дори не знам как трябва да изглеждам, за да си личи, че си падам по по-твърдия звук. Пък и защо трябва да си личи? Аз не харесвам тази музика, за да се правя на различна от масата. Аз просто я харесвам и не ми пука, че ме възприемат като част от масата.

Част ли съм от масата? Снощи сънувах как, подобно на Христос, трябва да нахраня n-брой човека, но не с пет хляба и две риби, а с пет риби. А рибите бяха живи. И едната от тях ме помоли да изчакам преди да й отрежа главата, защото още не е готова да умре. Добре, казах. Надявах се тя никога да не се подготви. Но след малко я чух да промълвява: "Готова съм. Можеш да започнеш". И аз взех ножа, и съвестно изпълних мисията си. Ритуалът беше изпълнен. Обичате ли ритуали?

"По едно време, когато Иисус се молеше насаме, и учениците бяха с Него, Той ги попита: за кого Ме мисли народът?" (Лук. 9:18)

Малодушно

Аз съм си човек-юрист. Ще рече - педант. Което си е така в моя случай (понякога. Рядко). Поради това никак не съм прагматична. И това ме отдалечава от сферата на изкуството. Е, не, не ме депресира това, че Абрамович по никой начин няма да ме направи гинесов рекордьор по суми, плетени за картина на жив художник. Депресира ме императивността там, където тя няма место - императивно.
"NEMO PERVENIT QUI NON LEGITIME CERTAVERIT". Изразът се приписва на Публий Сир. Някои го превеждат като: "Никой, плашейки се, не е достигнал високо положение". Не е много таман тоя превод, може би. Друг превод гласи: "Никой, който не се сражава по правилата, няма да сполучи". Перес-Реверте предпочита втория (вж. филма "Деветата порта", например).
Правилата предполагат допустими граници на тълкуване.
Защо в средите на изкуството има толкова хора, които признават само собствената си интерпретация? Даже виждат житейската си мисия тъкмо в това - да наложат собственото си тълкуване като единственото легитимно. Демек: да отхвърлят границите. Границите, разбирани като линия/сфера ("от-до") и узаконяването на точката (изключваща този подход "от-до").
О, я да престана да се вторачвам в едно нещо - в точката, очаквайки от нея да избликне таворската светлина. Щото последиците от това очакване [т.е. последиците от отказа от информация] всички го знаят. Колкото и да ги естетизираме, най-красиво тези очаквания/последици са изразени в "Откога се й...". Красиво ли е? Красиво. Защото е страшно. Ами, плашете си се, щом ви харесва. Поводи за страх - бол, с лопата да ги ринеш. Стига ти да погледнеш към Пиер и Жил, и не питай за друго :)
Обаче аз съм човек-юрист. Ще рече - педант. Вярвам, че във всяко нещо има хубаво. има и лошо. Като подхвърлиш, например: "Селска вечеринка" (©Руен Руенов. Sorry, каза го публично. Не мисля, че има правни пречки да бъде цитиран. Или зависи в какъв контекст думите ще бъдат цитирани - дали ще те посочат като автор или ще си ги впишат на своята си сметка? Кое е за предпочитане?), какво визираш - хубавото или лошото? Или пет пари не даваш дали е хубаво или лошо. Интересува те само да се утвърдиш като човек, удостоен с правото да лепи етикети?
Анимусът е важен фактор. Пък аз съм човек-юрист. Ще рече - педант. Като се заинатя да определям обстоятелствата "от-до", не мога да се понасям.
Щото, в крайна сметка, - какво значение?

Update: Всъщност, стиховете на Калин Терзийски дават един от ключовете за разбиране на пърформанса. Харесаха ми, поне в този контекст ми харесаха. Както и Тома Марков - вписваше се в ставащото. Искам да кажа, че оценките винаги са били субективни. И винаги са изкушавали тези, които имат ефира да ги поставят, с илюзията си за ултимативност, окончателност. И аз се изкуших тук да оценя оценяващите, да получа своята си доза усещане за "последна дума". Суета сует...

Евангелски притчи

"Притчата е словесен разказ за обикновена случка от човешкия опит, която илюстрира някоя духовна истина и, като се основава на известното, обяснява неизвестното.
Защо Христос e говорел с притчи?
"И като се приближиха до Него учениците, рекоха Му: защо с притчи им говориш? А Той им отговори и рече: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено; <...> затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират; и над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което казва: "с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря" [вж. Ис. 6:8-10]
И изкуството говори с притчи, и понеже за него няма Никейски събор, никой не е постановил коя притча как да се тълкува, та следват всякакви неразбории от липсата на каноничност. Не ли?

Да речем, "Евангелският проект" на Дмитрий Врубел. Казано е: "Другата спекулация - монотонен некомерсиален проект "Евангелски проект" на Дмитрий Врубел и Виктория Тимофеева. Новозаветни цитати - под огромни портрети (прерисувани от вестници) на персонажи от новинарските сводки (бандити, безпризорни, Абрамович, катаджии). В обясненията към тази подтискащо слаба работа [курсивът мой - v.] философът Борис Гройс пише, че евангелската вест "не съобщава на читателя нищо добро", нали "бог умря, апостолите са измъчвани", затова Евангелието е първообраз на съвременните медии, за които лошите новини са благо".

Казано е още: "До "Евангелския проект" ме заведоха Дима и Вика, той е на третия етаж и потриса с мащабите и точността на попаденията. Силата на фреските е такава, че те "забива" в земята, просто те размазва по пода. В ескизите всичко изглеждаше малко по-различно: камерността говореше за други неща, сега, когато ескизите на ройтерсовите фотографии, съединени с евангелските цитати, се оказаха разпънати на огромни бели стени, изпъкна медийността в чист вид: сякаш пред нас са ейдосите на съвременната информация, прииждащи и помитащи потребителя си. Информационните потоци и това, което е зад тях: отвъдна логика и смисъл. Тоест, четеш вестници или седиш пред монитора и вестникът е формат а4 или а2, или мониторът ти е еди-колко си инча, а когато пристъпваш към "Евангелския проект" на Врубел и Тимофеева, то всичко това е в изчистен от носителя си вид, [информационните потоци] настъпващи към теб на талази, също като онова цунами, помитащо всичко по пътя си. Като извличат енергията на съобщенията от недрата на носителя, Вика и Дима разиграват пред теб парад на информационната стихия в чист, изчистен от примеси вид. Цитатите от Свещеното писание осветяват тези съобщения с вътрешна причино-следствена логика като зад картинките изграждат вторично-третични, при това - не само интерпретационни, планове. Трябва ли казвам, че това е най-мощният и мащабен проект на Арт-Москва, надвишаващ по силата на въздействието си целия останал гювеч".

Няма Никейски събор да анатемоса или канонизира. Ще си останат за историята и "подтискащо слабата работа", и "най-мощният и мащабен проект". Прекрасно. A propos, като стана въпрос за прекрасното, сега красотата била скучна. Затова Пиер и Жил се ориентирали към кича. Така казват. Единият снима, другият доработва снимките. Подобна е и техниката на Врубел. Само че взема готови снимки от Reuters, пренася ги квадратче по квадратче върху голяма повърхност, принтира полученото върху винил и после рисува върху винила с акрил. Разделил е Евангелието на 365 части - по една за всеки ден. И всеки ден търси подходящото за съответния цитат изображение сред топ-новините на агенцията.

"...с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите". "Защото сърцето на тия човеци е закоравяло", продължава пророк Исаия. Не знам дали във всички случаи работата е в закоравяването на сърцето. Едва ли децата-публика в нощта на 17-ти се веселяха по време на пърформанса на Борис, защото сърцата им са закоравели. Веселяха се и това предизвика неодобрението на моя приятел. "Те така купонясват и на частно парти. - каза той. - Все им е едно къде купонясват. Не разбирам, защо са дошли тук". Райна Маркова обаче разбира: "само казионната “младеж”, осукваща се около Сергинови в един момент вкара дъха на селска вечеринка в лудницата" [правопис и пунктуация - Р.М.]. В скоби казано, аз пък не разбирам защо "казионна" - етимологията на думата (от рус. казна "хазна") предполага, че става въпрос за хора на държавна издръжка, което съотнесено към понятието "ъндърграунд", излиза извън възможностите ми да схвана за какво става въпрос. Но аз много неща не разбирам. Най-вече не разбирам от съвременно българско изкуство и от околоизкуствените му проблеми.

За първи път присъствах на живо при представянето на пърформанс. И се забавлявах. Забавлявах се от раздвоението да видя/чуя/разбера/почувствам това, което се случва на сцената, и да наблюдавам реакциите на публиката. Защото, казват, пърформансът е насочен към събуждане на архетиповете, на колективно неосъзнатото на публиката.

Ама аз какво ли пък разбирам. Я да си мълча по-добре. Че ще излезе, че претендирам да съм Никейски събор.

P.S. Малко off topic, защото нямам време да търся къде точно го бях казала и ще добавя забележката под линия тук - къде бях казала онова за всесилието, което всъщност е безсилие тъкмо поради всесилността си? Ставаше въпрос за "Карго 200". Ето, и Иван Кръстев използва подобна формула: "The Putin system is a classical illustration of "the impotence of omnipotence". Да взема все пак да се канонизирам, що ли? ;)

"И намразих целия си труд"

То пък един труд (откъм резултат, естествено)... Ама - труд си е. Но като човек прагматик, макар и релативист, мисля си: резултатът е важен, не усилията за постигането му.

Ще кажа отсега: повод за тия разсъждения стана интервюто на Мавромати за значението на кръвта и болката. Припадам от мириса на кръв и не виждам никакъв смисъл в страданието като такова. Ако не беше така, сигурно щях да стана лекар. Мавромати има медицинско образование, аз - юридическо. И съм голям почитател на вицовете за адвокати, не за лекари... Защото не понасям мириса на кръв, затова. Конформизъм, нали? Да.

Хубаво. След като изясних повода, да се върна към същината. Кръвта, казва Мавромати, не може да бъде цитирана. За мен пък цитатите са като кръвта. Е, не мога да преодолея пустия му постмодернизъм и това е! Ама едно време било лесно - цитираш без да посочваш източника и - нищо: интерпретираш, развиваш, твое си е. Сега RIAA и други симпатични организации бдят - като ще обговаряш проблема, кажи си, че цитираш. Иначе - за всичко се плаща. И ето ти го тебе постмодернизмът - закован в оковите на задължителното цитатничество. Ха да видим като  какво ще да е измъкването, прерязването на веригите и как(?), като искаш да кажеш, че героинята е хапнала БигМак, да не си принуден да шикалкавиш и да пишеш "БигWак". Интересно, какво щеше да прави сега Анди Уорхол със супите/Мерилин Монро? Май щеше да е на топло.

Ами авторското право на Галилееца върху страданието?

Хайде, стига за кръв и да си поговорим за душата.

"Бог дава на човека богатство, имот и слава, и за душата му няма оскудия в нищо, каквото и да пожелае; ала Бог не дава нему да се ползува от това, а се ползува от него чужди човек: това е суета и тежък недъг!" (Еклезиаст, 6:2) и "Всички трудове на човека са за гърлото му, а душата му се не насища" (Еклезиаст, 6:7). "<...> а душата му се не насища"...

Току-така ли  ц и т и р а м  Библията? Не, разбира се. Заради "Евангелския проект" на Дмитрий Врубел. Кое е по-важно за съвременното изкуство? Резултатът или процесът? Процесът. Защото там е новото. Резултатът винаги е цитат. "По-добре е да виждаш с очи, нежели да се луташ с душа. И това е също суета и гонене на вятър" (Еклезиаст, 6:9).

"Защото, кой знае, кое е добро за човека в живота, през всички дни на суетния му живот, които той прекарва като сянка? И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?" (Еклезиаст, 6:12). "Виж Божиите дела: кой може да изправи това, което Бог е направил криво?" (Еклезиаст, 7:13). "...защото няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви! мъдрият умира тъй, както и глупавият" (Еклезиаст, 2:16).

Пак за списъците

Нищо не разбирам от изкуствознание. Още по-малко - от социология на изкуството. И от бизнес/маркетинг/борси нищо не разбирам (там ми е грешката :) ). Защо го казвам? Когато аз си правя списъци, това няма никакво значение. Когато Гелман или Плуцер-Сарно си правят списъци, това се изучава в университетски курсове. Дали ревнувам по малко? Мъъъничко. Не е там работата. Хубавата страна на непрофесионалните, хоби-заниманията е да си вървиш по пътя (дао, до) без значение дали ще стигнеш до някъде, което е смисълът на всичко (може би). Професионализацията предполага достигане_на_цел. А щурмуването на Еверест влачи след себе си претенции за първенство, подготовка и финансиране на експедицията, PR с оглед попълването на фондове и пр. Сигурно е сладко да си този, от когото зависи на кого ще дадеш възможност за изява, възможността да изкачи Еверест; да си този, който дава добро да те види света - т.е. да си галерист или арт-журналист... Не че и те(галеристите/арт-журналистите) не зависят от конюнктурата, но имат много по-големи шансове да бъдат чути. Ирония, нали? Публиката слуша тези, от които зависи кой да се изкаже... Ако държиш да те чуят, трябва да инкрустираш череп с диаманти, да поканиш смъртно болни да умрат пред зрители, да правиш секс на обществено място... Не-е, това не е достатъчно. Т.е. " в самото събитие, - казва Плуцер-Сарно, - няма нищо от гледна точка на изкуството или политиката, както искате можете да го разглеждате, съвсем нищо ново. Друг е въпросът, в какъв контекст е попаднало това събитие. И разбира се, хората започват да обсъждат вече не изкуството, а нещо, както точно отбелязахте, което е отвъд рамките на изкуството. Т.е. да обсъждат самите себе си".

Както съм казвала - дали едно произведение на изкуството ще има някакво значение, зависи не от собствено художествените му качества, а от конюнктурата. Вярно, в много от случаите заслужаващи славата си художествени произведения са получили популярността си благодарение на конюнктурата, която им е осигурила шанса да останат в историята. Но няма пряка връзка между нещата. "Ана Каренина", например. Толстой е искал да я осъди, нея - героинята си. Конюнктурата била подходяща. Историята - скандална. Но романът е жив и сега, защото позволява и други тълкувания. Против волята на автора. Но благодарение на таланта му.

Случва се, с популярност и последвало историческо значение да бъде благословено и не_толкова_високохудожествено произведение. Защото то(произведението) третира важни социални проблеми. Пък авторът го е направил(това третиране) без да иска... Като февруарската(2008 г.) акция на групата "Война" в Биологическия музей. В акцията - нищо ново като замисъл. Неясна за публиката цел - т.е. посланието, което са отправили инициаторите, е останало нечуто. Но отзвукът е колосален. Управляемо колосален. Последиците от акцията (за участниците) ще определят последиците от акцията (в политически план), а следователно - последиците от акцията (за историята на изкуството).

Парадоксално, нали?
--------
Списъците заслужват внимание сами по себе си. "Книжката книжка ражда" - казваха навремето преподавателите ми. Изглежда, по същата логика, акцията акция прави :) Имам предвид това, което Плуцер-Сарно ще представи на 14 май в една от галериите на Гелман в Москва. Поводът е скандалната акция в Биологическия музей. Резултатът, в сравнение с този на оригинала, би могъл да бъде много по-смислен в теоретичен аспект. Но дали значението му, последиците от него ще надскочат тези на оригинала?

Update: Твърде често хората приемат за скука някакво чувство на неудовлетвореност...

Без логическа връзка:

1. Цитат от блога на Big Lebovski:
"Вчера в парка видях как едно момченце хвана скакалец и го пъхна в буркан. От време на време край момченцето се завъртаха други деца и те, клечейки, наблюдаваха скакалеца. Когато скакалецът замираше, момченцето започваше да тръска буркана, здраво да го тръска, и скакалецът тотчас пак се размърдваше. Аз, като гледах момченцето с буркана, си помислих, че и скакалецът си има своя вътрешен мир, който е разположен вътре в буркана - на скакалеца му се струва, че той има сигурност, дори само заради това, че е от вътрешната страна на стъклото. Скакалецът си има и външен свят - този, в който е момченцето, много жесток свят. А има го още и стъклото на буркана, в което той болезнено се блъска, когато момченцето от външния свят тресеше вътрешния мир на скакалеца. И аз страдам от търканията между световете - между вътрешния ми мир и всеобщия външен свят. И болезнено се блъскам в стъклото, когато моето бурканче бива разтрисано така, силно, силно".

2. Цитат от блога на trilbyhat:
"Изящни изкуства
Ако ще имаш блог, най-добре е да пишеш за прекрасното, защото всичко останало си е въздух под налягане.
ПРЕКРАСНОТО
Купуваш от супера едно пиле, 3 малки червени чушки (чили), 2 консерви червен зрял боб, лук, чесън, сланина, домати, пипер, пресни подправки.
Пускаш в тигана да се разтопи ситно нарязаната сланина, мяташ нарязания на дребно лук и чушките (без семки). Нарязваш на ситно пилето и го хвърляш и него в тигана като го пържиш до зачервяване <...> и без бавене го омахваш, след което доволно си изтриваш брадата със салфетка. Поливаш с текила, защото фактически си преял с 4 порции мексиканска манджа ЧИЛИ КОН КАРНЕ, макар в "подобрен" вариант, т.е. с пиле вместо с месо и със сланина вместо с бекон".

Задачата на изкуството

Борис ми писа в коментар: "Фуко, например, говори, че съвременният човек е създал огради около граничните ситуации в живота. Ако си спомняш, Буда един ден изоставя царството, дома си, жена си и сина си, защото вижда болен човек, луд човек, стар човек и труп на човек. Фуко остроумно забелязва, че тези гранични ситуации, като старост, лудост , болест и смърт са скрити от съвременния човек. Съвременният човек е ограден безопасно от тях. Той смята че призванието на творците, художниците и философите е точно да заместят тази прецептуална нужда на съвременния човек. Тоест да му покажат, лудостта, болката и смъртта".

Толстой преди около век е мислел така: "Задачата на изкуството е огромна: изкуството, истинското изкуство, ръководено от религията с помощта на науката (sic!), трябва да направи така, че мирното съсъществуване на хората, което сега съблюдава външни норми - на съдилищата, на полицията, на благотворителни организации, на трудови инспекции и др.под., - бива постигнато чрез свободна и радостна дейност на хората. Изкуството трябва да премахне насилието.
И само изкуството може да го постигне".

Впрочем, в същото есе (Толстой, Л.В. Какво е това изкуство? - 1897) Толстой громи "Бодлеровци, Верленовци, Мореасовци, Метерлинковци - в поезията, Моне, Мане, Пюви дьо Шавановци, Бърн-Джонсъновци, Щуковци, Бьоклиновци - в живописта, Вагнеровци, Листовци, Рихард Щраусовци - в музиката и др.под.", защото хората им се възхищават и "вече не са способни да разбират нито най-високото, нито най-простото изкуство".

Е, може и Толстой да не го е разбирал съвсем, кой знае. Казват, възложил бил на няколко младежи да резюмират един куп източници, дефиниращи изкуството по онова време. Казват, резюмираните произведения били около 70. Също така казват, че в трактата си Толстой използвал тези източници не като източници, а като повод да изрази кредото си. Какво ли не говорят хората.

Но кредото на Толстой се субсумира така: изкуството е стожер на морала, на християнския морал. Като се изключи политическата некоректност (от сегашна гледна точка) на подобно гледище, нищо лошо в такъв възглед. Стига да не претендира за окончателна правилност и за това, че е единствено годен да съществува.

Защото всеки художник си изгражда собствен свят, собствена вселена. Като Матю Ричи, например. и като останалите творци от селекцията на Гугенхайм в Билбао. Ако трябва да съм честна, към експозицията ме привлече инсталацията на Хавиер Перес:

Ясно е защо - говорехме си за особената роля на изкуството като посредник между смъртта и човека, който трябва да я преглътне по някакъв начин. Допуснах, че преди време изкуството е било илюстратор-помощник на религията, пък сега се чуства като "и сам войнът е воин" на този фронт. В тая връзка - отговорът на Грегор Шнайдер, инспириран от критичните коментари за проекта му. Какво да кажа? Човекът от самото начало гледа да поясни: проектът му "не е за слава, пу-пу, да не ми е уроки". Е, това само подсили подозренията ми, че истинската цел е да "заобиколи" смъртта като примами някой друг да му съдейства - с идеята, че и съдействащият ще го постигне слава, а следователно - безсмъртие. Може да греша в предположенията си. Знам ли - може пък славата наистина да е вид безсмъртие, може пък да е единствено възможния вид.

Аз бих предпочела да поговоря с баба и дядо, да послушам историите им, да ги попитам и те да ми отговорят. Не да си отговарям от тяхно име, според това, което си въобразявам, че биха отговорили...

Ами - това е разликата между живота и изкуството: в единия случай е за предпочитане да чуеш "различния" отговор, в другия се очаква да "чуеш" своя собствен.

Де да знам.

P.S. Перес привлече вниманието му преди години с работата "Диалог"...
Истината е, че пиша и спя :)

Исихия

Продължавам да не разбирам, защо разглеждат исихията като алтернатива на информационното преяждане. Информационният шум, който ни залива в огромни количества, е лесно преодолим - уменията да се неутрализира в приемливи пропорции се усвояват бързо и обучението е твърде елементарно, та е за чудене как хора с претенции за интелектуалност не усещат колко олекват като се жалват от диктатурата му. Исихията е отказ да се произвежда информация, не да се получава. А да сте чули някой интелектуалец да се е отказал да произвежда информация? Ми все едно да се е отказал да живее, а при тях(интелектуалците) дори самоубийството е произвеждане на информация. Иначе не биха го направили, не ли? На практика, идеализирането на исихията също е производство на информация, на символно ниво, на ниво "млъкнете и ме чуйте". (Има нещо общо с паметниците, май )) )

Всъщност, исках да се оплача от липсата на време за мислене. Постовете ми излизат едни такива... хм, спонтанни та чак нелогични - до безпредметност. Безразборно разхвърляне на невнятни сигнали с неясна връзка помежу им - такива са последните ми постове. А защо намесих исихията? Защото тя е причината да не искам да се върна към превода на повест (надявам се, все някога да я преведа) - просто ключът към главната героиня, според автора, е ежеседмичният_й_ден_за_мълчание като реакция срещу излишната информация, която тя е принудена да поема ежедневно, бидейки системен администратор. Абстракцията на идеята да бъде въведен този обрат (мълчание срещу изслушване) е толкова голяма, че напълно я отчуждава от реалиите на живота. Дори математическите абстракции са по-приложими от подобни идеи. Или моето мислене е твърде предметно, за да схвана смисъла на уравнението исихия/информационен шум.

Не ми пречи количеството възприемана информация. Притеснява ме недостигът на време да я обработя. На време или на пространство? Мозъкът ми е зает с решаването на сиюминутни проблеми, както когато компютърният процесор се затормозва от обслужването на излишък от "придружаващи" процеси... "Млъкването" праща всичко по дяволите. И натоварва процесора с необходимостта да почне всичко отначало. Каква исихия, какви пет лева!

Да-да-да, раздразни ме Боряна Росса - как може художник да каже, че естетическото въздействие на един паметник няма никакво значение? Възражението си вече го казах - ако елиминираме естетическото въздействие на паметника, остава само идеологическото въздействие. Друг е въпросът, кое публиката възприема като естетично и кое не. Но Боряна Росса не постави въпроса по този начин - тя отрече необходимостта паметниците да имат естетическа компонента. Не го разбирам това. Но, всъщност, аргументите й са си нейна работа. При положение, че не се и опита да ги артикулира. Единственото интересно в цялата история е, дали тя самата осъзнава собствените си аргументи. Или и тя като мен напоследък няма време да мисли ))

Любопитен ми е Глен Кайно. Но нямам време да помисля точно с какво. Те това е трагичното. Поне за мен.

60-те?

Помня ги. Достатъчно, че да знам какво беше. Недостатъчно, че да изпитвам умиление. Помня, например, как току-що проходила, реших, че вече съм дорасла да обуя обувките на мама, с токчета, и се претърколих по стълбите ... бяхме на почивка в някакъв планински курорт. Обичам планината, но не понасям обувки с токчета - оттогава и до ден днешен. Няколко години по-късно едва не настъпих пепелянка на планинска пътека. Панически се страхувам от змии, но обичам планината. Помня, как мазен продавач в РЕП ме изнудваше да си купувам картички на "Щурците" - като пораснах малко, започнах да ценя музиката на "Щурците", не ги намразих, но презирам търговците на вестници/на всичко, което се асоциира с това.
Вещите не са образ на времето, Рембранд не е набор от четки или технологии за получаване на бои. Историята не е паметник, паметникът не е снимка на времето. Паметникът е внушение. Паметникът се вписва в средата или се опитва да я преформатира, да доминира над нея. Когато "се вписва", той се подчинява на някакви естетически критерии. Когато я доминира, той се подчинява на идеологически критерии. Художникът е слаб като идеолог, той в най-добрия случай, е само медиатор между идеолога и реципиента. Това - що се отнася до паметниците. Аргументи: в радиоинтервюто на Боряна Росса - очарователно като художествен акт и несъстоятелно откъм доказателства на защищаваната теза. Да, паметникът пред НДК беше част от ансамбъла. Но средата се промени до неузнаваемост, не е възможно тя да се възстанови (визуално е възможно, ситуационно - не). Сега е все едно дали "паметникът" [кавичките не са защото го отричам - той, паметникът имаше своето значение, сегашният му вид има своето си значение] ще бъде възстановен (това е невъзможно в изначалния му смисъл), дали ще бъде консервиран в сегашния си вид или ще бъде премахнат ... Сега това е все едно. Жизнената среда около него плаче за промяна. Каква ще бъде промяната, е въпрос на идеология и на естетическа концепция. Историята няма място, защото хората живеят тук и сега. Историческият "уклон" е въпрос на идеология. Естетическото измерение е въпрос на възпитание. Ако позволим на идеологически смисли да възобладават над естетическите, правим допустимо всичко. Е-е-е, започнах да звуча почти като Достоевски - "ако няма Господ, всичко е допустимо". Преувеличавам в някаква степен. Доколкото хората са способни да разсъждават абстрактно... дали са?
«Дмитрий Гутов продължи търсенията си с металните огради от типа "направено в СССР". Само че сега в тях спойката не е с факсимилета от ръкописите на Карл Маркс и дзен-сенсей Сенгай, а с предмети от съветския бит на 60-те: прахосмукачка "Чайка", транзистор "ВЕФ-Спидола", велосипед "Спутник" и даже транзистора с проводници-мустачки, напомнящ космически апарат <...> Но впечатлението от изложбата на Гутов е двойнствено: от една страна, като идея, това е напълно приемлив опит да бъдат "увековечени" предметите от интелектуално-светлата епоха, от друга - тези овехтяли свидетели сякаш казват: "Това време си отиде и си отиде завинаги"». Едно е, когато нещата се казват в експозиция, изложена в залите на музея "от ... до ...". Друго е, когато сме принудени да възприемаме тези неща/символи на отминалото ежедневно. Казват, насилието в електронните игри въздейства върху поведението на децата само за известно време след края на играта. [Съжалявам, днес четох за подобно изследване, но не запазих линка, а сега не ми се търси]. Ами ако "играта" стане начин на живот? Ако паметникът ни насилва било то естетически, било идеологически, постоянно? Като ни се натрапва всеки ден със своите внушения, че времето не си отишло, че е тук и ще го бъде? За да го възприемаме по друг начин, трябва да сме забравили за времето, в което паметникът е създаден, да сме вървели 40 години през пустинята (лоша метафора - пресичането на пустинята не е нито conditio sine qua non, нито forma essentialis, но пък намекът е що-годе ясен)) )

"Когато го попитат за влиянието на японското наследство, той [Глен Кайно] отпраща към градината: "аз използвам някои намекващи материали, защото това ми е много интересно и лично ме засяга, но аз не желая да бъда свързван с традиционния японски дискурс". Етническото в работите му е само "намекващ материал" и дори тогава, то не е препратка към съществуваща дзен-градина, а към модна, комерсиална имитация. Подозирам, че много Йонсей и Гозей чувстват същото. "Японската" култура стига до прага ни като всяка друга: санирана и "опакована" в лесносмилаема западна опаковка. Можете да си купите опаковка суши в супермаркета или катана по кабеларката; гейши и борци-сумо редовно се появяват в комерсиални и рап-видео. "Въпросът за откриването на "действителните" ни връзки с нашето японско наследство е много спорен при положение, че нашият опит и разбирането на японското ние получаваме не чрез японските си предци, а чрез американската популярна култура. За разлика от предишните поколения, които търсеха автентичните си японски корени, ние знаем, че не можем да избягаме от просмукания си от медиите и корпоративно управляван пейзаж [подчертаването - мое]". Изследванията на Кайно по отношение на психологията на войната разкриват, че сме оплетени в същата тази двуличност на властническите структури. "Няма откровено нарастване на войнствеността - казва Кайно. - Всичко е зашифровано в политиката от ранните 90-т и е много сложна, движена от капитализма, международна политика. Каква би била възможната нова идея, която да дефинира разположението на нещата?"

Каква би била?

Ud: Глен Кайно е роден, израснал, работи и живее в Лос Анжелис - японски американец, както го определят в масмедиите. Нищо не е автентично извън мястото и времето си, всичко търпи промяна и трансформация, всичко може да бъде обект на агресия и е съмнително дали може да бъде спасено - приблизително такива са посланията на Кайно.
Но какво общо има Кайно (р. 1972 г.) с 60-те? Първо, от 3 май до 31 август в The Andy Warhol Museum ще бъдат изложени седем от най-известните инсталации на Кайно, създадени в периода 2000-2007 г. Второ, Кайно създава сайта uber.com, който има амбициите да възобнови във виртуален вариант The Warhol Superstars и така ми даде възможност за моите си 15 минути слава ))

Рецепции

Много я обичам тази дума - "рецепции". Даже повече, отколкото "интерпретации". По-честна ми се струва - в края на краищата, всеки интерпретира според нуждата си от реципиране. Пък било то и по отношение на хотелското обслужване. Щото и галериите предлагат "хотелски" услуги - имаше един много симпатичен проект, когато художникът преспиваше по една нощ в някой от големите световни музеи, направо на пода пред емблематична творба...симпатично.

Или хоспис услуги - както възнамерява да направи Грегор Шнайдер от предишния ми пост... Вълна от реакции! Не в блога ми, в световната преса и то отпреди моя пост )) ОК, аз казвам: "не бих участвала" (в никакво качество, вкл. като зрител) в подобно начинание. Те казват: "не е морално/редно да се прави такова нещо като замисленото от Шнайдер". И добавят: ще има достатъчно кандидати да отидат, да гледат, да изпитат извратено чувство на задоволство от погнусата и после да критикуват/отричат/клеймят. Това е сигурно - че ще има достатъчно такива хора. Те ли задават тона в изкуството? Хм, страхувам се, че съм принудена да реципирам и тяхното мнение, против волята си, но мога ли да го избягна? Всъщност, рискувам да бъда упрекната в конформизъм и от едните, и от другите - това, че абсолютно не приемам морализаторството, няма да ме накара да обявя, че приемам воайорството в най-съкровения момент, в момента на смъртта. Хората, които нямат чувство за собствено достойнство, само те могат равнодушно да наблюдават чужда смърт. Обаче какво общо има това с изкуството?

Ако Шнайдер иска да накара хората да се замислят върху проблема, редно е да спре до тук. Ако не го направи, значи не смята, че това е достатъчно, за да се замислят. И вероятно е прав.

Кое е редно, и кое - не. Кое е правилно, и кое - не. Може ли нарушаването на етичните норми да се приеме за редно и правилно? Да. Нарушаването само по себе си не е никаква опозиция, даже напротив. Захар Прилепин (роден като Евгений Лавлинский, ако се вярва на пресата). (Прекрасен псевдоним! - Захар Прилепин, гениално!). Защо в оная статия, за която писах, го възприемат като опозиционен на властта творец? Защото нарушава някакви техни си (на авторите на статията) правила. Не правилата, определени от неговата (на Прилепин) власт. Ако ги нарушаваше (правилата на властта), те(написалите статията) щяха ли да знаят за него? Какво е общото между Шнайдер и Прилепин? Някой може ли да ми подскаже?:

Станаха известни шестимата автори, които влязоха в краткия списък за Нацбест [руската награда "Национален бестселър" - б.м.]. Те бяха подбрани от "голямото жури", състоящо се от 21 съдии - филолози, критици, писатели [Прилепин е един от журиращите, гласува за романа на Анна Козлова - б.м.].

Максималните девет точки получи младият и ярък Захар Прилепин, член на забранената партия на Лимонов, вече присъствал във финала на Нацбест с романа си "Санкя", а този път изпреварил всички със сборника разкази "Грях". На Прилепин най му пасва да описва кученца, бебенца и млади ябълкови дървчета - нежно, ласкаво, топло. Но на този свят на нежност в прилепиновите разкази задължително противостоят злодеи, от които трябва да бъдат защитени и ябълковите дръвчета, и децата. Ключовата емоция на сборника е глухото недоволство от ставащото. Скритият й призив - "революционный держите шаг, неугомонный не дремлет враг!".

Левичарската болест [израз на Ленин - б.м.] си личи и при следващия от списъка (с шест точки) - критика Лев Данилкин с биографията на Александър Проханов "Човекът с яйцето".

Самият Данилкин доста злъчно коментира книгата на Прилепин. Прилепин пък, от своя страна, яростно отхвърля подозренията, че е гласувал за Козлова в заговор с други трима журиращи. (Кой още е бил в "дългия списък" - тук).

Та за рецепцията. Да де. Който за каквато рецепция е готов. И за предимството да си признаеш, че не си готов, вместо да отричаш правото на съществуване на нещо си, което само по себе си не вреди.

Не искам...

... да ме гледате как умирам. "Кой ли пък иска? - ще възкликнете. - Как изобщо ти дойде на ум?". Не на мен. На Грегор Шнайдер му дошло на ум, че публиката ще иска да види как се умира.
През 2001 г. Шнайдер получава "Златния лъв" на биеналето във Венеция за "Totes Haus u r" ("Мъртва къща u r"). Това "u r" е хем "you are", хем "Uhr", т.е. едновременно препраща и към психичното, и към метафизичното; към вътрешното пространство и към времето; към индивидуалното и към историчното. Лабиринтът от помещения, отначало имитиращи бащиния му дом, продължава да се развива и сега посетителите на La Maison Rouge могат да минат през него, ако посетят Париж преди 18 май. Казват, последната стая е напълно тъмна:

Естествено, даже да те поканят да пренощуваш в нечия душа и дори да привнесеш нещо свое в нея, пак няма да стигнеш до дъното, все ще остане нещо скрито. Никой не се разголва до край. (Само предполагам).
Но Шнайдер е решил да опровергае сам себе си - търси доброволци-екстремални ексхибиционисти. Т.е. хора, които са съгласни да бъде заснета и показана собствената им смърт. Буквално. "Възнамерявам да покажа красотата на смъртта", споделя Шнайдер. Няма лошо. Само дето красива може да бъде единствено собствената ти смърт. Ако така я възприемаш, независимо от повода й. А чуждата смърт е страшна. Освен ако нямаш отклонения... ама не знам спрямо какво.
Както и да е. Не искам да ме гледате как умирам.

Без заглавие

Откакто започнах да колекционирам дефиниции за функциите на литературата, ми се прииска да задам на всички достъпни ми писатели и хора, причастни към темата, въпроса: какво е за тях изкуството. Но се отказах. Въпросът, изречен на глас, звучи невероятно тъпо. Интересно защо отговорите на (незададен)същия този въпрос се възприемат като откровения. Но това е друг проблем.
По повод скорошно руско ток-шоу, последвало или предхождало TV-излъчване на "Карго 200", прочетох, че изкуството не трябвало да обезкуражава, то трябвало да вдъхва надежда. Не знам какво "трябва" или "не трябва" изкуството, но ако си допрял до там да търсиш надежда извън себе си, аман ти е работата. Друг е въпросът, че обикновено хората, които търсят надежда(следователно - и вина) само в себе си, нещо трудно се оправят в живота, все си е друго да обявиш друг за виновен, че не е оправдал надеждите ти, а кой си ти, че да искаш от света да отговаря на собствените ти надежди/представи за него?... ама хората, които имат способността да прехвърлят вината другиму, по-лесно се справят с живота - факт! Способността си е способност, талант. А всеки талант заслужава уважение. Даже оня, от който води етимологията си думата.
Изпаднах в противоречие, нали? Само на пръв поглед. Способните да прехвърлят вината са точно от този тип хора, които разчитат само на себе си, независимо какво говорят. Това е просто техният начин да проявят скромност - като обвиняват другите.
Но да се върна към мухите и труповете в "Карго 200". И не точно към "Карго 200", а към труповете и кръвта в изкуството. Мавромати ще покаже в галерия "Exit" три творби (нещо такова):

Не съвсем такова. Това, което виждате, е "снимка" от последния етаж на галерията на University of KY в SecondLife - от залата за игри. Там има дарт, шах, шашки, судоку и кръстчета/нулички. Мавромати смята да изложи три творби, представляващи кръстчета/нулички, но "начертани" с кръв. Със собствената му кръв. И ще озаглави триптиха "Кръвта ми не помни". Аз бих казала: "нищо не се решава с кръв". Защото и трите му платна ще са като моята илюстрация - без решение (така Мавромати твърди в блога си).
Нека се повторя - "да мислиш" и "да чувстваш" е едно и също. Мухите в "Карго 200" били мухите в главата на Балабанов. Кръвта в работите на Мавромати си е кръвта на Мавромати. Сърцето в изложбата от SecondLife е сърцето на автора, предполагам:

Нищо особено, работата е гифче като гифче. Само че има и друг експонат, който те приканва да попаднеш вътре в сърцето:

И да не беше този звуков фон (смразяващ), и да не беше увисването на компа точно, когато се опитвах да напусна сърцето... Това е изкуството - ужасът от последиците на любопитство да попаднеш в нечие сърце и - да не можеш да се измъкнеш от там. Не ли?