Пространства

Няма как, няма как да го опазиш, да го запазиш за себе си. Създадеш ли го веднъж, то тръгва по света и нищо не можеш да направиш. Читателят/зрителят/слушателят разкъсва плътта на текста/образа/звуците, разплита тъканта, най-безобразно придърпва краищата на нишките, навързва ги с краища от други текстове/образи/звуци, нарежда възли като кипу и гадае по тях като шаман, а ти какво общо имаш с това? Въпросът е риторичен, защото е тъп. А е тъп, защото аз съм от тия, дето шаманстват, дето с чужда пита помен правят, дето си правят тюрлю-гювеч от чужди създания и "търсят своите мисли в чужди писания", както казва Питър Акройд в "Дома на д-р Ди".
И понеже здравето е нещо ефимерно, а сетивата - още повече, и понеже - какво ще стане, ако изгубя зрението си? Какво ще стане? Без друго имам проблеми с пространствената ориентация... И естествено, веднага след като прогледнах пак с новите диоптри - ето ти на, все книги, пренебрегващи класическото драматическо триединство (на време, място и действие) най-вече в пространствената част. Няма дума, на мен така ми се струва, признавам си честно. "Теория на облаците" - околосветско пътуване, фотография, все пространство и зрение. "Измерването на света" - експедицията на Хумболд по Ориноко и землемерия, землемерия, землемерия (пак без зрение не става, поне в началото на ХІХ в.), а да - и оптика за капак. "Домът на д-р Ди" - е, тук мястото е същото (все Лондон), но пък: видения и знаци, разчитане и смисли, и много смърт, и тленност, и - копнежът да постигнеш истината. 3D - в "Теория на облаците", изкривяване на пространството - в "Измерването на света", 4D - в "Дома на д-р Ди". "Светът може да бъде изчислен, но това ни най-малко не означава, че може да бъде разбран", казва Гаус в романа на Келман (с. 163). Светът може да бъде измерен, може да бъде описан, но вярвате ли на човек, който казва: "Аз знам как работи светът"? Грешните въпроси имат подразбиращ се отговор. Номерът е, какъв въпрос ще зададеш и дали няма да се изкушиш да напаснеш въпроса според отговора ("41" ли беше?, хубав отговор, харесвам го).
Пространство, което може да се измери, но не може да се разбере. Пространство, в което е наблъскано всичко - раждане и смърт, надежда и разочарование, удоволствие и страдание, искащо_да_бъде_красиво и искащо_да_стряска, пространство, което гълта време, засмуква го, както приказните великани изсърбват морета. Животът като пространство. Виртуално пространство. Втори живот. secondlife.com. Нека видим(по-долу) - някои неща са пълен боклук, други са банални, в трети има нещо, ама и самото това нещо не знае точно какво е; всичките са некадърни. Но са фотографии от огледален свят, именно фотографии. Даже когато създаваме съвършен нов свят, ние повтаряме нашия си, моментен, такъв, какъвто го познаваме. Всичките философски теории правят това: опитват се да изчислят света, за да открият грешката в пресмятането на господ и да я поправят. Философите толкова се стараят да дадат единствено правилния отговор, че забравиха да поставят въпроси, да поставят нови въпроси. Сега това - измислянето на въпроси, го прави изкуството. Може би. Така ми се струва.
Та ето две серии от фотографската ми сесия в secondlife.com от оная вечер. Единственото достойнство на "творчеството" ми е, че следва някаква хронологична последователност в подреждането на "снимките". Ако ви се струва, че подредбата има за цел да разкаже някаква история, така ви се струва. Случайност или умишлено въвеждане в заблуждение? Има ли някакво значение?

Останалите "снимки" от серията (в оригинален размер изглеждат една идея по-прилично).

Останалите "снимки" (по отношение на размера важи същото).

Оправдание за изкуството

Или приблизително така гласи руското заглавие на текст от Виктор Мизиано за Flash Art от 1996 г. (Viktor Misiano. "Russian Reality (The End of Intelligentsia)." Flash Art. No. 186. 1996. 106).
"Оправдание за изкуството".
Руският текст завършва с твърдението, че ролята на изкуството е да преосмисли (съветския) опит, алтернативите са две: или папагалстване (a.k.a. копиране на модни хитове), или "излизане отвъд границите на дискурсивността изобщо - т.е. да станеш куче". Това с кучето е камък в градината на Кулик (малко по-горе Мизиано изрично посочва Бренер и Кулик като антиподи на представения в статията Дмитрий Гутов).Сега Мизиано май по друг начин преценява смисъла на изкуството.

Малко отклонение. Уплътнявам празничните дни с нов проект - възнамерявам да направя сайт за днешното руско изкуство и литература, защото те са почти съвсем непознати у нас. Няма как и да са познати - в "Труд" ли да напишат или по bTV да го покажат, няма начин. Та като се чудех откъде да започна, стигнах до извода, че най-интересните неща се случват точно в сферата на изобразителното изкуство. Може би и най-скандалните. Защото в момента изобразителното изкуство допуска самодейност (разбирана не като любителство, а като самоинициатива, самоорганизация и самоосъществяване). В тази работа няма нужда от издатели, редактори, записи, организиране на публика и пр. Чувал ли е някой за изпълнение на току-що написана симфонична творба? Трудно ще чуе. Ако напишеш роман и си го издадеш със собствени средства, кой ще тръгне да го разпространява, та да стигне до читателите? Ако ще и сто пъти новаторски и гениален да е. Но пък акция можеш да си спретнеш от раз. Стига да ти стиска. A propos, група "Война" са си изпросили деветото повдигано срещу тях обвинение - този път за увреждане на чужда собственост (акцията "Забранете клубовете" навръх нашенския Бъдни вечер, едва ли е случайно избран денят). Ако не са блоговете, няма как да се научи за това. Но нали затова са блоговете.

Да се върна на Мизиано. В наскоро публикувано интервю той казва: "<...> художествената практика, за която има търсене у нас [в Русия], е или в качеството й на пропаганден ресурс, или като индустрия на забавлението и разкоша. И струва ми се, самото изкуство, като приема путинското статукво, се съгласява с това, че освен власт и пари, за него няма друг контекст". В същото време, на Запад "ситуацията бива определяна от когнитивната индустрия - производство но смисли, а не на вещи". Смея да се съглася с последното. Струва ми се, че изобразителното изкуство позволява да се визуализира "голият" смисъл, всички други изкуства, поради същността си, няма как да не го "обличат" - било в думи, било в мълчание. Изкуството на пърформанса позволява несанкционираното "хулиганство", посегателствата върху цялата система на съгласуване, спонсориране, съобщаване, събиране (на публика). Затова и "Война" се самонаричат улична арт-банда по примера на знаменитите си предшественици от 60-те -70-те. И как не - сега ситуацията по тия части на света е не по-малко революционна. Впрочем, Каролин Бакърджиев смята, че ситуацията в изкуството по принцип е напращяла откъм революционност и всеки момент ще избие нанякъде. Може би парадоксално, но всъщност не, тя твърди, че публичността убива изкуството. А публичността в контекста на думите й е масмедийна, т.е. пазарна. За разлика от Мизиано, който тъгува по повод западането на арт-пазара (заради кризата), тя намира, че арт-пазарите допринасят за изкривяване на представите на публиката относно ролята на изкуството. Изкуството е този мотор, който бръмчи и пръска смазочни масла, друса и дразни, но това е моторът, който ръчка хората да генерират нови идеи (метафората - моя, по мен хвърляйте камъни). Не кризата е страшна, а отказът от нови идеи. Сега тази мисия се е паднала на изкуството, сякаш са съгласни и двамата интервюирани.

"Война" правят политически акции. Каролин Бакърджиев не се занимава с политика. Но това ли е критерият, който задава обществената приемливост на работите им? И за каква револяционност говорим, ако има консенсус по отношение на обществената приемливост? Всъщност, Каролин Бакърджев по някакъв начин гради нов дискурс, нова парадигма, която легитимира акциите на "Война". Може даже да не знаят нищо един за друг "(Война" за Бакърджиев и тя за тях) или да не се харесват, какво значение.

С една дума, ревизирам си мнението относно смисъла от политизиране на изкуството ))

P.S. Марат Гелман ненапразно се занимава и с политология (всъщност, кое е основното му занятие - галеризма или политиката?). У нас нещо подобно е Иван Кръстев (само дето си изкарва хляба предимно от политически анализи, доколкото знам). Любопитно.

Вариант 2: Ситуация в Космоса

Не знам дали Борис Сергинов е чел П. Слотердейк. Аз не съм го чела, обаче съм му фен (фен съм и на двамата, ако решите да атакувате граматическите ми погрешности). Ще речете: как така! Хем не съм чела нищо от Слотердейк, хем съм му почитател. Допада ми идеята му за сферите – много симпатично обосновава неизбежността на постмодернизма.
Анархистът Джон Зерзан пък предрича „Катастрофата на постмодернизма”. "Често отбелязваната еклектичност на постмодерното изкуство преставлява произволна смесица от парчета, събрани отвсякъде - най-вече от миналото, която обикновено се проявява като пародия и кич".
Няма спор, че подходът на Борис Сергинов е точно такъв – подредил е „събрани отвсякъде” предмети и ги е представил като пародия и кич: пластмасови цветя, ролки тоалетна хартия, противогази, дегизирани като лампи. Тази, наглед хаотична сбирка, създава усещане за изкуственост, подбужда те да си правиш изводи за илюзорността на някаква действителност, в която сме живяли, а може би още живеем. „Светът става все по-изкуствен, а смисълът - все по-малко подвластен на нашия контрол”, смята Зерзан и е прав. Но, де да знам, декларативното „разсъждение както върху причините, така и върху следствията”, което той изисква от изкуството, дали наистина е отказ от разсъждение или напротив – подтиква към размисъл?
Петер Слотердейк не подлага под съмнение, че светът е изкуствен. Илюзия е дори представата, че всички ние живеем в един свят. Тази илюзия е създадена още в Древна Гърция, когато философите са създали теорията на космогонията. Тогава хората са имали нужда от „имунизация”, която да помогне на човека да оцелее.
Но е голяма грешка да затваряш цялото битие в един-единствен „сапунен мехур”, наречен „свят”. Всъщност всеки организъм може да съществува само в своя собствен свят. Общо взето, светът е съставен от множество своеобразни „антропологични басейни” а живеенето прилича на „влизане в инсталация”. Инсталацията, по Слотердейк, е една вторична изкуственост, „която артистът създава, за да ни обгърне и потопи в един алтернативен свят". „Тъкмо по тази причина, твърди Слотердейк, инсталациите в изкуството имат толкова голяма антропологична и философска наситеност".
Инсталацията „Ситуация – България в Космоса” е толкова многопластова, толкова многоаспектна, че сигурно ще мога да се хабилитирам, ако съумея да открия всичките възможни интерпретации.
Казах, че ме изненада усещането за уют, което най-неочаквано ме връхлетя още на втората минута от присъствието ми в галерията. Нещо повече – през цялото време бях убедена, че в нея може да се живее съвсем пълноценно, че това даже сме го живяли някъде в края на 70-те и началото на 80-те. Дори книжката на ГО, която ми даде Борис Сергинов, е издадена през 1984 г. (това го видях по-късно и датата просто потвърди темпоралните ми догадки). Но хроносът и топосът са само метафора. Когато си вътре, в стаичката, където не е Джими Хендрикс, се чувстваш изкушен от потопяване в точно такъв „антропологичен басейн” – където си обгърнат и защитен, имаш си всичко необходимо за съществуване, имаш си „идеал”, имаш си „красота”, имаш си и „средствата за защита” на своя свят. Борис Сергинов иронизира, но не осъжда, нали? Той само разкрива илюзорността на този свят, сочи нищожността на „доказателствата” за закономерността му (разпръснатите в безпорядък по пода пластмасови жетончета с цифри).
Харесвам readymade. Мисля си, че иронията е conditio sine qua non за това изкуство. Забавно е да предефинираш нещата, да им предадеш съвсем друг смисъл даже само поради факта, че ги поставяш в необичайна за тях среда (класиката - Дюшан). Или им сменяш името (Субод Гупта е майстор в тая игра). Или, както прави Борис Сергинов, слагаш предметите на неуместно място, сменяш им името, сменяш им предназначението...
„България в Космоса”. Обективизация/материализация/визуализация на абсурда? Сега не бих тръгнала по тази линия, тя заслужава отделно внимание.
„А космосът винаги е опростена конструкция, казва Слотердейк, тя винаги изразява стремежа към опростяване, необходимо на простите умове, които го[него - космоса] обитават”.
Понеже още не съм прочела „Критика на циничния разум” (най-цитираната работа на Слотердейк) няма да се опитвам да конкретизирам как именно инсталацията на Борис Сергинов се съотнася с този цитат от интервюто на философа. Може би конкретизацията е напълно излишна.
Защото „хората не искат да живеят. Те искат да живеят повече”. „Никой не е привлечен от живота просто като условие за съществуване”, продължава Слотердейк. „Винаги има отстояние между простото движение и извисеното движение и това е единственото нещо, което ни интересува”.
Проблемът е в дължината на отстоянието. Колкото са по-отдалечени „простото движение” от извисеното, толкова е по-голямо напрежението на съществуването. Всеки си има своя мярка за поносимост към това напрежение.
Това е „Ситуацията – България в Космоса”: питане за твоята собствена поносимост.

Вариант 1: Опит да разкажеш изложба

Можеш ли да разкажеш изложба? И не каква да е изложба, не просто предмети, "подредени за публично показване". Не че няма предмети, не че не са подредени, не че всеки не може да отиде и да ги разгледа.
Обаче едно е да разглеждаш, друго е да се усетиш вътре в тази действителност, създадена от инсталацията. И както си насред нея, опитваш да уловиш - не смисъла - думите, с които да го опишеш. Само че още Витгенщайн се сети, че езикът не става за тая работа, няма как чрез него да опишеш света.
Нещата малко заприличват на разказаното от Борис Сергинов за работата на Аниш Капур, изложена в Центъра "Помпиду". Капур обича да си играе с отражения. Виждаш нещо и уж можеш да го докоснеш, бръкваш с ръка и - нищо. Струва ти се, че си доловил смисъла, а като посегнеш към думите, все ти се изплъзват.
Как да разкажеш изложба?
Старая се да попроуча нещата преди да тръгна да пиша. Този път не успях да се добера до повече публикувана информация за инсталацията на Борис Сергинов "Ситуация- България в Космоса" в галерия "Арт-Алея". Пропуснах (поради неосведоменост) радиоинтервютата, прочетох отзива в "Култура", чаках да видя какво ще кажат по V-tv. Не казаха нищо. Ако по тази телевизия бяха показали инсталацията, щеше да е знак, че нищо не съм разбрала, но бих предпочела да я бяха показали...
Светлана Куюмджиева в "Култура" прави добро представяне. Леко ме смути книжната отстраненост, та излиза, че Борис Сергинов е направил нещо много умозрително. Авторката казва: "... някъде в първичната забава от всичко това изскачат грозните контури на действителността". Улових се за думата. В речниците "грозното" е обяснено чрез антипода си - "прекрасното". Пък прекрасното е съвършеното, завършеното, съответстващо на идеала. (Браво за идеала! :) )
Борис Сергинов прави тъкмо това - съпоставя действителността с идеала. И нарича идеалното_прекрасно "космос". Само че има и идеално, което не е баш идеално. Има такова "идеално" (с "героите от космоса"), стъпило върху някакви цифри, всякакви цифри, такова "идеално", което можеш да си закачиш на стената като ковьорче редом с пласмасовите цветя във вазичка, служеща по съвместителство за държач на тоалетна хартия. Впрочем наличието на тоалетна хартия в къщи беше белег за благосъстояние и възходящ социален статус през 70-те, помня... Една особена естетика на битовизма, естетика на мизерията, която не иска да се възприеме като мизерия и отказва да признае себе си като "долница" (както се изразява С.Куюмджиева). Но неизменно мечтае за космоса, стреми се към онова трансцедентално, което уж се вижда, но все не може да бъде пипнато, колкото и да протягаш ръка.
"Уютно", казах и май шокирах автора и куратора. Галерията създава това впечатление. Но щеше ли инсталацията да е това, което е, без усещането за уют? Не е ли тъкмо в това страшното - че си се чувстваме уютно в една бутафорна действителност, стремяща се към винилно щастливи бъднини, а коварният враг все тика прът в колелата и трябва на всяка цена да запазим мечтата си като нахлузим противогазите. А самите противогази също са получили нов смисъл - те не са просто стредство за защита, но и пътеводна светлина, маяк насред космическия път.
Но всичко това са трансцедентални басни, подозира обитателят на стаята с ковьорчета. За него е важно да запази тоалетната хартия, пардон - уютния си бит. И когато от време на време му се налага да даде своя вот, той използва уредите за чесане на гърба като средство за гласуване. Или като средство да покаже среден пръст на света, който напира да постави под съмнение чалга-уюта, украсен с мечти за Космоса.
Междувременно някои вече са отишли в космоса. По един или друг начин... Като Джими Хендрикс, например. Който стигна до космоса в много отношения.
Не знам дали Борис Сергинов има аурата на рок звезда (както твърди С. Куюмджиева). Но като съдя по блога му, той е добър човек. И много деликатно се опитва да каже страшни неща. Ама така да ги каже, че да не ни уплаши. Сигурно заради това на някой инсталацията може да му се стори студена и отстранена - заради деликатността на изказа.

P.S. Спорила съм за необходимостта от политически ангажирано изкуство. Имала съм предвид изкуството, което само се поставя в позицията на средство за пропаганда.

Жалко, че от телевизията се уплашиха.

Другият Чайковски

"Другият" - в смисъл, че не е Пьотр Илич. Не е и брат му Модест, никой от родата. Не е Мехмед Садък паша, роден като Михал Чайковски и завършил дните си като Михаил Чайковский. "Другият Чайковски" е Андре Чайковски, роден като Роберт Анджей Краутхамер. Впрочем, видях, че родната преса доста подробно е отразила "сензацията", та ще ми спести усилията по излагане на сюжета. [Чак ми се отщя да пиша като видях тъпнята, появила се в тиражните масмедии. Ще се опитам да я забравя. Малко ми е трудно, защото съм си пуснала за фон някакво неулучило формата си полукултурно life-style предаване с претенции...].

Можеш ли правиш изкуство, ако не мислиш за смъртта? Ако абсолютизираш момента_ на_ставане? Нека се изясним отсега - не смъртта като начало на безсмъртие, не смъртта като критерий за значимост. Може ли някой да живее без да се замисля за смъртта? Смъртта като край. Смъртта като абсолют. Като единственият абсолют.

Може. Защо да не може? Някои се опитват да я надхитрят - да останат отсам било чрез деца, било чрез предмети, било чрез идеи. На други не им пука, донякъде правилно.

---

Преди да станеш на възраст, за да тръгнеш на училище, по случайност са те спасили от варшавското гето с фалшиви документи. По случайност фамилията ти в тези фалшиви документи е Чайковски. По случайност завършваш Парижката консерватория на 15 години. По случайност се разболяваш и умираш на 46. И като нямаш нищо друго, пак искаш да си на сцената. Не зад пианото. Но на сцената. Защото не си ли ти - артистът, един Йорик, комуто Хамлет да каже: "Бедни ми Йорик! Аз го познавах, Хорацио"? "Аз го познавах".

И днес, след 26 години, мога да кажа: аз го познах, научих за него. Най-после артист от кралския шекспиров театър се реши да произнесе монолога, държейки в ръце истински череп, черепът на Андре Чайковски. За първи път? Да бе, при първото представление сигурно и тогава са използвали пластмасов мулаж! Просто не се знаели(дали?) чий е бил реквизитът преди да стане реквизит. Сега се знае. Това ли е сензацията?

А освен това, за първи път Хамлет е с яке на сцената на Кралския шекспиров театър. За първи път е с плетена шапка. Може би не за първи път телевизионна звезда играе Хамлет на тази сцена, но това предизвика дискусия - редно ли е? Телевизионна звезда да играе Шекспир?

Като гледах интервюто с Дейвид Тенант, си мислех точно за това: че всеки може да каже монолога "Да бъдеш или да не бъдеш". Всеки може да го каже. И всяко казване ще е редно. Въпросът не е в това дали е редно да го каже интелектуалец, клошар или хлапе, издърпано от дискотеката (или изритано от компютърен клуб). Редно е. Въпросът е дали зрителите ще намерят за себе си смисъл да го чуят. Андре Чайковски е намерил начин да им покаже някакъв смисъл - за който какъвто смисъл си хареса. "Да бъдеш или да не бъдеш" - всеки има някакъв отговор за себе си. И всички останали имат своя си отговор за теб. На тях не им пука за твоя отговор и на теб не ти пука за техния. Затова Деймиън Хърст инкрустира черепа с диаманти - белким на някого му запука. Те това - диамантите по черепа беше ясно като идея. Не знаех, че Хърст я е взаимствал. Но както е казал Салвадор Дали, ако ни е срах, че ще ни обвинят в имирине, то по-добре да не правим нищо.

Никога нищо не се знае. Говорих преди време за съвременник на Рембранд, останал в сянката му и не много известен в наши дни. Сега е представена поредната изложба на друг забележителен художник, творил по същото време в Амстердам - Якоб Бакер (Jacob Backer):

Казват, обожанието, с което бил обграден Рембранд през ХІХ в., направило така, че талантливите му съперници са забравени от широката публика. Не е справедливо.

Но...

Никоя друга картина не е оказвала върху мен такова въздействие като "Блудния син"...

Защото е като притча - всеки може да я разказва, да я тълкува и да намира собствен смисъл в нея. Какво значение има как е облечен Хамлет? Има ли татуировка? Джитка ли или слуша чалга? Всеки може да каже "Да бъдеш или да бъдеш". Стига да не го отвратят в часовете по литература и то ако случайно се заслуша по причина, че няма с какво по-интересно да убие времето. Но даже насила да го накарат да каже монолога, в това казване пак има смисъл. За хлапето, за нас. За Шекспир - не знам. Няма данни да е завещал черепа си, нали?

Защо?

Какво толкова има във фотографиите на Габриел Ороско? Нищо такова - банани, помияри:

Но те карат да се запиташ: защо?

Има ли по-важен въпрос? Може би има. Може би сегашните мейнстрийм-мейкъри знаят по-важно наречие от "защо". Със сигурност има по-важно наречие, по-важно относително местоимение...цяла граматика - по-важна. Ако днес най-важно е "какво", утре - "как", вдругиден - "защо", а после - нещо съвсем различно, това е, което трябва да е. Казал го е Хегел.

Пък "като чуя думата "култура", се хващам за кобура" не го е казал Гьоринг, нито Гьобелс. Днес научих, че това е реплика от пиеса на Ханс Йост - смятан за един от малкото талантливи драматурзи от времето на национал-социализма. Пък в руски коментар прочетох: "ами да, като включа телевизора, почвам да мисля, че има резон в тази концепция"(за културата и кобура). Въпросът ми е: какво общо има телевизията с културата? Както и да е.

Днес извърших акт, свързан с предишния ми пост. Написах писмо. Само заради акта на извършването - написване на писмо, изразяване на мнение. Без всякакво значение.

Питам се, ако направиш нещо, което си знаеш, че е важно само за теб, това приравнява ли те с Ван Гог? Ако направиш нещо, което изпълва публиката с (монетарен)възторг, това приравнява ли те с Деймиън Хърст? Глупости :)

Аха-аха да се произнеса, че това, отвъдното, петнадесетият камък може да бъде видян :)

Индийците са умни. Те казват "напред", пък където стигнат. Китайците си падат по ментетата. Или поне така изглежда. Но те крият броя на камъните - знаеш ли ги колко са, та да претендираш, че виждаш всички.

Границите

Границите, които един гений опипва, за да прецени дали може да ги премине. Имаше такава формулировка в разговора за новия руски филм, посветен на Ландау (нобелов лауреат по физика). Или по-точно - филм за вдовицата му. Изгледах разговора. Гледах и началото на филма. Много въпроси без отговори. Искам да кажа, че авторите на филма претендират да разглеждат важни проблеми, но на практика не ги поставят във филма. Направили са нискобюджетна продукция, която е имала материал да стане събитие (предвид възможните теми), но поради недалновидността на продуцента е заложила на сценаристи и режисьор, които гарантират пазарен успех, но не и смисленост на творбата.

Кой има право да бъде наречен гений? Кой може да нарушава господстващите морални норми? Може ли обявеният за гений (или поне за талант) да получи правото безнаказано да нарушава моралните норми? Ами ако се окаже, че не е гений? Ами ако наистина е гений?

Можеш ли да говориш само (своята си)истина без да те е грижа дали не нараняваш другия? Не е ли това форма на контрол върху партньора? Нужно ли е да казваш истината, дори ако не те питат и не се нуждаят от нея? Защо да го правиш? Да се самоутвърдиш? Включително в случая, когато претендираш, че правиш произведение на изкуството. Или - когато сметнеш, че това е обществено необходимо (журналистика?).

Ако главният ти герой е историческа личност, докъде се простират правата ти на собствена интерпретация? Особено, ако съзнаваш, че си твърде далеч от реалния образ на тази личност и просто я използваш, за да поставиш пред обществото проблем, който те вълнува и смяташ за важен. Ама този човек няма нищо общо с твоето произведение. С какво право говориш за морал тогава?

Отделно - ако използваш реално съществуващи хора, за да изложиш собствените си виждания за семейството. Имам предвид, че институтът на семейството е в период на преосмисляне с оглед развитието на технологиите. През вековете семейството е намирало смисъла си в гарантиране на наследяването от наследника, който (желателно) е бил и биологичен наследник на гените на законните си родители. Сега нещата се променят. Биологичният произход лесно може да бъде установен. От друга страна - появиха се много институти (осиновяване, признаване въпреки биологичното неродство и пр.), които правят установяването на биологичния произход излишно. Това маргинализира и брака като институция, гарантираща "законността" на наследяването. Тогава защо да се женят хората? И какъв е смисълът на неизневеряването? Чисто морален. Щом е само морален, значи ли, че става излишен?

Ето с какъв материал са разполагали продуцентите! И не са били на нивото му. Затова предизвикват дискусия и изместват проблема в клюкарска плоскост. Тя(дискусията) им гарантира скандал, демек - печалби.

И пак стигаме до пазара като критерий. И кой, ако не пазарът, може да бъде критерий? Кой?

Да бе, забравих откъде тръгнах! В Берн правят изложба Ego Documents - опитват се да изследват защо художникът прави собствения си живот тема за произведение на изкуството. Защо? Защо един живот може да бъде изложен за всеобщо обозрение? И с какво право? Не знам.