"Все, что только может взять любовь, все, что только могут взять войска" (Алик Ривин) А преди това е: "Будет смерть на свете! Будет гроб! Братская могила и доска"
Ривин прави нещо като списък на резултатите от любовта (вкл. аборт, развод и т.н.), съжаление за пропусната спирка, за пропуснатите възможности (вкл. отвратително e да живееш в тила, понеже не са те взели в армията - 1941 г.), но и утешението, че все пак има смърт и ковчег, братска могила... И това е, което може да вземе от теб любовта. И войската - също: това е, което може да вземе от теб. (Алик Ривин).
Другите неща, които могат да вземат от теб все това: идеите, изкуството... списъкът никога не е пълен. Днес цял ден се питам - кое от всичките точки в списъка взе това нещо от Юкио Мишима? (предлагам да не правим пак оня списък - на артистите с недотам здрава психика: не всички обитатели на заведенията, аналогични на 4-ти километър, имат принос към историята на изкуството).
Apropos, някъде в детството ми трябваше да участваме в нещо като съботник. Даже не помня какво точно се очакваше от нас и какво точно ние не направихме. Но "нещото" беше около някаква психиатрична клиника. По-смелите момчета се покатериха на оградата, за да видят Лудите. Бяха потресени. Разказаха, че тъкмо улучили разходката. Един от въпросните Луди държал транзистор до ухото. Тъй като точно той бил най-близо до "наблюдателите", те се изкушили да установят комуникация с представител на интересуващата ги категория индивиди. Попитали: "Какво слушаш?". "О, той не работи - отговорил Лудият и посочил транзистора. - Всеки си има своите капризи". "Всеки си има своите капризи" - една от любимите ми реплики, велика е!
Та, не бързайте да насочвате отговора на въпроса ми по този път. Той е очевиден. "Не вярвам в очевидното" (също любима реплика, макар и от ТВ сериал :) ).
Обаче: защо мисля върху това цял ден? Защото сутринта реших да си припомня фамозните фотографски сесии на Мишима. И случайно налетях на видео с негово участие - сепуку! Като си знам, че така е завършил този си живот...
Нямам сили да продължавам.
P.S. Това кусунгобу ли е? Предвид декора (токонома), предполагам, че не е вакизаши... Някой знае ли? Хайде да не завършвам толкова мрачно (дали?). Ето една работа на тъста му - Ясуши Сугияма:
Някои теми са ми противопоказани )) Ако имах повечко време, нямаше да прибързвам и да бълвам недозрели мисли, но все някак трябва да фиксирам недоразуменията, щъкащи из главата ми. Най-малкото - за да се освободя от тях и да се върна към фамозното обитаване на някакво си "тук и сега". Като какво ще да означава това словосъчетание "тук и сега"? "Пардон, не знаю", казва Алик Ривин. Кой е Алик Ривин? По-нататък ще стане дума. Най тук_и_сега_жанрът е интервюто. Не са мои думи, подхвърли ги Денис, а Кузмински не възрази... по време на интервю: трудно е да се каже, кой е авторът. "Денис (Д.): Но възниква още един въпрос: Apropos, @Академия и нео-нео-класицистите@, излиза, че и покойният съратник на Курьохин - Тимур Новиков и неговото Движение, не ви лежат на сърцето? Освен това, нима опитите на Олег Кулик - който, както ни е известно, едва ли не ВСИЧКИ акции на "Бренер" - кучетата и пр., вече беше осъществил много преди... не са ви приятни? Не ви ли се струва, че и от двата персонажа (Бренер и Могутин) полъхва на нещо задушаващо ПОШЛО - толкова лош вкус, насочен към определена цел - стабилен, с придихание на отявлен "непотърсен провинциализъм" - толкова фрустриран, колкото и пресилен? Кое може да е по-безпомощно от това да се наакаш пред ван-гог или пламенно да се чукаш пред статуята на маяковски(sic!)? МНОГО по-трудно е САМИЯТ ТИ да станеш ван-гог или бронзов монумент... Това е невъзможно - понеже на бренер никой няма да му прави паметник, нали така? Както и това, че рисуването върху картина на Малевич - също е във висша степен ОТЧАЯН и БЕЗПОМОЩЕН жест на отявлен ахмак и тъпак: много по-сложно е да се ПРОЧЕТЕ какво е написал Казимир, да разбереш, осмислиш, да му станеш РАВЕН. С цапаници няма да се изравниш с него, нали? Тоест - това е всичко - и могутин с бездарното си стихоплетство, и бренер с желанието си "да се разпише" така, че НИКОЙ да не може да го повтори - щото съм ААААЗ - като намаза с боя САМИЯ Малевич - във всичко това прозира апокрифния Маяковски и Бунин: "Маяковски, на едновремешен банкет, през цялото време сновал - набивал от чиниите и при Бунин с две ръце в чинията - му додява. И с пълна уста говори на Иван Алексеевич - Вие... ммммм, наистина ли, мммм, толкова много ме мразите, мммм? при което Бунин трепнал като да го е втресло и отговорил: Твърде много чест за вас, байно, щеше да е да ви мразя". Колко точно. Могутин и Бренер - това са същите изтървани бързаци, неканени гости, за които никой пет пари не дава, прибързани, пресилено нагли, до смърт фрустрирани с НЕИЗЖИВЯНОТО си плебейство и евристичната си несъстоятелност. Въпреки че екзистенциално стоя по-близо до Маяковски, отколкото до мухлясалия Бунин, но в ТОЗИ случай - Бунин е ПО-МАЛКО пошъл. А Бренер и Могутин ВИНАГИ са пошли и мърши... Не Ви ли смущава тази лайнарска пошлост в изкуството? Кузмински (К.): Ама Тимур ли е "академия" (и тимуровците му)? Това е детскоградинска пародия на "Академия"! Тази академия я обичам. (Макар да не надскочиха детската градина). Имах предвид "ахматовите сирачета", "ахматулчетата" (по Анри Волохонски) и "ахматовите вдовци" (по Бахчанян и - по старост). <...> Но по никой начин не и Курьохин (с теорията му за "Ленин е гъба", с невероятните му хулиганства - да повиеш сладкия тенор Едуард Хил във фолио - и да го накараш да пее тенорово... Десетки гениални безумства...). Вие, Денис, не вдянахте - тъй като "академията" на Тимур подмени(игрово) самото понятие... И пошлостта не ме притеснява. На мен ми се повдига от нея. Точно Бунин (и Набоков), според мен, е гнусен простак и злобен интригант, не струва и пръднята на Владим Владимич. Маяковски е най-големият лирик на ХХ век (и според мен, и според Могутин-Бренер!), а всички тия старопръдли "квасици" (от А до Б - от ахматова до бунин) са едната прогизнала мухъл и боклук. <...> И Хлебников влачеше сельодка по покривката (по Аненков), но той беше - ВЕЛИМИР. А Бунин ядеше с лъжичка и гнусливо се мръщеше. <...> Изпитвам КЛАСОВА ненавист към класицизма. (Освен да го насереш, както правят тимуровците и "митките" - по-точно, правеха: сега всички те са долнопробна стока за продан, пазарна икономика...) Д.: Публична не деификация, а заелдъз[не знам какво означава тази дума, подозирам, че нищо и, следователно, е синоним на "безсмислено"]-дефекация срещу класово враждебния елемент... Или "безпътен секс"... Бренеровите действия намират ли отклик в душата Ви? К.: Така е, защото - и да се наакаш в чест на Ван Гог, и "половата активност" със собствената си жена, и "мухата в паяжина" на Бренер - това също така са и МОИ красиви хепънинги... <...> Че Бренер само го ПОЧИСТИ като изографиса своя кумир, Малевич <...> от МИРИЗМАТА НА ПАРИ... (Вторият му кумир, Филонов - засега не мирише: НЯМА ГО НА ПАЗАРА, ако се изключи половината дузина крадени). <...> Миризмата е една: Рембранд на стари години, склерозирал (както ми разказваше Шемякин) - рисувал с лайна: цветът на златото... Д.: Естетиката на Рембранд и на Бренерите все пак крайно си дисонират... Както може да се забележи. К.: Но именно ЕСТЕТИЧЕСКИ са ми близки скандалистите Бренер, Могутин, Осмоловски..." [Този пост ще излезе непоносимо дълъг, но възнамерявам да приключа започнатото (не да изчерпя темата).] За Бренер вече съм споменавала. На снимката (на която прасето Казимир не се вижда) в дъното се кипри кавъра на една от супрематичните картини на Малевич - белият кръст върху бяло. Точно това е платното, което вкара Бренер в холандски затвор. Работата е изложена в амстердамски музей. Бренер я "дорисува" със зелен спрей: Спасяване чрез унищожаване. Подобно на майка-шизофреничка, която спасява децата си от жестоката действителност като ги убива. Впрочем, не съм сигурна, че всички шизофреници разсъждават така парадоксално. Тази дума - "шизофрения" ще я спомена още веднъж днес. Константин Кузмински е забележителна фигура. Въпреки обширното си разграничаване от съжденията на Кузмински и от начина му на изразяване, Денис очевидно изпитва респект, нарича събеседника си "стожер на руския авангард". Това на заден план не е Денис :) Константин Кузмински в средата на 80-те извършва нещо титанично - издава два тома с руска ъндърграунд поезия. Сам събира произведения и спомени, пише бележки. "Край синята лагуна" излиза в САЩ. В сборника са включени запазилите се стихове на Алик Ривин (с него започнах, нали). Александър (Алик) Ривин бил блестящ познавач на френската поезия. Сигурно щеше да стане голям преводач, ако не беше попаднал в психиатрична клиника с диагноза "Шизофрения". Препитавал се с дребни преводачески поръчки и ловене на бездомни котки. Посещавал хора на изкуството, които ценяли таланта му, сядал на пода и започвал да пее еврейски псалми. Щом го помолели да спре, той си изпросвал рубла и тогава публиката можела да се наслади на рецитал от собствената му поезия. Не рецитирал, а напявал стиховете (затова ритъмът, пък и отделни фрази силно напомнят популярни в Русия шлагери от онова време - 30-те години на ХХ в.). Пърформанс? Предполага се, че е загинал в първите месеци на войната.
Ти си прав и аз съм прав, има всеки своя смисъл и нрав.
Твоят смисъл - акуратност, моят смисъл е превратност, неизбежна е. Ура!
Тук пък съм записала нещо, което не се наемам да превеждам. Записът е лош технически и не само - дано акцентът ми не дразни.
Сега ще се правя на познавач. Даже повече - ще се правя и на творец )) Каква е разликата между това: "слънчева лазур тих гълъб на перваза трепнах - отлетя" и това: "слънчева лазур гълъбите гугукат на перваза открехвам леко в миг се сепват водовъртеж от пърхащи крила"? Общото е ясно - некадърността на автора, няма да говорим за това. Разликата е, че едното отговаря на формалните критери на хайку, а другото - не. Едното (да беше що годе прилично) трябва да създава асоциации, усещане за мига. Другото е нескопосно, но описание - ако поражда асоциации, те са нещо второ и трето. Аз така мисля - разликата е голяма. Може само така да ми се струва. Може само така да ми се струва, но да се свързва Такаши Мураками с популярната култура, не е баш съвсем правомерно. Съпоставят го с Анди Уорхол. Долу-горе по същите критерии като моите стихчета (все става въпрос за кацнали на прозореца гълъби, които отлитат при появата ми). Само че отаку-културата май не е много поп, тя е субкултура. Ако Уорхол беше мултиплицирал не образа на Мерилин Монро, а на Джанис Джоплин, да - щеше да има резон да се говори, че Мураками е нещо като съвременен Уорхол. Впрочем, някой знае ли нещо за японската попкултура? Щото аниме, манга и косплеят не са. Колкото и да са популярни(хм, дали това важи за косплея?), те все пак са субкултура. Такаши Мураками е идеолог на отаку-движението. Суперфлат формулира основните постулати - без йерархия и без перспектива в изображенията. Колкото и да изглежда странно, това е начинът по който отаку възприемат аниме. Ценното е не сюжета, не послания, дидактика, поуки и пр. Тръпката е да уловиш детайла, независимо какво място има този детайл в цялата картинка. Липсата на перспектива нарежда всички детайли в една линия и отнема правото на един или друг да изглежда по-главен от другите. Най-почитаните отаку могат да обсъждат най-голямо количество детайли, които редовите почитатели дори не са забелязали. Да не забравя, че тези особености до голяма степен се дължат на традициите в определени жанрове на японското изобразително изкуство (корените на манга се откриват още в ХІІ в.), но също и на технологични ограничения при появата на първите аниме в годините отпреди Втората световна война. Такаши Мураками вкарва тези особености в съвременното изкуство. Да си призная, не съм много наясно, защо е толкова популярен на Запад. Само защото е необичаен? Така или иначе дори изкуствоведите наричат отаку-движението "попкултура". Може и така, разбира се. Щом им харесва. Не че и аз не тълкувам произведенията на собствено европейското съвременно изкуство по много погрешен начин )) Има нещо в ретроспективата на Мураками, което ме озадачи. Петметровият "Овален Буда". Той си го нарича "Mr. Oval". От скромност, разбира се - нали е автопортрет...
Такаши Мураками казва: "Аз не съм скулптор. "..."[забравих името на работата] я правиха 20 човека". Добре, съгласна съм - и скулптурата може да бъде плоска в смисъла на суперфлат. Обаче Буда? Като става въпрос за господ, може ли да се говори за липса на йерархия? Дали е заради живеенето от време на време в Ню Йорк, което променя и най-японския японец? - когато Дюрер се рисува като Христос, го разбирам (във всички смисли на думата), ама Дюрер е европеец и не е будист. Или аз, европейка белким, нищо не разбирам от будизъм? Е, това ще да е. Нищо не разбирам от будизъм.
Казват, че "дайсецу" означава "върховно смирение". Не знам дали е така. Всъщност, не е точно така - "сецу" е някаква архивна форма за себеназоваване, която трябва да изрази (не точно, но да го кажем така, защото бързам и не ми идва на ум най-точната дума)пренебрежение към себе си. "Смирение" по някакъв начин, но не точно. Какво значение има? Ами като дръпнеш една нишка, никога не знаеш за какво е вързана тя и какво ще последва - разплитане на пуловер или взривяване на бомба. В моя случай - първото, по отношение на Флуксус - второто. Ама взривяването не се знае дали е на бомба или са фойерверки. И отново е въпрос на транскрипция - Такаши Мураками за западняка си е само фойрверк (или пейнтбол - така ли се казваше онази игра, при която се стреляха с боички вместо с куршуми?). И пак - да, ама не (съвсем). Хайде отначало. "Дайсецу" е титлата на Тейтаро Сузуки, популяризирал зен-будизма в САЩ и Европа в края на ХІХ - началото на ХХ в. "Нам Джун Пайк е роден през 1932 г. в Сеул, през Корейската война се озовава в Япония, където учи музика и философия. Защищава дисертация за творчеството на Шьонберг, продължава образованието си в Германия при пионера на електронната музика Щокхаузен. През 1958 г. се запознава с великия американски композитор Джон Кейдж. Тази среща променя съдбата на Пайк, който май щеше да си остане просто един музиковед и композитор. Той се превръща в художник. Но и Кейдж извършва преврат в съвременната музика благодарение на общуването си преди всичко не с музиканти, а с художника Марсел Дюшан, както и с пропагандиращия зен-будизъм в западния свят Дайсецу Тейтаро Сузуки". Без зен нищо не става в съвременното западно изкуство. А какво е зен без мисъл за отвъдното? Да ме прощава Свилен Стефанов, който твърди: "Не е ли това типично политическо изкуство с твърде тесен и временен характер? - би могъл да се зададе и този въпрос. Ние всички сме учени, че в изкуството трябва да търсим вечното, общочовешкото, духовното, същностното, а не модерното и мимолетното. Точно поради това, обаче, ние дълго време нямахме никакво изкуство, аз искам да виждам хора, живеещи тук и сега, а вечността е приоритет на други сили. Тъй като тук всичко ще бъде унищожено (обещано ни е) спекулациите с "вечното" в изкуството са ми особено противни. Ще остане да лежи на кантара само онова, което се е съпротивлявало на злото. Някъде тук и сега". "Тук и сега" е церемонията по връчването на оскарите. Не самите филми, а церемонията по връчването. Това е "тук и сега". Да, има хора, много хора, даже (възможно) повечето хора, за които церемонията е по-интересна от всичко останало. Като отричаш "вечното", просто влизаш в техния дискурс. Да ти е сладко! Бойс, въпреки манифестите му, прави нещо друго. За Пайк да не говорим - той е азиатски човек: ако си позволи да забрави вечността, ще се прероди в амеба. Не я е забравил, вечността де. Кейдж декларира, че разрушава музиката. Ама го прави чрез звуци. Днешният ден е част от нещо си, твой проблем, ако се опитваш да го оспориш. (Доц. Стефанов, моля за извинение, "ти"-формата не беше адресирана към Вас). Сложно ли говоря? Да, и аз се дразня. Да бях си избистрила нещата за самата себе си, нямаше да е така. Като мислиш на глас, ръсиш куп глупости. Ама им се радваш, кефят те ;) Та, Пайк е направил страхотно видео - за невъзможността да се комуникира, по-точно - да се отправи послание. «Good Morning, Mr. Orwell», 1984. Посланието никога не бива разбирано, то даже не може да бъде отправено. И какво тогава? Значи ли, че не трябва да бъдат отправяни послания, защото нямат смисъл? Ми то нищо няма смисъл, дай да мрем. Ако вечността няма значение, дали отричането й има? Или каквото и да е друго трябва изобщо да бъде правено? Да вземем да забраним децата, що ли? (Сега трябва спешно да честитя рождения ден на един човек, така че темата за Мураками ще остане за утре. Ако сколасам, залисана от всичкото "тук и сега" :) )
Май си изгубих единствения читател. Много съжалявам. Понеже подозирам, че съм изтърсила нещо, което го е обидило. Ако обиждаш нарочно, е едно. Но ако обидиш без да искаш, се чувстваш като пълен глупак. Всъщност, няма нужда да се крия зад "ти"-формата: чувствам се пълна глупачка. Щото съм изпуснала контрола над ситуация, нали - демек, не съм господ. Нейсе :)
Искрена ли съм? Един господ знае. Не съм толкова суетна, че да играя нещо, което не съм. За Зигмунд не знам, но Люсиън е улучил десятката - оголването на душата е грозна гледка. Пък аз не обичам грозотиите. Затова и не се занимавам с изкуство. Едно време изкуството се асоциираше с естетичното. Откакто изгуби тази си характеристика, съвсем заникъде не е. (Не бе, само провокирам).
Schwarzes Glas - това е изкуството сега.
Прозорци и огледала - ако има логика в цялата тая обстановка, художниците щяха да изорат темата. Но не би. Много са суеверни. Бог да им е на помощ! Един индиец направи инсталация в Чикаго (великолепна, каквото и да казват познавачите!), китаец - серия фотографии... Добре де, Вотие намеква за това, но само намеква. И аз обичам да притичвам по терлици край страхотиите :)
Лъжа ли? Няма пък да си кажа! Със себе си ли споделям или с евентуалния заблуден интернетаджия? Хе-хе, как пък не да си призная (няма препинателен знак, не защото е пропуснат)
Ако имах физическите сили, щях да пиша като Кафка. За себе си. Писането за другите... не, не е лъжа, ама не е същото. Ван Гог не е рисувал заради публиката. Май че
Нека първо ви питам: "Обичате ли корида?" Да се забрани коридата е все едно да се забрани раждането. Изхвърлям се, нали? Опитвам се да шокирам като измествам гледната точка. Точно това прави изкуството, не ли? Но става дума за корида. "Аз съм матадор. - Аз съм бик. - Дойдох да те убия. - Опитай. - ... - Чуваш ли мълчанието на арената? - Мълчанието на смъртта. - ... - Бикът умира в битка. <...> - И матадорът. Понякога." (Рафаел Алберти. Матадор) Друга картина - Хлебников. Изтърбушеният кон на пикадора. Черва се влачат по арената. Черва, допреди малко пълни с незабравки... Незабравки, които са се преселили в царството на мечтите, чаргарували в платното на художника... Незабравки, напълнили конския стомах... Намотани, влачат се по пясъка, покрити с прах и глина... (по Велимир Хлебников. Парче, 1921) Може да се каже, че коридата е игра. Може да се каже, че изкуството е игра. Дори да сложиш собственото си легло в изложбената зала (Трейси Емин), пак се влачат черва. Ама не се виждат. Винаги е въпрос на живот и смърт. Всичко е въпрос на живот и смърт. Значи и на вечност. Мне мало надо. Малко ми е нужно, казва Хлебников. Много малко. Почти танка, но в по-различно съотношение - не 5-7-5-7-7, а 5-5-6-5-5. Отворена рима, която прави стиха невероятно музикален. Който може, нека го преведе! Аз не мога. (перифраза на Алеко):
Мне мало надо! Краюшку хлеба И каплю молока. Да это небо, Да эти облака!
Малко ми е нужно. Само къшей хляб и капка мляко, и това небе, и тези облаци. Нищо, кажи речи. Или всичко (ако така го разбираш).
Вечер. Тени. Сени. Лени. Мы сидели, вечер пья.
Вечер. Сенки. Чердак. Леност. Седяхме и отпивахме от вечерта.
В каждом глазе - бег оленя, В каждом взоре - лёт копья. И когда на закате кипела вселенская ярь, Из лавчонки вылетел мальчонка, Провожаемый возгласом: «Жарь! » И скорее справа, чем правый, Я был более слово, чем слева.
Който може, нека го преведе! Аз не мога. "Бях повече слово, отколкото вляво". (И аз така). Когато при залез слънце капе вселенска лазур и във всяко око препуска елен, и във всяко око лети копие. И от лавката изхвърчава момче, съпроводено с възгласи "Плам!". И съм повече слово, отколкото...
Там, где жили свиристели, Где качались тихо ели, Пролетели, улетели Стая легких времирей.
Ты поюнна и вабна, В сердце входишь, как волна! (Их, как го е казал! Ха, речи, че не става въпрос за жена, която по законите на вълновата теория влиза в сърцето като пратеник на времесветовете. Забележително отсъствие на скромност в обобщенията! - Може ли да се твори, ако си скромен? )
Там, где жили свиристели,
Где качались тихо ели, Пролетели, улетели Стая легких времирей. Где шумели тихо ели, Где поюны крик пропели, Пролетели, улетели Стая легких времирей. В беспорядке диком теней, Где, как морок старых дней, Закружились, зазвенели Стая легких времирей. Стая легких времирей! Ты поюнна и вабна, Душу ты пьянишь, как струны, В сердце входишь, как волна! Ну же, звонкие поюны, Славу легких времирей!
Не съм готова за този пост - така съм устроена, че мисля с думи, не с образи и звуци. И като видя или чуя нещо все напирам да го опиша с думи, да го преведа на своя си език, за да го разбера. А преводът е предателство, както гласи една италианска скороговорка. Най-важното се губи в превода. Както и да е. Става въпрос за Йозеф Бойс. (Не отговорих на коментара, защото ми трябваше време за размисъл). La revoluzione siamo moi. Ами хубаво. Аз си направих автопортрет и го кръстих L`arte siamo moi. Автопортретът е точен - обработих собствената си снимка и с примитивни софтуерни продукти я докарах до това положение. Точен е и в преносния смисъл - по отношение на способностите ми: толкова мога, резултатът е концепция, не изкуство (тук е разликата с Бойс - за неговите концепции не може да се каже, че не са изкуство). Ето ме, това съм аз: Както казах, мисля с думи, не с образи и звуци. По-рано бях споделила с познат писател, че "да мислиш" и "да чувстваш" е едно и също. Писателят се съгласи с мен, но се опасявам, че не го прие напълно. Думи, образи, звуци - всичко е знаци и те са безпредметни, ако те оставят равнодушен. Човек разбира само това, което го вълнува, което разпознава, което му харесва. Революцията на Бойс не ме вълнува, окупацията като пърформанс ме оставя равнодушна. Съжителството с чакалчето, за което играта е по-важна от всичко останало... гледам видеото сега, не по времето на случването, парадигмата е друга... горкото животинче! Значимостта на едно произведение, гениалността му (защо не?), е в това, че казва много повече от това, което авторът си мисли, че казва. Скандалът... да, обръща внимание върху творбата, понякога дори я "прави", легитимира я по някакъв начин, но като социален факт, не като арт-събитие. Така ми се струва. Мадам Х на Сарджънт - да се чудиш какво й е скандалното. Но - да, факт: да не беше скандалът навремето, щеше ли някой сега да й обръща внимание? Не знам. Не ми е известно двете инсталации на Бойс с рояла да са предизвикали скандал. Първата: И втората: Делят ги известно количество години (повече от 10-15-20?, забравих). И бележат очевидно развитие на виждането му за ролята на изкуството. Бойс е продуктивен, не като Витгенщайн, който не обичал да записва думите и мислите си - "Каква полза, без друго никой не разбира". Не знам дали "щастието е, когато те разбират". "Разбирането" е по-скоро илюзия. И да обясняваш е безсмислено. Да обясняваш картина на умрял заек, нали:
Каза една авторка: "Литературата трябва да носи надежда". Какво носи литературата на читателите, не знам, но на авторите със сигурност дава надеждата "non omnis moriar" ("няма да умра напълно"). Exegi monumentum, повлече крак Хораций и се заредиха след него Овидий, Ронсар, Державин, Пушкин, Вазов, Емануил Попдимитров... Сега май никой няма да се реши на собствена интерпретация, защото къде-къде по-абстрактни теми предизвикват насмешка у критиците - нали, божем, и те са творци, и тям се поревнува безсмъртие, ама пуста скромност, смеят ли да си признаят, затуй не дай си боже, някой да изрече по свой си начин "еxegi monumentum", да не си на негово място като попаднеш в устата на пишещите. В ХVІІІ и ХІХ столетие още са нямали подобни скрупули. Което не попречило на Батюшков да имитира почитания Державин, но с лек пародиен привкус (можел е да си го позволи - стихотворението е част от лично писмо: поетът не е подозирал, че след години ще стане обществено достояние). Може би. Не се знае какво точно е осъзнавал - четири години по-рано са го изписали от немска психиатрия с лоши прогнози относно заболяването му. Д-р Дитрих придружава пациента в родината му и след време не издържа на изкушението да публикува спомените си за своя подопечен. Впрочем, едва ли става въпрос за медийна изява от днешен тип - още приживе Батюшков бил забравен от публиката и паметникът, който си построил, изглеждал напълно илюзорен, рожба на болното му въображение. "Надменност", заключава Манделщам. Но по повод други думи на Батюшков - думи, които д-р Дитрих цитира в мемоарите си: "Wieviel Uhr ist es?", пита поетът и сам си отговаря: "Die Ewigkeit". През 1913 г. изгряващата звезда на акмеизма обявява:
Нет, не луна, а светлый циферблат Сияет мне, и чем я виноват, Что слабых звёзд я осязаю млечность?
И Батюшкова мне противна спесь: "Который час?" - его спросили здесь, А он ответил любопытным:"Вечность".
"Колко е часът?" - "Вечност". "Няма вечност" - искал да каже Манделщам в навечерието на Първата световна. През 1932 г. - няколко години преди смъртта си в сталинските лагери, той се примирява с тезата, че е наследник на същия този Батюшков. Наистина ли няма вечност? Няма ли надежда за писателите, че не ще умрат напълно? Въпрос на късмет. За добро или лошо - въпрос на късмет.
"Вечност? Искате да знаете, какво е вечност?" - пита абат Жак Бриден в проповед някъде в средата на ХVІІІ в. в Париж. - "Вечността е като махало на часовник, което се мята между "Никога" и "Винаги". И когато по време на този ужасяващ преход (a.k.a. революция) някой грешник попита "Колко е часът?", мрачният глас на друг клетник му отговаря: "Вечност": "L'éternité marque déjà sur votre front l'instant fatal où elle doit commencer pour vous. Eh! savez-vous ce que c'est que l'éternité? C'est une pendule dont le balancier dit et redit sans cesse ces deux mots seulement, dans le silence des tombeaux: toujours, jamais, toujours, jamais. Pendant ces effroyables révolutions, un réprouvé demande: Quelle heure est-il? - et la voix sombre d'un autre misérable lui ré-pond: L'éternité". (Nouvelle biographie générale depuis les temps les plus reculés) След това абатът казвал, че ще изпрати енориашите до домовете им и ги водел в гробищата. Колко мило.
"Няма вечност" - може би твърдял абат Жак. Предполага се, че историята е станала известна благодарение на Жан-Франсоа дьо Ла Арп - литературен критик и историк. Дьо Ла Арп разказал за проповедта в "Курса за стара и нова литература", издаден в края на ХVІІІ в. "Нивга веч" - твърди Едгар Алън По. "Forever--never! Never--forever!" - съгласява се Лонгфелоу в стихотворението "The Old Clock on the Stairs".
За какво е литературата, ако не се интересува от вечността? Един момент - о, Господи!, колко е часът?
