Гледна точка

Миналия месец в Newsweek излезе статия за руската култура - конформистка и "опозиционна". Като пример за конформистка култура е посочен Макаревич, който участвал в концерт - част от кандидатпрезидентската кампания на Медведев. На всичкото отгоре, водел кулинарно шоу по някоя от телевизиите. Намекът е ясен.
На другия полюс са поставени Солженицин и Захар Прилепин. Защо точно те са избрани като примери за висока култура, не знам. Ролята на Солженицин след завръщането му в Русия съвсем не е опозиционна, не е лишен от трибуна и възгледите му предизвикват симпатията на властта. Захар Прилепин пише брутално, вярно. Но той е лауреат на наградите "Войник на империята" и "Верни синове на Русия", както и на китайската премия за най-добър чужд роман през 2007 г. Опозиционността му се свежда до членуване в забранената Национал-болшевистка партия. "Ляворадикал" - така определя политическите си възгледи самият Прилепин.
Като "московски леви" са определяли себе си и представителите на т.нар. втори руски авангард през 60-те години. В същото време "в западната преса се появиха названията "нелегални", "неофициални", "дисиденти", "нонконформисти", "извън закона", "ъндърграунд" и нито едно от тези наименования, разбира се, не отразяваше художествената същност на нещата", споделя Михаил Гробман. Естествено. Не отразява дори социалната същност на нещата. "Друго изкуство няма - продължава Гробман. - Изкуството или е изкуство, или не е [подчертаването - мое]. "Друго" е аморфна дума, която нищо не значи, не определя, а само реабилитира съветската псевдохудожествена мазаница". И още: "Вторият руски аваргард от "героичния период" (35 човека от 250 милиона човекоглави в съветската империя) - това са напълно отстранили се от съветската "култура" парии, които живеят чрез независима естетика и се отличават от стандарта с концепциите си (там се преплиташе и неприемливата за официалния свят асоциалност)".
Така е, когато има държавно санкционирана естетика - "официална", както казват. Същото е и с пазарноуспешната естетика. Съобразяването с тях или отричането им не прави от една творба изкуство. Нито пък априори я лишава от възможността да бъде определена като изкуство. Или други "критерии", които имат значение при присъждането на титлата "изкуство": принадлежността на художника към някоя група (от автори), харесването от страна на определени колекционери/галеристи/журналисти... Обаче "реалното значение на художника никой не го знае. Защото всеки художник, освен талант и красотата, която създава, има определено значение. Какъв е бил, какво е правил, какво влияние е оказал. И тогава започва бърканицата" (пак Гробман).
Михаил Гробман дава следния пример: Александър Глейзер се опитва да популяризира на Запад работите на руските авангардисти, но не на всички, а само на тези, които му харесват - тия около Оскар Рабин. При това, смята Гробман, Глейзер устройва много изложби, твърде много и то на неподходящи места. Така той уврежда интересите на руското изкуство, защото остава непризнат нито от музеите, нито от критиката. Например, Глейзер се опитва да продаде Рабин като "Солженицин в живописта". А "Солженицин е политическа фигура, не литературна. Да продаваш Рабин като "Солженицин в живописта" е все едно да пропагандираш на Запад Крамской или Перов, т.е. умряла работа. <...> Всички, които разбират от изкуство, могат да определят къде свършва изкуството и започва социалността [подчертаването - мое]".
Аз не разбирам от изкуство, но целият този пост е само, за да цитирам това последно изречение ))
Игор Маркин - собственик на първия частен руски музей на съвременното изкуство, споделя, че никога не би купил работи на Церетели (защото е "осрал градовете с паметниците си"), Шилов и Глазунов. "Иля Глазунов не е толкова отвратителен като Александър Шилов. Шилов е отвратителен художник...". Но слава богу, че го има този Шилов. Щеше да е странно да се строят нови къщи с кули и амбразури, а да няма такива художници като Шилов. Сега всичко си идва по местата. Нали?