За политическото в изкуството

Когато Тициан е рисувал за Филип ІІ "Диана и Калисто" или "Диана и Актеон", политическо изкуство ли е правил? Когато Филип ІV опаковал картините, за да ги прати на Чарлз І като годежен подарък (ама ядец, работата се разсъхнала, та платната тогава не тръгнали към Англия), това прави ли изкуството на Тициан политическо понеже бивало употребявано за политически цели?

Преди няколко години Bert Winther-Tamaki издава книгата си "Art in the Encounter of Nations: Japanese and American Artists in the Early Postwar Years". В отзив за Amazon.com един студент изтъква като нейно достойнство това, че изследването давало възможност да се разбере как държавните администрации използват изкуството за свои цели и това напълно опровергавало тезата, че изкуството по дефиниция не е политическо. Те и книгите могат да се използват за какво ли не, да подпреш крака на масата, например, но това не ги прави мебелен аксесоар.

За политическа употреба на изкуството - примери бол. Понякога тази употреба започва много след смъртта на твореца и той така си и остава в неведение, че е правил политическо изкуство. Друг път работи, създадени като аполитични, точно поради тази причина биват въвлечени в политически отношения. Трети път някое не особено забележително произведение изведнъж придобива огромна значимост само поради социалните си послания и директно влиза в политиката, а оттам - и в историята на изкуството. Солженицин - твърде пресилено е да се обявява за велик писател. Като писател не е толкова велик. Но отдавна е признат за класик на световната литература и не бих се наела да оспорвам това признание. Невинаги талантът е този, който определя значението на твореца.

Въпросът е дали политическата съставка е иманентно присъща на изкуството. Има ли нещо политическо в тази работа на Чанг Хуан?

Според мен, има.
А в тази?

Може и да има, знам ли.

И двете неща са от сайта на галерията на Фолкер Дийл. Седалището на галерията е в Берлин, но има филиал и в Москва, където до 13-ти септември е отворена експозицията "Fresh Blood" - "групова изложба на девет от най-добрите актуални руски и украински художници. Чрез метода на сензационния подход те отново откриват характера на Русия и Украйна в международен контекст". Да оставим настрана дървения изказ от прес-релийза. Кураторката Кристина Щайнбрехер се е опитала да покаже европейското лице на младото руско изобразително изкуство. Това е била задачата й. Да покаже работи, които говорят нещо на европейския зрител. Пък било то и не точно зрител, а колекционер. Защо правя тази уговорка? Защото руската преса в един глас заявява: "познатото се продава, затова ги е избрала" или "младите са евтини, та - затова". Или пък: "изборът е явно политически мотивиран" (буквално: "това вторично[sic!] критико-иронично изкуство изглежда банално до невъзможност"). И защо е политически обагрено? Защото украинците били твърде "оранжеви", а "гъбената" серия на Никита Кадан била израз на "политически радикализъм":

A propos, това лято имаше няколко събития в памет на Д.А.Пригов. Това - по повод на гъбите... както и да е, парен каша духа [арт-журналистите май че] - има ли гъби, има и политика. Демек, няма неполитическо изкуство. Студентът печели с туш.

Аха. Той и Стефан Мавродиев, като бе нападнат в автобуса на връщане от Варна от напориста представителка на [предположително] езотерично движение, прибягна до политиката - колчем дамата му предложеше да почете от "нейния" вестник, той се впускаше в дълги тиради относно най-различни вътрешно- и външнополитически проблеми. Активистката притихваше. Е, не е ли изкуство? И не е ли политическо? В края на краищата естетиката възоблада - Мавродиев тихо оттегли на стъпалото, слизащо до седалката на шофьора, и се загледа в пейзажа. А пейзажът беше като нарисуван от Моне.

Хайде бе, да не би и аз да си губя зрението, та виждам света такъв?