Некрофилията в изкуството

03 март 2008

Заприлича на сапунка. Моят блог, де - като почнах от Алик Ривин, скочих към хард-звученето при Юкио Мишима и стигам до ... до? - ако съм честна, до пълния кич в тоя сюжет, ама нали пиша, за да ми се махнат неподходящите мисли от главата... А тия мисли са повече от неподходящи. Хубаво де, какво очарование може да има в една посмъртна маска? Която много вероятно да не е посмъртна, но феновете й предпочитат да игнорират патологоанатомичните заключения. Т.е. те са й почитатели тъкмо като на посмъртна маска, а не като на произведение на изкуството. Или на занаятчийството (добра реклама за производител на посмъртни маски, нали?). В целия този сюжет е доста трудно да се прокара разделителна линия между изкуство и занаятчийство. Според моето скромно мнение, това си е чиста сапунка, притежава всички характеристики и отличителни белези на жанра.
А защо блогът ми заприлича на сапунка? И на мен ми писна, честно! Като спомена в един пост, в даден контекст едно име, току вземе, че изплува същото име в някой следващ пост в съвсем друг контекст. Ми то това, светът, си е едно голямо село (ей, взех, че открих и Америка най-после :) )
Ами, пак отначало. През 1900 г. в The New York Times излиза преглед на лондонския литературен живот, т.е. на последните хитове на книжния пазар в столицата на викторианска Англия. Впрочем, споменава се и някаква творба на сър Уинстън Чърчил, но после ще чета частта за него (току-виж появил се въпросният сър в някой следващ пост. Като едното нищо - той ми е любимец, ама това е друг сериал :) ). Цитирам малък откъс (в лош превод) от статията в архивния брой на американския ежедневник:
"Новата книга на г-н Ричард Льо Галиън "Молещият се пред образа" ("The Worshipper of the Image") не е нищо ново като концепция. Всъщност, тази тема е била използвана и преди. Но не това е, което може да се предяви като претенция към романа. Вероятно, всички теми с изключени на тези, които касаят новите изобретения и открития, са били използвани по едно или друго време. Всичко, за което можем да възразим на автора, е свързано с начина, по който той третира избраната от него тема. Г-н Льо Галиън несъмнено има способности, но той още от появата си е на менталното ниво на много млад човек, който си мисли, че единствената цел на автора е каже мили неща като напише поредица изречения. В "The Worshipper of the Image" това несъмнено е направено, но за съжаление, никак не е достатъчно.
На читателя - ако е пълнолетен, без съмнение, ще му прилошее от толкова сладости, на каквито г-н Льо Галиън е тъй щедър, и ще захвърли книгата, за да вземе "Том Джонс" като антидот. Едно време изглеждаше, че г-н Льо Галиън е тръгнал по пътя на славата. Много хора предполагаха, че той е твърде млад, а от само себе си се разбира, че той ще израстне с времето и ще се откаже от литературните грешки на младостта. Но днес той не е пораснал с нито един ден в сравнение с това, което беше тогава, когато започваше да пише и почитателите му, за съжаление, намират, че жизнената му мисия се заключава в това да носи радост на младите дами, които имат смелост да го четат, въпреки забраните на строгите си майки и гувернантките си - стари моми".
(Мечтая в нашите вестници да се появи подобна оперативна критика!)
Сюжетът е такъв, че трябва да си гениален, за да го разработиш така, че да не се нуждае публиката от антидот. С какво е свързан? Едно време в Париж имали навик да си правят "експозиции" в моргата - дано се появи някой роднина и разпознае трупа на неизвестния споминал се нещастник. Та през 1880 г. (според легендата) бил изложен труп на младо момиче (предполага се - на не повече от 16), извадено от водите на Сена. Не открили следи от насилие, значи - самоубийство. Момичето било хубаво, говори се - девствено. Затова го нарекли Мадоната от Сена. И още - Джокондата от Сена, защото устните му били застинали в тайнствена усмивка. Според легендата, помощник на патолога се влюбил в младата дама и й направил посмъртна маска. След точно 20 години тази маска "изплува" в Германия в серийно производство. Мълвата злослови, че маската е на съвсем жива слугиня в дома на автора й, но за много хора е светотатство да допуснат подобна мисъл, въпреки твърденията на патолози, че не е възможно отливката да е направена от лице на мъртвец.
Така или иначе допреди появата на Грета Гарбо, Неизвестната от Сена е еротичният идеал на германските девойки - те се гримирили и по всякакъв начин се стремели да приличат на маската.
Творци, които са били "замесени" в разработката на темата (освен споменатият Ричард Льо Галиън):
Камю
Набоков
Рилке
[още едни куп]
Луи Арагон, който повлякъл и
Ман Рей.
Камю само имал копие от маската, Рилке в свое произведение споменава за витрина, на която били изложени две посмъртни маски - на удавницата и на Бетовен. Набоков написва слабо стихотворение, много слабо, според мен.
Луи Арагон прави нещо хем интерено, хем ... малко сапунесто. След като фамозната богата английска наследница Нанси Кунард (тая транспортна компания съществува ли още?) скъсва с него заради американски пианист - негър, Арагон изпада в депресия. Точно по това време среща Елза Триоле (родена Каган, сестра на Лиля Брик, заради която се предполага, че се е самоубил Маяковски - споменах го в по-предишен пост, нали. Как да не става сапунка от блога!). Само че доста години по-късно (петнадесетина) пък и още свършила-несвършила войната, през 1944 г. Арагон публикува романа си "Орелиен", чийто главен герой е убеден, че любимата му прилича на същата тази Удавница. Арагон моли приятеля си Ман Рей да направи няколко снимки на маската като илюстрации за книгата. Ман Рей прави дузина фотографии, най-популярна от които е онази, където маската се отразява в огледало. Тук давам друга (с отворени очи - дело на Ман Рей):

Дотук добре. Но за много хора било ясно, че героинята на романа има за прототип Нанси - т.е. Арагон не я е забравил. При това познавачите откриват прилика между тази работа на Ман Рей и друга негова творба - портрет на Нанси:

Елза Триоле не прощава. След като Нанси умира, някъде в средата на 60-те, Елза публикува книгата "Слушайте-вижте" ("Écoutez-voir"), в която злорадо описва смъртта на Нанси - алкохолизирана, самотна, разорена, във вмирисана хотелска стая. Елза Триоле склопява очи през 1970 г. Луи Арагон - през 1982 г. След смъртта на съпругата си той участва в гей-парад в Париж, което се тълкува като публично признание за бисексуалността му. Към края на дните си заявява, че е съсипал живота си. Не знам дали става въпрос за личния или обществения, или и за двете страни на битието си.
Това с отмъщенията, правени по такъв начин, е доста тъпа идея. Съвсем като в сапунка.

3 коментара:

Анонимен каза...

Гьнтер фон Хаген се казваше май този с изложбата "Живота на телата". Експозиция с препарирани хора. Беше забраняван из цяла Германия после му разрешиха изложба в Дюселдорф. После пак го забраниха, като се разбра, че внасял тела от Китай на разстреляни и осъдени. Доколкото чувам последно е нает от някакви ултра луди милионери да препарира някакви роднини. Много гадна работа, какво ли не прави човек за да се обезсмърти и от едната и от другата страна. Наричат го сянката на Бойс. Луй Арагон, ми те там всичките са гейове Рембо-Верлен, Аполинер е бисексуален. Не ги харесвам особено, но не ги и мразя. Всеки може да се самоопределя както му се иска. Един приятел казва,че объркват космическия ред. Луна-Слънце, планети всичко било подчинено на космически ред, според него и гейовете и битта го обърквали. Аз също съм не вярващ, имам си мои разбирания само за мен по въпроса за вярването и мисля, че с всеки е така.

Анонимен каза...

Гюнтер фон Хагенс-"Доктор смърт" е точното име на сянката на Бойс. Влечението към смърта идва от невъзможността да притежаваш и да обичаш нещо вечно. Всичко хубаво, е за малко,мимолетно е.Нали за това е създадено изкуство което не може да бъде регистрирано, за да се избегне капана на пазара и времето. Времето е пари. Но пазара е много гъвкав и успява да превърне в пари всичко. Като онзи дето беше събирал, сълзи от Кастро,копче от Кенеди - мощи от политици, светец и политик няма такова животно. Чърчил беше казал: "Кучето те гледа с обожание, котката с презрение, само свинята те гледа като равен." По принцип не съм обидчив а и съм свикнал на критика. Даже Абрашев ме беше "наказал" с някакво писмо, пазя го, в него ме порицава за пърформънсите и акциите, не отивали на морала държавен служител. После Данаилов ме награди със Сребърен Ритон за принос към Българската култура ха ха ха. Така е ту тояга ту те милват. Можеш да се изказваш както ти харесва по - мой адрес, няма да ти се обидя... Стила ти става по-свободен и ви харесва още повече.

vassila каза...

Да, отначало мислех да го спомена и него (фон Хагенс) - пасва на контекста. Но се отказах, защото трябваше да притуря и Деймиън Хърст с бременната от Манхатън, та щяхме да се върнем към по-друг тип изкуство.
Не мисля, че Бойс (ако имат предвид мъртвия заек) има пръст в тази история с "Д-р Смърт" - ако не друго, то парадигмата е абсолютно различна. Ако не друго, то поне псевдонимът му не е уникален - не наричаха ли така и д-р Кеворкян? И още един куп други знаменитости в една или друга област. Винаги е имало достатъчно пациенти за такива доктори и достатъчно от тях са достатъчно платежоспособни. Утешена съм - Гюнтер не е никакъв "фон" и никакъв "хагенс", роден е с умилителната фамилия "Лийбхен" :)
Гейовете (и бисексуалните) и на мен не ми пречат, но честно казано не разбирам, защо трябва да претендират не само да сключват брак, но и да осиновяват деца. Има нещо, което може да се разглежда като "объркване на космическия ред", но пък и много други неща могат да бъдат разглеждани през тази призма, та не знам, предпочитам да си замълча :)
Поста го писах в "по-свободен стил", защото ми се сториха доста пошли(а не обичам да се правя на съдник и да раздавам присъди :) ) тия дребни "битки" между иначе талантливи хора; битки, които се провеждат даже не заради жълтата преса, а защото всички сме човеци и всички ни е страх от забравата. Дори не от смъртта, а от забравата ни е страх. И тук видях връзката с преклонението пред маската на Удавницата - тя не подлежи на забрава и пр. фантасмагории.
Твоето разбиране за тия неща ми е по-симпатично от подслажданията(за които говоря в поста) на истината, че всичко е тленно. Начинът, по който ти го казваш, ми напомня по някакъв начин на изкуството да се правят оръжия, именно изкуството в тях (и технологично, и естетически).
Но политиката е нещо от категорията на временните неща. Можеш ли да "убиеш" вечното, като "убиваш" временното? (само те провокирам, въпросът ми не е коректен, знам. Понеже ти ми позволи и каза, че няма да се обидиш).
Чърчил наистина ми е любимец - невероятна личност и голямо копеле (доколкото тази характеристика се разглежда като комплимент :) )