Похвала за Велимир

Нека първо ви питам: "Обичате ли корида?" Да се забрани коридата е все едно да се забрани раждането. Изхвърлям се, нали? Опитвам се да шокирам като измествам гледната точка. Точно това прави изкуството, не ли?
Но става дума за корида. "Аз съм матадор. - Аз съм бик. - Дойдох да те убия. - Опитай. - ... - Чуваш ли мълчанието на арената? - Мълчанието на смъртта. - ... - Бикът умира в битка. <...> - И матадорът. Понякога." (Рафаел Алберти. Матадор)
Друга картина - Хлебников. Изтърбушеният кон на пикадора. Черва се влачат по арената. Черва, допреди малко пълни с незабравки... Незабравки, които са се преселили в царството на мечтите, чаргарували в платното на художника... Незабравки, напълнили конския стомах... Намотани, влачат се по пясъка, покрити с прах и глина... (по Велимир Хлебников. Парче, 1921)
Може да се каже, че коридата е игра. Може да се каже, че изкуството е игра. Дори да сложиш собственото си легло в изложбената зала (Трейси Емин), пак се влачат черва. Ама не се виждат. Винаги е въпрос на живот и смърт. Всичко е въпрос на живот и смърт. Значи и на вечност.
Мне мало надо. Малко ми е нужно, казва Хлебников. Много малко. Почти танка, но в по-различно съотношение - не 5-7-5-7-7, а 5-5-6-5-5. Отворена рима, която прави стиха невероятно музикален. Който може, нека го преведе! Аз не мога. (перифраза на Алеко):

Мне мало надо!
Краюшку хлеба
И каплю молока.
Да это небо,
Да эти облака!

Малко ми е нужно. Само къшей хляб и капка мляко, и това небе, и тези облаци. Нищо, кажи речи. Или всичко (ако така го разбираш).

Вечер. Тени.
Сени. Лени.
Мы сидели, вечер пья.

Вечер. Сенки. Чердак. Леност. Седяхме и отпивахме от вечерта.

В каждом глазе - бег оленя,
В каждом взоре - лёт копья.
И когда на закате кипела вселенская ярь,
Из лавчонки вылетел мальчонка,
Провожаемый возгласом: «Жарь! »
И скорее справа, чем правый,
Я был более слово, чем слева.

Който може, нека го преведе! Аз не мога. "Бях повече слово, отколкото вляво". (И аз така). Когато при залез слънце капе вселенска лазур и във всяко око препуска елен, и във всяко око лети копие. И от лавката изхвърчава момче, съпроводено с възгласи "Плам!". И съм повече слово, отколкото...

Там, где жили свиристели,
Где качались тихо ели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.

Времесвят (мн.ч.) - ято леки <...>, прелетяха, отлетяха...

Ты поюнна и вабна, В сердце входишь, как волна! (Их, как го е казал! Ха, речи, че не става въпрос за жена, която по законите на вълновата теория влиза в сърцето като пратеник на времесветовете. Забележително отсъствие на скромност в обобщенията! - Може ли да се твори, ако си скромен? )

Там, где жили свиристели,

Где качались тихо ели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.
Где шумели тихо ели,
Где поюны крик пропели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.
В беспорядке диком теней,
Где, как морок старых дней,
Закружились, зазвенели
Стая легких времирей.
Стая легких времирей!
Ты поюнна и вабна,
Душу ты пьянишь, как струны,
В сердце входишь, как волна!
Ну же, звонкие поюны,
Славу легких времирей!