Не става дума за наполеоновия ампир. Или поне не съвсем )) Защото едно от привлекателните неща в творчеството на Пелевин са безкрайните шаради - гъделът да разпознаеш колкото се може повече препратки, да отгатнеш скритите картинки, които обикновено нямат нищо общо със сюжета, но пък сюжетът е само близалка за тези, които мразят математиката. За разлика от компютърните игри, и да не решиш ребуса, пак (се заблуждаваш, че) минаваш към следващото ниво - такава е ролята на сюжета.
"Ампир", "империя (петата империя?)", "вампир" или по-конкретно "Empire V/Ампир V" - така се казва романът. И разказва за вампири, of course. Ама вампирите не са това, каквото изглеждат. Както и всичко останало, не ли? ;-)
(Това парадигмата е страшно нещо. Карма! Какъв ли щеше да е светът без нея? Всичко зависи от случайното ти местоположение, от гледната точка, която ти се е паднала в момента. Спрямо тази гледна точка всяко нещо придобива коренно различни ипостаси. Каквито то само по себе си няма... ей, къде си изгубих иронията, някой да я е виждал?
Цялата вметка беше нещо като стилистично-контента подготовка за това, което ще последва. И освен това - за да обясня: случи се така, че тъкмо като, най-после!, дойде ред на "Ампир V" да бъде прочетен, Борис публикува поста си за поетите. Ами няма начин да избягам от контекста и да не прочета едното през другото. И, както е тръгнало от римско време, първият по време е пръв по право. Няма справедливост на тоя свят, няма! Шегувам се, доколкото мога. Толкова мога).
Ето откъси от две поредни глави на романа:
"Балдур
Балдур ми обясни смисъла на думата "метросексуален" така:
- Това е тип, който се облича като педал, но всъщност не е педал. Тоест, може да е и педал, но това изобщо не е задължително.
<...>
- А защо метросексуалните се издокарват като педали?
- Как защо? За да сигнализират на околните, че покрай тях минават пачки с кинти.
<...>
Йехова
Още един социален навик, който трябваше да усвоя, беше "вамподуховността" (понякога Йехова казваше "метродуховност", от което си правех извод, че са приблизително едно и също). Йехова я определи така - "показно престижно потребление в духовната област". Практически вамподуховността се свежда до демонстриране на достъп до древни духовни традиции в зоната на максималната им потайност: в описа влизаха фотосесии с далай-лами, документално удостоверени познанства със суфиски шейхове и латиноамерикански шамани, нощни въртолетни посещения на Атон и така нататък.
<...>
- Главната мисъл, която човек се опитва да внуши на другите, се състои в това, че той има достъп до много по-престижно потребление, отколкото биха могли да си помислят за него. Заедно с това той се старае да обясни на околните, че техният тип потребление е много по-малко престижен, отколкото те са били наивни да мислят. На това се подчиняват всички социални маневри. Нещо повече - само тези въпроси предизвикват у хората трайни емоции.
<...> Нищо друго няма да видиш в хората, колкото и да търсиш. Ще се променя само конкретният тип потребление, за каквото ще става въпрос. Може да бъде потребление на вещи, впечатления, културни обекти, книги, концепции, състояния на ума и така нататък.
- Отвратително - казах искрено.
<...>
Често употребявахме думата "духовност" и накрая ми стана интересно, какъв е смисълът й. Като изучих темата по метода на случайните дегустации, аз обобщих наблюденията си в следната бележка:
"Духовността" на руския живот означава, че главният произвеждан и потребяван продукт в Русия са не материалните блага, а надувките. "Бездуховност" - това е да си неспособен да се правиш на баровец по надлежния начин. Умението идва с опита и парите, затова няма по-бездуховен (т.е. по-небарнат) човек от младшия мениджър.
<...>
Започнах да се досещам, че схватката между двама интелектуалци, където единият се представя за вярно куче на режима, а другият безстрашно го атакува по всички възможни линии - това не е идеологическа битка, а дует на устна хармоника и концертина, чийто бекграунд трябва изгодно да нюансира реалната идеология, сияеща в усойната мъгла.
<...>
Имаше смешни моменти. Един от образците два пъти попадна в програмата ми, но с различни номера. Беше означен така:
"куратор на худ. проекти Rh4"
Червената течност принадлежеше на дама на средна възраст, която наистина приличаше на шахидка. И Балдур, и Йехова я бяха включили в описите си: според тях, кураторката се подвизаваше точно по средата между блясъка и дискурса и беше безценен източник на информация. Не ми се стори така. Тема на дегустацията беше изучаване на вътрешния мир на съвременния художник, но кураторката не владееше даже професионалния жаргон - тя се ровичкаше в интернет да търси думите. Затова пък стана ясен един трогателен личен детайл: тя беше изпитала оргазъм само веднъж в живота си, когато пиян любовник я нарече пубисна въшка на компрадорския капитал.
Споделих с Йехова недоумението си и чух в отговор, че точно това преживяване е било целта на урока, тъй като то напълно разкрива темата.
Не му повярвах. Тогава той ми даде да опитам още трима художници и един галерист. След това аз направих следната бележка тетрадката си:
"Съвременният художник е анална проститутка с изрисуван задник и зашита уста. А галеристът е човек, който се изхитрява да се подвизава като неин сутеньор на духа, независимо от абсолютната бездуховност на ставащото"
Писателите (които също влизаха в курса по блясък) не бяха много по-добри - след като се запознах с редицата им, аз написах в тетрадката:
"Кое е най-важното за писателя? Да има злобно, мрачно, ревниво и завистливо его. Ако го има, то всичко останало ще си дойде на мястото".
<...>
- Най-добрите от хората са способни да мислят почти като вампири - каза Балдур. - Те го наричат гениалност.
<...>
- Как така? - изумих се аз. - Нали блясъкът - това е секс, изразен чрез пари. Във всеки случай има нещо привлекателно. Къде е привлекателното тук?
- Мислиш като човек - каза Йехова. - Хайде, кажи ми, къде е привлекателното тук?
Замислих се. Но нищо не ми дойде на ум.
- Не знам - казах."
Ампир
29 март 2008
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
2 коментара:
Интригуващо е ! Мисля, че погледа е типичен за цялата школа! В тоя контекст и самия Пелвин не прави изключение от аналната бездуховна проституция. Тоест той е част от същия кръг хора.
Това е като метросексуалните, тоест някой който се прави на нещо което не е за да демонстрира кинати. В случая метродуховен тоест някой който демонстрира потребление на духовни знаци за да покаже друго ниво на отличителни белези спрямо останалите, което е секс облечен в духовност – псевдо пророк, псевдо гении, псевдо творец или секс облечен в пари това е блясък – надувката, киселите гъзари до някъде снобите в съвременен вариант. Да това се връзва до голяма степен с моите поети жадуващи разстрел, като диалога между двама интелектуалци , който е концерт за хърмоника и… т.н. Обаче тук пак, Пелевин описва собствената се ситуация. Той застава срещу идеологически казионните автори и създава част точно от този примиренчески контекс където истински бунт няма. Това за съвременния художник и писател, също до голяма степен прилича на лична забележка. Като опита да даде образ на духовността не е особено сполучлив. Всъщност всичко това не отива по-далече от Маркс. Което показва и корените на мисленето на Пелвин. В «Критика на полит икономията на знака» се казва че:
1.Знаците «благата на културата» биват символично розменяни- кула и потлач
Съществува култура в потребяването на предмети на изкуството и потребяването на предмети въобще(като предмета е наречен знак), която не произлиза от необходимостта и от естественото право(тук бих препоръчал препратка към Торо) нито от някаква индивидуална икономия на потребностите, а е социална функция на престиж и йерархично разпределение. Кула е символична размяна докато Гимвали е търговия с предмети от първостепенна важност. Бодрияр нарича този тип потребление на културни блага „СЕГРЕГАЦИЯ”. Зестрата или това което дават родителите на една жена за да се отърват от нея това е точно такава сегрегация ,която в наши дни слава богу е почти изчезнала но не и нейния прицип..
2. Знаците биват показно потребявани.
Торнщайн Веблен- Първична функция на предметите – знаци :
Показно разточителство, престижно харчене и потребяване. Като в тази точка влиза и показното БЕЗДЕЛИЕ.
Веблен Казва още – Точно както хранят Роба за да работи.
Точно така и обличат една жена не за да бъде красива,
а за да свидетелства чрез показния си разкош за легитимността и социалния статус на нейния ГОСПОДАР.
Точно такъв е и случая с „КУЛТУРАТА” която за жената притежание на ГОСПОДАРИ от заможни КЛАСИ функционира като социален атрибут.
„Отвратително!!!!!!!!!! Бележката МОЯ”
И най-накрая стигаме до vicarifus consumption – потребление чрез пълномощие.
Това ни отвежда до основната теорема за потреблението на Бодрияр
Която гласи „Потреблението няма нищо общо с наслаждението, а е социална институция за принуда.”
Тук ако мога да поясня има една ясно изразена и подчертана от мен социална съдба предначертана от историята и съществуващите между класови отношения.
Най-общо казано
Предметите, облеклата, начина на живеене, свободното време и културната дейност са обект на потребяване. Като това потребяване се определя от социалната съдба. Няколко пъти вече съм споменавал за опитите, знаците за престиж да бъдат премахнати. Съвсем на сериозно това почти е постигнато от Баухаус. Там вътре в самата школа, дизайнерите и архитектите са наричани майстори, асистентите калфи а студентите чираци. Тоест вътрешните знаци за престиж, дори са премахнати до колкото може.
За мен като анархист всичко това е изключително противно. И най- вече не бива света да се разглежда от ъгала на Маркс, като политическа икономия. Културата е НАЧИН НА ОБЩУВАНЕ преди всичко , ИГРА и РИТУАЛ. А не нещо, което се потребява за престиж. Това е дребно буржоазен поглед. Езък за не лошото чувство за хумор, но Пелевин си е дребен буржоа с влечение към философията но диалектическия материализъм
Знаеш ли, аз мисля, че Пелевин е наясно с това. Мисля, че той си е главният герой. Подозирам, че ако му кажеш всичко това, той няма да се обиди, защото го знае и го признава чрез романите си. Не е единствен, който печели от това, което отрича. Отрича го дори в себе си (като Достоевски), но не изпитва скрупули да печели от него. Не напразно още отначалото на този роман препраща към Набоков.
Впрочем, Маркс при Пелевин няма по-голяма ценност от останалите препратки. Но е в наличност, прав си.
Давам си сметка, че съм пристрастна. Обичам да решавам задачи. Затова обичам да чета Пелевин и Акунин. И ми харесват точно, защото книгите им са като сборници по математика - избираш си задачка по силите си и се опитваш да я решиш. И толкова. Чисто удоволствие за ума. И нищо повече.
А, да. Като изключим (не знам как да я определя) склонността на Акунин да разработва гробищни теми. Например, самоубийствата. Между другото, той е превел доста от произведенията на Мишима на руски. Ама ти сигурно го знаеш. Носят се слухове, че и Пелевин е японист, ама не знам дали е така. Във всеки случай, има познания по азиатската култура и азиатските култове. Сладко е да го усетиш и да си сигурен, че всеки непросветен би отминал намеците :-) Не че аз усещам всички намеци... но суетата ми е погъделичкана, така е.
Ти говориш за съвсем други неща и напълно съм съгласна с това, което казваш.
Има обаче един момент, който не разбирам. Културата е ритуал, добре. Не знам поради какви подсъзнателни причини, винаги съм разглеждала ритуала като вид принуда. Е те това е, което не разбирам. Откак се помня си блъскам главата над това - ако културата е свобода, защо цени ритуала?
Публикуване на коментар