Помня ги. Достатъчно, че да знам какво беше. Недостатъчно, че да изпитвам умиление. Помня, например, как току-що проходила, реших, че вече съм дорасла да обуя обувките на мама, с токчета, и се претърколих по стълбите ... бяхме на почивка в някакъв планински курорт. Обичам планината, но не понасям обувки с токчета - оттогава и до ден днешен. Няколко години по-късно едва не настъпих пепелянка на планинска пътека. Панически се страхувам от змии, но обичам планината. Помня, как мазен продавач в РЕП ме изнудваше да си купувам картички на "Щурците" - като пораснах малко, започнах да ценя музиката на "Щурците", не ги намразих, но презирам търговците на вестници/на всичко, което се асоциира с това.
Вещите не са образ на времето, Рембранд не е набор от четки или технологии за получаване на бои. Историята не е паметник, паметникът не е снимка на времето. Паметникът е внушение. Паметникът се вписва в средата или се опитва да я преформатира, да доминира над нея. Когато "се вписва", той се подчинява на някакви естетически критерии. Когато я доминира, той се подчинява на идеологически критерии. Художникът е слаб като идеолог, той в най-добрия случай, е само медиатор между идеолога и реципиента. Това - що се отнася до паметниците. Аргументи: в радиоинтервюто на Боряна Росса - очарователно като художествен акт и несъстоятелно откъм доказателства на защищаваната теза. Да, паметникът пред НДК беше част от ансамбъла. Но средата се промени до неузнаваемост, не е възможно тя да се възстанови (визуално е възможно, ситуационно - не). Сега е все едно дали "паметникът" [кавичките не са защото го отричам - той, паметникът имаше своето значение, сегашният му вид има своето си значение] ще бъде възстановен (това е невъзможно в изначалния му смисъл), дали ще бъде консервиран в сегашния си вид или ще бъде премахнат ... Сега това е все едно. Жизнената среда около него плаче за промяна. Каква ще бъде промяната, е въпрос на идеология и на естетическа концепция. Историята няма място, защото хората живеят тук и сега. Историческият "уклон" е въпрос на идеология. Естетическото измерение е въпрос на възпитание. Ако позволим на идеологически смисли да възобладават над естетическите, правим допустимо всичко. Е-е-е, започнах да звуча почти като Достоевски - "ако няма Господ, всичко е допустимо". Преувеличавам в някаква степен. Доколкото хората са способни да разсъждават абстрактно... дали са?
«Дмитрий Гутов продължи търсенията си с металните огради от типа "направено в СССР". Само че сега в тях спойката не е с факсимилета от ръкописите на Карл Маркс и дзен-сенсей Сенгай, а с предмети от съветския бит на 60-те: прахосмукачка "Чайка", транзистор "ВЕФ-Спидола", велосипед "Спутник" и даже транзистора с проводници-мустачки, напомнящ космически апарат <...> Но впечатлението от изложбата на Гутов е двойнствено: от една страна, като идея, това е напълно приемлив опит да бъдат "увековечени" предметите от интелектуално-светлата епоха, от друга - тези овехтяли свидетели сякаш казват: "Това време си отиде и си отиде завинаги"». Едно е, когато нещата се казват в експозиция, изложена в залите на музея "от ... до ...". Друго е, когато сме принудени да възприемаме тези неща/символи на отминалото ежедневно. Казват, насилието в електронните игри въздейства върху поведението на децата само за известно време след края на играта. [Съжалявам, днес четох за подобно изследване, но не запазих линка, а сега не ми се търси]. Ами ако "играта" стане начин на живот? Ако паметникът ни насилва било то естетически, било идеологически, постоянно? Като ни се натрапва всеки ден със своите внушения, че времето не си отишло, че е тук и ще го бъде? За да го възприемаме по друг начин, трябва да сме забравили за времето, в което паметникът е създаден, да сме вървели 40 години през пустинята (лоша метафора - пресичането на пустинята не е нито conditio sine qua non, нито forma essentialis, но пък намекът е що-годе ясен)) )
"Когато го попитат за влиянието на японското наследство, той [Глен Кайно] отпраща към градината: "аз използвам някои намекващи материали, защото това ми е много интересно и лично ме засяга, но аз не желая да бъда свързван с традиционния японски дискурс". Етническото в работите му е само "намекващ материал" и дори тогава, то не е препратка към съществуваща дзен-градина, а към модна, комерсиална имитация. Подозирам, че много Йонсей и Гозей чувстват същото. "Японската" култура стига до прага ни като всяка друга: санирана и "опакована" в лесносмилаема западна опаковка. Можете да си купите опаковка суши в супермаркета или катана по кабеларката; гейши и борци-сумо редовно се появяват в комерсиални и рап-видео. "Въпросът за откриването на "действителните" ни връзки с нашето японско наследство е много спорен при положение, че нашият опит и разбирането на японското ние получаваме не чрез японските си предци, а чрез американската популярна култура. За разлика от предишните поколения, които търсеха автентичните си японски корени, ние знаем, че не можем да избягаме от просмукания си от медиите и корпоративно управляван пейзаж [подчертаването - мое]". Изследванията на Кайно по отношение на психологията на войната разкриват, че сме оплетени в същата тази двуличност на властническите структури. "Няма откровено нарастване на войнствеността - казва Кайно. - Всичко е зашифровано в политиката от ранните 90-т и е много сложна, движена от капитализма, международна политика. Каква би била възможната нова идея, която да дефинира разположението на нещата?"
Каква би била?
Ud: Глен Кайно е роден, израснал, работи и живее в Лос Анжелис - японски американец, както го определят в масмедиите. Нищо не е автентично извън мястото и времето си, всичко търпи промяна и трансформация, всичко може да бъде обект на агресия и е съмнително дали може да бъде спасено - приблизително такива са посланията на Кайно.
Но какво общо има Кайно (р. 1972 г.) с 60-те? Първо, от 3 май до 31 август в The Andy Warhol Museum ще бъдат изложени седем от най-известните инсталации на Кайно, създадени в периода 2000-2007 г. Второ, Кайно създава сайта uber.com, който има амбициите да възобнови във виртуален вариант The Warhol Superstars и така ми даде възможност за моите си 15 минути слава ))
2 коментара:
Предишния коментар го написах преди да прочета този пост. Интересно,че споменаваш паметника на Старчев и изглежда това е повода на поста. Интересното е че аз също го споменах в предишния коментар. Таке е всичко това е идеология освен това са и кръгове. Групи от хора който се подчиняват като някаква якуза на един творец и автор. Скулптора Симьонов ги нарича бройлери. Имаме една фигура издигната по един или друг начин обикновено нямащ нищо общо с изкуството и бройлери около тази фигура. Не може да се отдели начина по който е спечелен конкурса за да се направи този паметник от самия паметни. На времето преподавателката ми по история на изкуството ми писа тройка защото издирих достоверни източници и доказах че Микеланджело е замазвал стенописи на Леонардо. С което разбих концепцията на професорката за непогрешимостта и високия морал на двете Ренесансови величия. Когато и цитирах източниците си а те бяха от буржоазни английски и италиански изкуствоведи тя побесня изгони ме да уча по Налпатов и ми писа тройка. Така стоят нещата с изкуствознанието, то е като историята пишат го победителите. Предметите от 60 и инсталациите с тях ми харесват и аз съм правил подобни неща. В предмета се запазва истинският дух на времето не изкривен от художествена интерпретация. Но подмяната на цносттите така или иначе продължава да съществува. Защото първата рок банда са Бандераците а не Щурците. Щурците са милиционери, но техните плочи са предметна ценност от 60 те, а Бандераците нямат записана плочи. Големия Бандерак не е жив. С малкия се събират стари групари и свирят в ателието на един приятел реставратор по някога и аз свиря с тях. Но албум дори сега през 2008 нямат. Идеологията и родово общииния принцип тук и сега са определящи и не се сещам кога точно не са били такива. Харесва ми изказването на Билиантин в един от постовете и че Хауса е музика в която можеш да сложиш всичко в този смисъл, работи в който има етно елементи съчетани със съвременна интерпретация могат да бъдат много силни. Ето например използването на материалите, като при Тапиес, създаването чрез тях на изменената, урбанизирана, испанизирана, но дзен естетика в съвременен вид. Да Енди ми е любим защото иронизира поп обществото и неговите идоли. Превръща ги в полуфабрикат. Портретите който правя на политици като Садам, Ясер Арафат и т.н от 2003г. насам се продават на западни колекционери за прилични суми и аз успявям да превърна Садам в нещо като цвете с което някой разкрепостен, интелигентен и свободомислещ богат човек си разкрасява къщата. Не съм сигурен че желанието ми да превръщам големите убийци и политически фигури във флорални орнаменти винаги е правилно разбрано но изглежда специално Австралийската ми колекционерка Паскал с няколкото портрета на Милошевич явно е наясно какво събира. Да не забравя Ъндърграунда ще бъде на 17 май тогава е нощта на музеите и всички музеи ще бъдат отворени цяла нощ. Във фондацията Кирил и Методи на фасадата от 22ч. ще има френска група пърформани поканени от френския институт. Вътре ще текат видеа подбрани от Яра Бубнова. Най-вероятна на Мудов, Серапионов и хората с който работи. В залата с негърските маски Памукчиев ще покаже една инсталация и са ме поканили да създам съвместно с него звукова инсталация. Моята техника ще е заета за Ъндърграунда така, че не знам дали ще се съглася, но Памукчиев ми харесва и ако осигурят техника може да се получи интересно с него и маските обладани от Вудо Духове и моят звук… не ми се иска да съм зрител-слушател ха ха ха. Ъндърграунда започва в 16ч. с подгряващи още няма програма, но доколкото чувам чуждестранното участие е силно. Поздрави за интересните постве …
Да, съвпадението е забавно - като прочетох коментара ти към предишния ми пост, помислих, че вече си прочел и този :) Наистина говоря за този паметник. Между другото, ако друг художник използва за основа сегашното състояние на паметника пред НДК, има шанс да се получи нещо интересно, така ми се струва.
----
И мен винаги ме е шокирало желанието да се пропагандира, че талантът задължително е обвързан с някакъв идеален/идеализиран образ. Едното няма нищо общо с другото. На всичкото отгоре, идеалът винаги се нагажда според повелите на времето, в което се пропагандира, а не според това, в което е живял творецът :) На практика, никой от големите личности не е бил образец за подражание. И какво от това? (Което не значи, че всеки негодник е велик творец :) ) Просто няма връзка. Толкова е просто.
----------
Сега знам за "Бандераците", но по онова време не знаех. Всъщност, този продавач винаги успяваше да ми пробута по някоя картичка, от която нямах нужда (не съм колекционер по природа). По едно време ги бях подредила с идеята да ги подаря на някой колекционер, но не се реших да ги предложа :) Отдавна са се изгубили. А защо помня картичката с "Щурците"? Защото "аргументът" на продавача тогава ми се стори толкова абсурден, че го помня до днес - трябвало било да си купя картичката, защото музикантите били в казармата и не се знаело дали групата ще се възобнови. Не видях никаква връзка с мен и още по-малко с необходимостта да се охарча за картичка :) Истината е, че ги купувах, защото се страхувах от продавача, а се налагаше да купувам други неща от там и той винаги ме изнудваше да си купя нещо излишно. Ама бях много малка :)
-------
Това за бройлерите е друго съвпадение :) Миналата година бях на едни четения в Червената къща и в книжарница "Хеликон". В книжарницата дойде и министър Данаилов. Ситуацията приличаше на "кит, заобиколен от ония дребни рибки-чистачи или каквито са там" :)
Е, не е задължително основната фигура да няма нищо общо с изкуството. Може би.
---
17 май ще е работен ден, доколкото си спомням. Но се надявам да си уредя присъствието още от 16 ч. Дай боже да не се случи нещо извънредно! Нали ще ме държиш в течение за евентуални промени? Животът е такава суматоха, че пропускаш най-интересното поради просто недоглеждане. Е, да, при мен е така, не знам за другите :)
Публикуване на коментар