Пак за транскрипциите

Казват, че "дайсецу" означава "върховно смирение". Не знам дали е така. Всъщност, не е точно така - "сецу" е някаква архивна форма за себеназоваване, която трябва да изрази (не точно, но да го кажем така, защото бързам и не ми идва на ум най-точната дума)пренебрежение към себе си. "Смирение" по някакъв начин, но не точно.
Какво значение има? Ами като дръпнеш една нишка, никога не знаеш за какво е вързана тя и какво ще последва - разплитане на пуловер или взривяване на бомба. В моя случай - първото, по отношение на Флуксус - второто. Ама взривяването не се знае дали е на бомба или са фойерверки. И отново е въпрос на транскрипция - Такаши Мураками за западняка си е само фойрверк (или пейнтбол - така ли се казваше онази игра, при която се стреляха с боички вместо с куршуми?). И пак - да, ама не (съвсем).
Хайде отначало. "Дайсецу" е титлата на Тейтаро Сузуки, популяризирал зен-будизма в САЩ и Европа в края на ХІХ - началото на ХХ в. "Нам Джун Пайк е роден през 1932 г. в Сеул, през Корейската война се озовава в Япония, където учи музика и философия. Защищава дисертация за творчеството на Шьонберг, продължава образованието си в Германия при пионера на електронната музика Щокхаузен. През 1958 г. се запознава с великия американски композитор Джон Кейдж. Тази среща променя съдбата на Пайк, който май щеше да си остане просто един музиковед и композитор. Той се превръща в художник. Но и Кейдж извършва преврат в съвременната музика благодарение на общуването си преди всичко не с музиканти, а с художника Марсел Дюшан, както и с пропагандиращия зен-будизъм в западния свят Дайсецу Тейтаро Сузуки".
Без зен нищо не става в съвременното западно изкуство. А какво е зен без мисъл за отвъдното? Да ме прощава Свилен Стефанов, който твърди: "Не е ли това типично политическо изкуство с твърде тесен и временен характер? - би могъл да се зададе и този въпрос. Ние всички сме учени, че в изкуството трябва да търсим вечното, общочовешкото, духовното, същностното, а не модерното и мимолетното. Точно поради това, обаче, ние дълго време нямахме никакво изкуство, аз искам да виждам хора, живеещи тук и сега, а вечността е приоритет на други сили. Тъй като тук всичко ще бъде унищожено (обещано ни е) спекулациите с "вечното" в изкуството са ми особено противни. Ще остане да лежи на кантара само онова, което се е съпротивлявало на злото. Някъде тук и сега". "Тук и сега" е церемонията по връчването на оскарите. Не самите филми, а церемонията по връчването. Това е "тук и сега". Да, има хора, много хора, даже (възможно) повечето хора, за които церемонията е по-интересна от всичко останало. Като отричаш "вечното", просто влизаш в техния дискурс. Да ти е сладко! Бойс, въпреки манифестите му, прави нещо друго. За Пайк да не говорим - той е азиатски човек: ако си позволи да забрави вечността, ще се прероди в амеба. Не я е забравил, вечността де. Кейдж декларира, че разрушава музиката. Ама го прави чрез звуци. Днешният ден е част от нещо си, твой проблем, ако се опитваш да го оспориш. (Доц. Стефанов, моля за извинение, "ти"-формата не беше адресирана към Вас).
Сложно ли говоря? Да, и аз се дразня. Да бях си избистрила нещата за самата себе си, нямаше да е така. Като мислиш на глас, ръсиш куп глупости. Ама им се радваш, кефят те ;)
Та, Пайк е направил страхотно видео - за невъзможността да се комуникира, по-точно - да се отправи послание. «Good Morning, Mr. Orwell», 1984. Посланието никога не бива разбирано, то даже не може да бъде отправено. И какво тогава? Значи ли, че не трябва да бъдат отправяни послания, защото нямат смисъл? Ми то нищо няма смисъл, дай да мрем. Ако вечността няма значение, дали отричането й има? Или каквото и да е друго трябва изобщо да бъде правено? Да вземем да забраним децата, що ли?
(Сега трябва спешно да честитя рождения ден на един човек, така че темата за Мураками ще остане за утре. Ако сколасам, залисана от всичкото "тук и сега" :) )