Исихия

Продължавам да не разбирам, защо разглеждат исихията като алтернатива на информационното преяждане. Информационният шум, който ни залива в огромни количества, е лесно преодолим - уменията да се неутрализира в приемливи пропорции се усвояват бързо и обучението е твърде елементарно, та е за чудене как хора с претенции за интелектуалност не усещат колко олекват като се жалват от диктатурата му. Исихията е отказ да се произвежда информация, не да се получава. А да сте чули някой интелектуалец да се е отказал да произвежда информация? Ми все едно да се е отказал да живее, а при тях(интелектуалците) дори самоубийството е произвеждане на информация. Иначе не биха го направили, не ли? На практика, идеализирането на исихията също е производство на информация, на символно ниво, на ниво "млъкнете и ме чуйте". (Има нещо общо с паметниците, май )) )

Всъщност, исках да се оплача от липсата на време за мислене. Постовете ми излизат едни такива... хм, спонтанни та чак нелогични - до безпредметност. Безразборно разхвърляне на невнятни сигнали с неясна връзка помежу им - такива са последните ми постове. А защо намесих исихията? Защото тя е причината да не искам да се върна към превода на повест (надявам се, все някога да я преведа) - просто ключът към главната героиня, според автора, е ежеседмичният_й_ден_за_мълчание като реакция срещу излишната информация, която тя е принудена да поема ежедневно, бидейки системен администратор. Абстракцията на идеята да бъде въведен този обрат (мълчание срещу изслушване) е толкова голяма, че напълно я отчуждава от реалиите на живота. Дори математическите абстракции са по-приложими от подобни идеи. Или моето мислене е твърде предметно, за да схвана смисъла на уравнението исихия/информационен шум.

Не ми пречи количеството възприемана информация. Притеснява ме недостигът на време да я обработя. На време или на пространство? Мозъкът ми е зает с решаването на сиюминутни проблеми, както когато компютърният процесор се затормозва от обслужването на излишък от "придружаващи" процеси... "Млъкването" праща всичко по дяволите. И натоварва процесора с необходимостта да почне всичко отначало. Каква исихия, какви пет лева!

Да-да-да, раздразни ме Боряна Росса - как може художник да каже, че естетическото въздействие на един паметник няма никакво значение? Възражението си вече го казах - ако елиминираме естетическото въздействие на паметника, остава само идеологическото въздействие. Друг е въпросът, кое публиката възприема като естетично и кое не. Но Боряна Росса не постави въпроса по този начин - тя отрече необходимостта паметниците да имат естетическа компонента. Не го разбирам това. Но, всъщност, аргументите й са си нейна работа. При положение, че не се и опита да ги артикулира. Единственото интересно в цялата история е, дали тя самата осъзнава собствените си аргументи. Или и тя като мен напоследък няма време да мисли ))

Любопитен ми е Глен Кайно. Но нямам време да помисля точно с какво. Те това е трагичното. Поне за мен.

60-те?

Помня ги. Достатъчно, че да знам какво беше. Недостатъчно, че да изпитвам умиление. Помня, например, как току-що проходила, реших, че вече съм дорасла да обуя обувките на мама, с токчета, и се претърколих по стълбите ... бяхме на почивка в някакъв планински курорт. Обичам планината, но не понасям обувки с токчета - оттогава и до ден днешен. Няколко години по-късно едва не настъпих пепелянка на планинска пътека. Панически се страхувам от змии, но обичам планината. Помня, как мазен продавач в РЕП ме изнудваше да си купувам картички на "Щурците" - като пораснах малко, започнах да ценя музиката на "Щурците", не ги намразих, но презирам търговците на вестници/на всичко, което се асоциира с това.
Вещите не са образ на времето, Рембранд не е набор от четки или технологии за получаване на бои. Историята не е паметник, паметникът не е снимка на времето. Паметникът е внушение. Паметникът се вписва в средата или се опитва да я преформатира, да доминира над нея. Когато "се вписва", той се подчинява на някакви естетически критерии. Когато я доминира, той се подчинява на идеологически критерии. Художникът е слаб като идеолог, той в най-добрия случай, е само медиатор между идеолога и реципиента. Това - що се отнася до паметниците. Аргументи: в радиоинтервюто на Боряна Росса - очарователно като художествен акт и несъстоятелно откъм доказателства на защищаваната теза. Да, паметникът пред НДК беше част от ансамбъла. Но средата се промени до неузнаваемост, не е възможно тя да се възстанови (визуално е възможно, ситуационно - не). Сега е все едно дали "паметникът" [кавичките не са защото го отричам - той, паметникът имаше своето значение, сегашният му вид има своето си значение] ще бъде възстановен (това е невъзможно в изначалния му смисъл), дали ще бъде консервиран в сегашния си вид или ще бъде премахнат ... Сега това е все едно. Жизнената среда около него плаче за промяна. Каква ще бъде промяната, е въпрос на идеология и на естетическа концепция. Историята няма място, защото хората живеят тук и сега. Историческият "уклон" е въпрос на идеология. Естетическото измерение е въпрос на възпитание. Ако позволим на идеологически смисли да възобладават над естетическите, правим допустимо всичко. Е-е-е, започнах да звуча почти като Достоевски - "ако няма Господ, всичко е допустимо". Преувеличавам в някаква степен. Доколкото хората са способни да разсъждават абстрактно... дали са?
«Дмитрий Гутов продължи търсенията си с металните огради от типа "направено в СССР". Само че сега в тях спойката не е с факсимилета от ръкописите на Карл Маркс и дзен-сенсей Сенгай, а с предмети от съветския бит на 60-те: прахосмукачка "Чайка", транзистор "ВЕФ-Спидола", велосипед "Спутник" и даже транзистора с проводници-мустачки, напомнящ космически апарат <...> Но впечатлението от изложбата на Гутов е двойнствено: от една страна, като идея, това е напълно приемлив опит да бъдат "увековечени" предметите от интелектуално-светлата епоха, от друга - тези овехтяли свидетели сякаш казват: "Това време си отиде и си отиде завинаги"». Едно е, когато нещата се казват в експозиция, изложена в залите на музея "от ... до ...". Друго е, когато сме принудени да възприемаме тези неща/символи на отминалото ежедневно. Казват, насилието в електронните игри въздейства върху поведението на децата само за известно време след края на играта. [Съжалявам, днес четох за подобно изследване, но не запазих линка, а сега не ми се търси]. Ами ако "играта" стане начин на живот? Ако паметникът ни насилва било то естетически, било идеологически, постоянно? Като ни се натрапва всеки ден със своите внушения, че времето не си отишло, че е тук и ще го бъде? За да го възприемаме по друг начин, трябва да сме забравили за времето, в което паметникът е създаден, да сме вървели 40 години през пустинята (лоша метафора - пресичането на пустинята не е нито conditio sine qua non, нито forma essentialis, но пък намекът е що-годе ясен)) )

"Когато го попитат за влиянието на японското наследство, той [Глен Кайно] отпраща към градината: "аз използвам някои намекващи материали, защото това ми е много интересно и лично ме засяга, но аз не желая да бъда свързван с традиционния японски дискурс". Етническото в работите му е само "намекващ материал" и дори тогава, то не е препратка към съществуваща дзен-градина, а към модна, комерсиална имитация. Подозирам, че много Йонсей и Гозей чувстват същото. "Японската" култура стига до прага ни като всяка друга: санирана и "опакована" в лесносмилаема западна опаковка. Можете да си купите опаковка суши в супермаркета или катана по кабеларката; гейши и борци-сумо редовно се появяват в комерсиални и рап-видео. "Въпросът за откриването на "действителните" ни връзки с нашето японско наследство е много спорен при положение, че нашият опит и разбирането на японското ние получаваме не чрез японските си предци, а чрез американската популярна култура. За разлика от предишните поколения, които търсеха автентичните си японски корени, ние знаем, че не можем да избягаме от просмукания си от медиите и корпоративно управляван пейзаж [подчертаването - мое]". Изследванията на Кайно по отношение на психологията на войната разкриват, че сме оплетени в същата тази двуличност на властническите структури. "Няма откровено нарастване на войнствеността - казва Кайно. - Всичко е зашифровано в политиката от ранните 90-т и е много сложна, движена от капитализма, международна политика. Каква би била възможната нова идея, която да дефинира разположението на нещата?"

Каква би била?

Ud: Глен Кайно е роден, израснал, работи и живее в Лос Анжелис - японски американец, както го определят в масмедиите. Нищо не е автентично извън мястото и времето си, всичко търпи промяна и трансформация, всичко може да бъде обект на агресия и е съмнително дали може да бъде спасено - приблизително такива са посланията на Кайно.
Но какво общо има Кайно (р. 1972 г.) с 60-те? Първо, от 3 май до 31 август в The Andy Warhol Museum ще бъдат изложени седем от най-известните инсталации на Кайно, създадени в периода 2000-2007 г. Второ, Кайно създава сайта uber.com, който има амбициите да възобнови във виртуален вариант The Warhol Superstars и така ми даде възможност за моите си 15 минути слава ))

Рецепции

Много я обичам тази дума - "рецепции". Даже повече, отколкото "интерпретации". По-честна ми се струва - в края на краищата, всеки интерпретира според нуждата си от реципиране. Пък било то и по отношение на хотелското обслужване. Щото и галериите предлагат "хотелски" услуги - имаше един много симпатичен проект, когато художникът преспиваше по една нощ в някой от големите световни музеи, направо на пода пред емблематична творба...симпатично.

Или хоспис услуги - както възнамерява да направи Грегор Шнайдер от предишния ми пост... Вълна от реакции! Не в блога ми, в световната преса и то отпреди моя пост )) ОК, аз казвам: "не бих участвала" (в никакво качество, вкл. като зрител) в подобно начинание. Те казват: "не е морално/редно да се прави такова нещо като замисленото от Шнайдер". И добавят: ще има достатъчно кандидати да отидат, да гледат, да изпитат извратено чувство на задоволство от погнусата и после да критикуват/отричат/клеймят. Това е сигурно - че ще има достатъчно такива хора. Те ли задават тона в изкуството? Хм, страхувам се, че съм принудена да реципирам и тяхното мнение, против волята си, но мога ли да го избягна? Всъщност, рискувам да бъда упрекната в конформизъм и от едните, и от другите - това, че абсолютно не приемам морализаторството, няма да ме накара да обявя, че приемам воайорството в най-съкровения момент, в момента на смъртта. Хората, които нямат чувство за собствено достойнство, само те могат равнодушно да наблюдават чужда смърт. Обаче какво общо има това с изкуството?

Ако Шнайдер иска да накара хората да се замислят върху проблема, редно е да спре до тук. Ако не го направи, значи не смята, че това е достатъчно, за да се замислят. И вероятно е прав.

Кое е редно, и кое - не. Кое е правилно, и кое - не. Може ли нарушаването на етичните норми да се приеме за редно и правилно? Да. Нарушаването само по себе си не е никаква опозиция, даже напротив. Захар Прилепин (роден като Евгений Лавлинский, ако се вярва на пресата). (Прекрасен псевдоним! - Захар Прилепин, гениално!). Защо в оная статия, за която писах, го възприемат като опозиционен на властта творец? Защото нарушава някакви техни си (на авторите на статията) правила. Не правилата, определени от неговата (на Прилепин) власт. Ако ги нарушаваше (правилата на властта), те(написалите статията) щяха ли да знаят за него? Какво е общото между Шнайдер и Прилепин? Някой може ли да ми подскаже?:

Станаха известни шестимата автори, които влязоха в краткия списък за Нацбест [руската награда "Национален бестселър" - б.м.]. Те бяха подбрани от "голямото жури", състоящо се от 21 съдии - филолози, критици, писатели [Прилепин е един от журиращите, гласува за романа на Анна Козлова - б.м.].

Максималните девет точки получи младият и ярък Захар Прилепин, член на забранената партия на Лимонов, вече присъствал във финала на Нацбест с романа си "Санкя", а този път изпреварил всички със сборника разкази "Грях". На Прилепин най му пасва да описва кученца, бебенца и млади ябълкови дървчета - нежно, ласкаво, топло. Но на този свят на нежност в прилепиновите разкази задължително противостоят злодеи, от които трябва да бъдат защитени и ябълковите дръвчета, и децата. Ключовата емоция на сборника е глухото недоволство от ставащото. Скритият й призив - "революционный держите шаг, неугомонный не дремлет враг!".

Левичарската болест [израз на Ленин - б.м.] си личи и при следващия от списъка (с шест точки) - критика Лев Данилкин с биографията на Александър Проханов "Човекът с яйцето".

Самият Данилкин доста злъчно коментира книгата на Прилепин. Прилепин пък, от своя страна, яростно отхвърля подозренията, че е гласувал за Козлова в заговор с други трима журиращи. (Кой още е бил в "дългия списък" - тук).

Та за рецепцията. Да де. Който за каквато рецепция е готов. И за предимството да си признаеш, че не си готов, вместо да отричаш правото на съществуване на нещо си, което само по себе си не вреди.

Не искам...

... да ме гледате как умирам. "Кой ли пък иска? - ще възкликнете. - Как изобщо ти дойде на ум?". Не на мен. На Грегор Шнайдер му дошло на ум, че публиката ще иска да види как се умира.
През 2001 г. Шнайдер получава "Златния лъв" на биеналето във Венеция за "Totes Haus u r" ("Мъртва къща u r"). Това "u r" е хем "you are", хем "Uhr", т.е. едновременно препраща и към психичното, и към метафизичното; към вътрешното пространство и към времето; към индивидуалното и към историчното. Лабиринтът от помещения, отначало имитиращи бащиния му дом, продължава да се развива и сега посетителите на La Maison Rouge могат да минат през него, ако посетят Париж преди 18 май. Казват, последната стая е напълно тъмна:

Естествено, даже да те поканят да пренощуваш в нечия душа и дори да привнесеш нещо свое в нея, пак няма да стигнеш до дъното, все ще остане нещо скрито. Никой не се разголва до край. (Само предполагам).
Но Шнайдер е решил да опровергае сам себе си - търси доброволци-екстремални ексхибиционисти. Т.е. хора, които са съгласни да бъде заснета и показана собствената им смърт. Буквално. "Възнамерявам да покажа красотата на смъртта", споделя Шнайдер. Няма лошо. Само дето красива може да бъде единствено собствената ти смърт. Ако така я възприемаш, независимо от повода й. А чуждата смърт е страшна. Освен ако нямаш отклонения... ама не знам спрямо какво.
Както и да е. Не искам да ме гледате как умирам.

Без заглавие

Откакто започнах да колекционирам дефиниции за функциите на литературата, ми се прииска да задам на всички достъпни ми писатели и хора, причастни към темата, въпроса: какво е за тях изкуството. Но се отказах. Въпросът, изречен на глас, звучи невероятно тъпо. Интересно защо отговорите на (незададен)същия този въпрос се възприемат като откровения. Но това е друг проблем.
По повод скорошно руско ток-шоу, последвало или предхождало TV-излъчване на "Карго 200", прочетох, че изкуството не трябвало да обезкуражава, то трябвало да вдъхва надежда. Не знам какво "трябва" или "не трябва" изкуството, но ако си допрял до там да търсиш надежда извън себе си, аман ти е работата. Друг е въпросът, че обикновено хората, които търсят надежда(следователно - и вина) само в себе си, нещо трудно се оправят в живота, все си е друго да обявиш друг за виновен, че не е оправдал надеждите ти, а кой си ти, че да искаш от света да отговаря на собствените ти надежди/представи за него?... ама хората, които имат способността да прехвърлят вината другиму, по-лесно се справят с живота - факт! Способността си е способност, талант. А всеки талант заслужава уважение. Даже оня, от който води етимологията си думата.
Изпаднах в противоречие, нали? Само на пръв поглед. Способните да прехвърлят вината са точно от този тип хора, които разчитат само на себе си, независимо какво говорят. Това е просто техният начин да проявят скромност - като обвиняват другите.
Но да се върна към мухите и труповете в "Карго 200". И не точно към "Карго 200", а към труповете и кръвта в изкуството. Мавромати ще покаже в галерия "Exit" три творби (нещо такова):

Не съвсем такова. Това, което виждате, е "снимка" от последния етаж на галерията на University of KY в SecondLife - от залата за игри. Там има дарт, шах, шашки, судоку и кръстчета/нулички. Мавромати смята да изложи три творби, представляващи кръстчета/нулички, но "начертани" с кръв. Със собствената му кръв. И ще озаглави триптиха "Кръвта ми не помни". Аз бих казала: "нищо не се решава с кръв". Защото и трите му платна ще са като моята илюстрация - без решение (така Мавромати твърди в блога си).
Нека се повторя - "да мислиш" и "да чувстваш" е едно и също. Мухите в "Карго 200" били мухите в главата на Балабанов. Кръвта в работите на Мавромати си е кръвта на Мавромати. Сърцето в изложбата от SecondLife е сърцето на автора, предполагам:

Нищо особено, работата е гифче като гифче. Само че има и друг експонат, който те приканва да попаднеш вътре в сърцето:

И да не беше този звуков фон (смразяващ), и да не беше увисването на компа точно, когато се опитвах да напусна сърцето... Това е изкуството - ужасът от последиците на любопитство да попаднеш в нечие сърце и - да не можеш да се измъкнеш от там. Не ли?

Гледна точка

Миналия месец в Newsweek излезе статия за руската култура - конформистка и "опозиционна". Като пример за конформистка култура е посочен Макаревич, който участвал в концерт - част от кандидатпрезидентската кампания на Медведев. На всичкото отгоре, водел кулинарно шоу по някоя от телевизиите. Намекът е ясен.
На другия полюс са поставени Солженицин и Захар Прилепин. Защо точно те са избрани като примери за висока култура, не знам. Ролята на Солженицин след завръщането му в Русия съвсем не е опозиционна, не е лишен от трибуна и възгледите му предизвикват симпатията на властта. Захар Прилепин пише брутално, вярно. Но той е лауреат на наградите "Войник на империята" и "Верни синове на Русия", както и на китайската премия за най-добър чужд роман през 2007 г. Опозиционността му се свежда до членуване в забранената Национал-болшевистка партия. "Ляворадикал" - така определя политическите си възгледи самият Прилепин.
Като "московски леви" са определяли себе си и представителите на т.нар. втори руски авангард през 60-те години. В същото време "в западната преса се появиха названията "нелегални", "неофициални", "дисиденти", "нонконформисти", "извън закона", "ъндърграунд" и нито едно от тези наименования, разбира се, не отразяваше художествената същност на нещата", споделя Михаил Гробман. Естествено. Не отразява дори социалната същност на нещата. "Друго изкуство няма - продължава Гробман. - Изкуството или е изкуство, или не е [подчертаването - мое]. "Друго" е аморфна дума, която нищо не значи, не определя, а само реабилитира съветската псевдохудожествена мазаница". И още: "Вторият руски аваргард от "героичния период" (35 човека от 250 милиона човекоглави в съветската империя) - това са напълно отстранили се от съветската "култура" парии, които живеят чрез независима естетика и се отличават от стандарта с концепциите си (там се преплиташе и неприемливата за официалния свят асоциалност)".
Така е, когато има държавно санкционирана естетика - "официална", както казват. Същото е и с пазарноуспешната естетика. Съобразяването с тях или отричането им не прави от една творба изкуство. Нито пък априори я лишава от възможността да бъде определена като изкуство. Или други "критерии", които имат значение при присъждането на титлата "изкуство": принадлежността на художника към някоя група (от автори), харесването от страна на определени колекционери/галеристи/журналисти... Обаче "реалното значение на художника никой не го знае. Защото всеки художник, освен талант и красотата, която създава, има определено значение. Какъв е бил, какво е правил, какво влияние е оказал. И тогава започва бърканицата" (пак Гробман).
Михаил Гробман дава следния пример: Александър Глейзер се опитва да популяризира на Запад работите на руските авангардисти, но не на всички, а само на тези, които му харесват - тия около Оскар Рабин. При това, смята Гробман, Глейзер устройва много изложби, твърде много и то на неподходящи места. Така той уврежда интересите на руското изкуство, защото остава непризнат нито от музеите, нито от критиката. Например, Глейзер се опитва да продаде Рабин като "Солженицин в живописта". А "Солженицин е политическа фигура, не литературна. Да продаваш Рабин като "Солженицин в живописта" е все едно да пропагандираш на Запад Крамской или Перов, т.е. умряла работа. <...> Всички, които разбират от изкуство, могат да определят къде свършва изкуството и започва социалността [подчертаването - мое]".
Аз не разбирам от изкуство, но целият този пост е само, за да цитирам това последно изречение ))
Игор Маркин - собственик на първия частен руски музей на съвременното изкуство, споделя, че никога не би купил работи на Церетели (защото е "осрал градовете с паметниците си"), Шилов и Глазунов. "Иля Глазунов не е толкова отвратителен като Александър Шилов. Шилов е отвратителен художник...". Но слава богу, че го има този Шилов. Щеше да е странно да се строят нови къщи с кули и амбразури, а да няма такива художници като Шилов. Сега всичко си идва по местата. Нали?

Когато TV имаше общо с културата

Scott McLemee се гордее с канадското културно превъзходство - особено, що се касае до телевизията. Привежда и доказателства: две публикувани на YouTube видеота, представляващи части от talk-show с участието на Владимир Набоков и Лайънел Трилинг. Записът е изненадващо интересен. Дори не е толкова съществено какво си говорят гостите в студиото, любопитно е поведението им - по детски естествено, без PR-тренинг, съсредоточено върху ставащото в момента, а не върху ефекта на шоуто за потребителското поведение на зрителите.
Канадците има с какво да се хвалят, нищо, че предаването е излъчено някъде през 50-те години на миналия век:

Part I


Part II

Трилинг - с тъжен поглед и съсредоточено-самоуверени жестове... После виждаш, че тъгата е само, за да анестезира пациента докато дълбае из душата му, а цигареният дим трябва да скрие срама му от непозволеното действие. Също като при Джармуш - "Кафе и цигари": кафето като повод за общуване, но и като повод да прекъснеш общуването; цигарите - като параван, зад който да скриеш страха си от докосването до другия... Дали Джармуш е гледал това видео като е замислил филма?
Шокиращ Набоков без капка руски аристократизъм, гаменски разпльокан на мястото си... После виждаш, че се опитва да потъне в креслото, да избяга от тия хора, които го разпитват за чувства и мисли, дърпа се от тях, а Трилинг е положил ръка върху облегалката на дивана и какво му остава на Владимир Владимирович, освен да се свие в самото ъгълче и да стисне здраво снопчето книжки - единствените, в които вижда опора и търси помощ. "Вдетинен", както казва авторът на третия коментар, жалък без предварително подготвените листчета, задължителни не само при лекциите, но и при интервютата му. Не е работата в листчетата, мисля.
Водещият - като изваден от холивудски филм, но достатъчно умен, за да не се намесва много, оставя действието да се развива от само себе си. Камерата се опитва да улови психологически интересните детайли без да се натрапва, без тя да диктува на героите накъде да гледат и как да застанат. Забавна е "гоненицата" на оператора с водещия, когато моментът предполага едър план на Трилинг и точно тогава човекът с мустачки и папионка се навежда, за да отпие от чая си. Режисьорът бързо сменя кадъра - другата камера ни връща към Трилинг, но и Набоков решава да опита канадския чай...
Глупаво е да се разказва видео, вижте си го сами, че ужасно се притесних вече.
Деликатна, телевизията можела да бъде и деликатна. Защо не е?

Колекция

От известно време събирам възгледи за литературата. Дотук изглежда, че те са съотносими и към изкуството, но така или иначе започнах с възгледите относно природата на литературата. Признавам си, че нямам любим експонат.
Кратък опис:

• Литературата като социална институция
  • Литературата като съпротива срещу властта
  • Литературата като обществена алтернатива на обществото
    
• Литературата като анализ на социалната действителност
• Литературата като рупор на (социални)идеи
  

• Литературата като комуникация
• Литературата като хроникьор

• Литературата като процес на създаване на екзистенциални смисли и на художествени ценности (формулировката е на Д.Бавилски)
• Литературата като разгадаване на смисли
• Литературата като задаване на въпроси, а не на отговори


• Литературата като мисия
• Литературата като вяра (Чехов)
• Литературата като терапия, лекарство
• Литературата като игра
  

Приемам дарения във вид на непосочени тук идеи.

P.S. Благодаря на Борис за допълненията! Потъвам в земята от срам, че пропуснах "като комуникация". Много се изложих!
P.P.S. Важно е да обясня защо не добавих другите идеи, които ми предостави Борис, но ще го направя в отговор на коментара му, защото не е учтиво да си преправям поста без да го гледам в очите, нали?