Не искам...

... да ме гледате как умирам. "Кой ли пък иска? - ще възкликнете. - Как изобщо ти дойде на ум?". Не на мен. На Грегор Шнайдер му дошло на ум, че публиката ще иска да види как се умира.
През 2001 г. Шнайдер получава "Златния лъв" на биеналето във Венеция за "Totes Haus u r" ("Мъртва къща u r"). Това "u r" е хем "you are", хем "Uhr", т.е. едновременно препраща и към психичното, и към метафизичното; към вътрешното пространство и към времето; към индивидуалното и към историчното. Лабиринтът от помещения, отначало имитиращи бащиния му дом, продължава да се развива и сега посетителите на La Maison Rouge могат да минат през него, ако посетят Париж преди 18 май. Казват, последната стая е напълно тъмна:

Естествено, даже да те поканят да пренощуваш в нечия душа и дори да привнесеш нещо свое в нея, пак няма да стигнеш до дъното, все ще остане нещо скрито. Никой не се разголва до край. (Само предполагам).
Но Шнайдер е решил да опровергае сам себе си - търси доброволци-екстремални ексхибиционисти. Т.е. хора, които са съгласни да бъде заснета и показана собствената им смърт. Буквално. "Възнамерявам да покажа красотата на смъртта", споделя Шнайдер. Няма лошо. Само дето красива може да бъде единствено собствената ти смърт. Ако така я възприемаш, независимо от повода й. А чуждата смърт е страшна. Освен ако нямаш отклонения... ама не знам спрямо какво.
Както и да е. Не искам да ме гледате как умирам.