Много я обичам тази дума - "рецепции". Даже повече, отколкото "интерпретации". По-честна ми се струва - в края на краищата, всеки интерпретира според нуждата си от реципиране. Пък било то и по отношение на хотелското обслужване. Щото и галериите предлагат "хотелски" услуги - имаше един много симпатичен проект, когато художникът преспиваше по една нощ в някой от големите световни музеи, направо на пода пред емблематична творба...симпатично.
Или хоспис услуги - както възнамерява да направи Грегор Шнайдер от предишния ми пост... Вълна от реакции! Не в блога ми, в световната преса и то отпреди моя пост )) ОК, аз казвам: "не бих участвала" (в никакво качество, вкл. като зрител) в подобно начинание. Те казват: "не е морално/редно да се прави такова нещо като замисленото от Шнайдер". И добавят: ще има достатъчно кандидати да отидат, да гледат, да изпитат извратено чувство на задоволство от погнусата и после да критикуват/отричат/клеймят. Това е сигурно - че ще има достатъчно такива хора. Те ли задават тона в изкуството? Хм, страхувам се, че съм принудена да реципирам и тяхното мнение, против волята си, но мога ли да го избягна? Всъщност, рискувам да бъда упрекната в конформизъм и от едните, и от другите - това, че абсолютно не приемам морализаторството, няма да ме накара да обявя, че приемам воайорството в най-съкровения момент, в момента на смъртта. Хората, които нямат чувство за собствено достойнство, само те могат равнодушно да наблюдават чужда смърт. Обаче какво общо има това с изкуството?
Ако Шнайдер иска да накара хората да се замислят върху проблема, редно е да спре до тук. Ако не го направи, значи не смята, че това е достатъчно, за да се замислят. И вероятно е прав.
Кое е редно, и кое - не. Кое е правилно, и кое - не. Може ли нарушаването на етичните норми да се приеме за редно и правилно? Да. Нарушаването само по себе си не е никаква опозиция, даже напротив. Захар Прилепин (роден като Евгений Лавлинский, ако се вярва на пресата). (Прекрасен псевдоним! - Захар Прилепин, гениално!). Защо в оная статия, за която писах, го възприемат като опозиционен на властта творец? Защото нарушава някакви техни си (на авторите на статията) правила. Не правилата, определени от неговата (на Прилепин) власт. Ако ги нарушаваше (правилата на властта), те(написалите статията) щяха ли да знаят за него? Какво е общото между Шнайдер и Прилепин? Някой може ли да ми подскаже?:
Станаха известни шестимата автори, които влязоха в краткия списък за Нацбест [руската награда "Национален бестселър" - б.м.]. Те бяха подбрани от "голямото жури", състоящо се от 21 съдии - филолози, критици, писатели [Прилепин е един от журиращите, гласува за романа на Анна Козлова - б.м.].
Максималните девет точки получи младият и ярък Захар Прилепин, член на забранената партия на Лимонов, вече присъствал във финала на Нацбест с романа си "Санкя", а този път изпреварил всички със сборника разкази "Грях". На Прилепин най му пасва да описва кученца, бебенца и млади ябълкови дървчета - нежно, ласкаво, топло. Но на този свят на нежност в прилепиновите разкази задължително противостоят злодеи, от които трябва да бъдат защитени и ябълковите дръвчета, и децата. Ключовата емоция на сборника е глухото недоволство от ставащото. Скритият й призив - "революционный держите шаг, неугомонный не дремлет враг!".
Левичарската болест [израз на Ленин - б.м.] си личи и при следващия от списъка (с шест точки) - критика Лев Данилкин с биографията на Александър Проханов "Човекът с яйцето".
Самият Данилкин доста злъчно коментира книгата на Прилепин. Прилепин пък, от своя страна, яростно отхвърля подозренията, че е гласувал за Козлова в заговор с други трима журиращи. (Кой още е бил в "дългия списък" - тук).
Та за рецепцията. Да де. Който за каквато рецепция е готов. И за предимството да си признаеш, че не си готов, вместо да отричаш правото на съществуване на нещо си, което само по себе си не вреди.
2 коментара:
Тия дни имах няколко премеждия и ми беше не възможно да с добера до компютъра или ако се доберях то ми изглеждаше крив монитора и бързо ми се завиваше свят та не можех да пиша. Температура и такива работи. Прочетох и двата поста и исках да пиша ама ето че чак сега успявам. Забелязах в предишните коментарите Мавромати ти е писал за Ултрафуторо и аз не можах да отида в Червената къща. Бях зает. Загубихме конкурса за стълбата в последния момент. Така се провеждат всички конкурси и тук и в Русия то е ясно. Между номинираните например е сина на Старчев автора на паметника пред НДК, няма да коментирам качествата на проектите, смятам че и нашия беше твърде тотемен и не до том добър, но когато се работи в група стават групови работи и поради анонимността на автора никой не поема напълно отговорност за качествата на творбата и се поучава половинчато. Наистина хубава дума е рецепции. Какво точно искаш да усетиш, да докоснеш, да преживееш. Проекта на Шнайдер мирише на некрофилия. Виждал съм няколко такива проекти с трупове и в театъра даже, не ме радват, не отговарят на моята прецептуална нужда. През двайсети век обявяват няколко големи края. Край на изкуството, край на философията и край на историята. Тези неща са свързани, Фуко например говори че съвременния човек е създал огради около граничните ситуации в живота. Ако си спомняш Буда един ден изоставя царството, дома си, жена си и сина си, защото вижда болен човек, луд човек, стар човек и труп на човек. Фуко остроумно забелязва, че тези гранични ситуации, като старост, лудост , болест и смърт са скрити от съвременния човек. Съвременният човек е ограден безопасно от тях. Той смята че призванието на творците, художниците и философите е точно до заместят тази прецептуална нужда на съвременния човек. Тоест да му покажат, лудостта, болката и смъртта. Благодарение на пазарното общество и ширещия се хедонизъм това реално обаче не се получава. Ето Демиан Хърст или Данил Чьорн, че това е романизация на смъртта . Имаме подобна романизация и на лудостта имаме творци превърнали се в мазохисти, творци станали болни сами по себеси. Съвременната литература е пълна с отчаяни алкохолизирани, наркотизирани болни души, който са загубили смисъла и пишат за това. Те изпълняват ролята си на псевдо луди на оцеляващи отново и отново живи мъртъвци, ролята на полу безумни, полу болни маргинали. В този план проекта на Шнайдер и ясен драстичен и силен. „Кой за каква рецепция е готов?” Питаш ти !Това е въпроса :-)) И наистина това е въпроса затлъстелете мозъци на половината свят се интересува само от хамбургер, чизбургер бира и кола, може малко фудбол. Вмирисан труп с мухи да сложиш до тях няма да се впечатлат, но ако им вземеш бирата и дистанционното за телевизора?
Силно се надявам премеждията ти да са завършили! Дано си оздравял! Здравето е досадно нещо, когато трябва да се грижиш за него, но като се влоши, виждаш, че без него е още по-досадно. Поне за мен е така. Господ здраве да ти дава!
Да, и аз не можах да отида в Червената къща (защо е нужно да да следиш купища сайтове, за да научиш за някои събития? За тия неща винаги научавам със закъснение). Вече си бях купила (най-после) билети за "Чайка" в Армията. Леко съм разочарована, впрочем. Чехов не лепи етикети, а Азарян беше лепнал 2-3... От друга страна, Иван Ласкин ме изненада много приятно - великолепен образ на Тригорин, не го очаквах от него (ето защо не бива да се лепят етикети :) )
"Старост, лудост, болест и смърт" са страшилища не само за съвременния човек, винаги човек си е измислял паравани, за да не ги вижда. Едва ли от изкуство се очаква да свали "завесата", даже обратното, бих казала, - от него се очаква да им придаде смисъл: на старостта, лудостта, болестта и смъртта. Смисълът, който преди им е придавала религията с помощта на изкуството. Сега то(изкуството) няма този силен съюзник(религията), но понякога го забравя.
Аз така мисля, но може и да греша - ако човек има нужда от бира и дистанционно, няма смисъл насила да му пъхаш в очите и ръцете нещо друго. Важното е да има какво да дадеш на тия, които имат нужда от нещо различно. Вероятно, те са малцинство. И, следователно, "по лев от човек" е достатъчно силен аргумент в полза на мултиплициране на дистанционните за сметка на мизерните финанси за другите нужди. И както винаги - при ограничени ресурси някои имат предимство, познай кои ;) Пагубният резултат е, че усетът за изкуство вече не дава престиж, следователно - никой вече няма стимул да си изгради (малко или много) такъв усет. И не можеш насила да ги накараш да го поискат.
Не знам защо ти ги говоря тия неща. Вероятно, искам да ги припомня на самата себе си. И това изобщо не ме утешава.
Публикуване на коментар