Ампир

Не става дума за наполеоновия ампир. Или поне не съвсем )) Защото едно от привлекателните неща в творчеството на Пелевин са безкрайните шаради - гъделът да разпознаеш колкото се може повече препратки, да отгатнеш скритите картинки, които обикновено нямат нищо общо със сюжета, но пък сюжетът е само близалка за тези, които мразят математиката. За разлика от компютърните игри, и да не решиш ребуса, пак (се заблуждаваш, че) минаваш към следващото ниво - такава е ролята на сюжета.
"Ампир", "империя (петата империя?)", "вампир" или по-конкретно "Empire V/Ампир V" - така се казва романът. И разказва за вампири, of course. Ама вампирите не са това, каквото изглеждат. Както и всичко останало, не ли? ;-)
(Това парадигмата е страшно нещо. Карма! Какъв ли щеше да е светът без нея? Всичко зависи от случайното ти местоположение, от гледната точка, която ти се е паднала в момента. Спрямо тази гледна точка всяко нещо придобива коренно различни ипостаси. Каквито то само по себе си няма... ей, къде си изгубих иронията, някой да я е виждал?
Цялата вметка беше нещо като стилистично-контента подготовка за това, което ще последва. И освен това - за да обясня: случи се така, че тъкмо като, най-после!, дойде ред на "Ампир V" да бъде прочетен, Борис публикува поста си за поетите. Ами няма начин да избягам от контекста и да не прочета едното през другото. И, както е тръгнало от римско време, първият по време е пръв по право. Няма справедливост на тоя свят, няма! Шегувам се, доколкото мога. Толкова мога).
Ето откъси от две поредни глави на романа:

"Балдур
Балдур ми обясни смисъла на думата "метросексуален" така:
- Това е тип, който се облича като педал, но всъщност не е педал. Тоест, може да е и педал, но това изобщо не е задължително.
<...>
- А защо метросексуалните се издокарват като педали?
- Как защо? За да сигнализират на околните, че покрай тях минават пачки с кинти.
<...>

Йехова
Още един социален навик, който трябваше да усвоя, беше "вамподуховността" (понякога Йехова казваше "метродуховност", от което си правех извод, че са приблизително едно и също). Йехова я определи така - "показно престижно потребление в духовната област". Практически вамподуховността се свежда до демонстриране на достъп до древни духовни традиции в зоната на максималната им потайност: в описа влизаха фотосесии с далай-лами, документално удостоверени познанства със суфиски шейхове и латиноамерикански шамани, нощни въртолетни посещения на Атон и така нататък.
<...>
- Главната мисъл, която човек се опитва да внуши на другите, се състои в това, че той има достъп до много по-престижно потребление, отколкото биха могли да си помислят за него. Заедно с това той се старае да обясни на околните, че техният тип потребление е много по-малко престижен, отколкото те са били наивни да мислят. На това се подчиняват всички социални маневри. Нещо повече - само тези въпроси предизвикват у хората трайни емоции.
<...> Нищо друго няма да видиш в хората, колкото и да търсиш. Ще се променя само конкретният тип потребление, за каквото ще става въпрос. Може да бъде потребление на вещи, впечатления, културни обекти, книги, концепции, състояния на ума и така нататък.
- Отвратително - казах искрено.
<...>
Често употребявахме думата "духовност" и накрая ми стана интересно, какъв е смисълът й. Като изучих темата по метода на случайните дегустации, аз обобщих наблюденията си в следната бележка:
"Духовността" на руския живот означава, че главният произвеждан и потребяван продукт в Русия са не материалните блага, а надувките. "Бездуховност" - това е да си неспособен да се правиш на баровец по надлежния начин. Умението идва с опита и парите, затова няма по-бездуховен (т.е. по-небарнат) човек от младшия мениджър.
<...>
Започнах да се досещам, че схватката между двама интелектуалци, където единият се представя за вярно куче на режима, а другият безстрашно го атакува по всички възможни линии - това не е идеологическа битка, а дует на устна хармоника и концертина, чийто бекграунд трябва изгодно да нюансира реалната идеология, сияеща в усойната мъгла.
<...>
Имаше смешни моменти. Един от образците два пъти попадна в програмата ми, но с различни номера. Беше означен така:
"куратор на худ. проекти Rh4"
Червената течност принадлежеше на дама на средна възраст, която наистина приличаше на шахидка. И Балдур, и Йехова я бяха включили в описите си: според тях, кураторката се подвизаваше точно по средата между блясъка и дискурса и беше безценен източник на информация. Не ми се стори така. Тема на дегустацията беше изучаване на вътрешния мир на съвременния художник, но кураторката не владееше даже професионалния жаргон - тя се ровичкаше в интернет да търси думите. Затова пък стана ясен един трогателен личен детайл: тя беше изпитала оргазъм само веднъж в живота си, когато пиян любовник я нарече пубисна въшка на компрадорския капитал.
Споделих с Йехова недоумението си и чух в отговор, че точно това преживяване е било целта на урока, тъй като то напълно разкрива темата.
Не му повярвах. Тогава той ми даде да опитам още трима художници и един галерист. След това аз направих следната бележка тетрадката си:
"Съвременният художник е анална проститутка с изрисуван задник и зашита уста. А галеристът е човек, който се изхитрява да се подвизава като неин сутеньор на духа, независимо от абсолютната бездуховност на ставащото"
Писателите (които също влизаха в курса по блясък) не бяха много по-добри - след като се запознах с редицата им, аз написах в тетрадката:
"Кое е най-важното за писателя? Да има злобно, мрачно, ревниво и завистливо его. Ако го има, то всичко останало ще си дойде на мястото".
<...>
- Най-добрите от хората са способни да мислят почти като вампири - каза Балдур. - Те го наричат гениалност.
<...>
- Как така? - изумих се аз. - Нали блясъкът - това е секс, изразен чрез пари. Във всеки случай има нещо привлекателно. Къде е привлекателното тук?
- Мислиш като човек - каза Йехова. - Хайде, кажи ми, къде е привлекателното тук?
Замислих се. Но нищо не ми дойде на ум.
- Не знам - казах."

Колкото да се намеря на приказка

Откраднах заглавието от пост в чужд блог. Ще преведа част от съдържанието:
"Интелегентът е същество свободолюбиво и склонно към протест. Интересното е, че понеже повечето интелигенти са обкръжени от също такива свободолюбиви същества, а протестът най-естествено е насочен тъкмо към най-близкото обкръжение, то именно сред руските интелигенти са се раждали и се раждат най-тъпите, изпечени и самодоволни реакционери".
А.А. винаги формулира по най-блестящ начин това, което и аз мисля. Което не означава, че се идентифицирам с него - опазил ме господ! Всяка жаба(аз) да си знае гьола.
Но така или иначе, за мен няма съмнение, че всеки опит да преподредиш света води до съвсем различни от предвижданите резултати. Все забравям чия беше гениалната мисъл, че "лъжата е своеобразна систематизация, която подрежда дисхармонията". (Проверих - на Фредерик Полан е мисълта). А всеки си има собствена представа за хармония, свой начин да подреди пъзела на представите, вижданията, заблудите си за света. Едни се примиряват с картинката (докато не им писне), други протестират, трети имат по-хитра нагласа - не раздават оценки, просто извличат полза. Да де, има и четвърти, които са неспособни да принадлежат към никоя от първите три категории жители на Земята. Те само стоят и съзерцават без полза за света и за себе си.
И още нещо - систематизацията, подреждането става с различни средства - кой както може: чрез начина на живот, чрез блогване, чрез изкуство... Всичко (или почти всичко) има право на съществуване. Иначе няма да остане нищо за подреждане ))
Тръгнах към Подуене и за по-напряко минах през Цариград, както правилно би забелязал някой отегчен от глаголстването ми.
Изкуството е опит за подреждане (т.е. лъжа, но пък кое не е лъжа?). Обаче и сред творците - едни се опитват да подредят Цариград, а други - Подуене. Няма лошо. Разделението е и сред публиката - за едни Подуене е дребна тема, незаслужаваща внимание, за други - няма как Х, колкото и да е кадърен, да подреди Цариград (защото никой не може да подреди Цариград), докато за Подуене може да каже ценни неща, епохални дори, истински.
"От всички хора, които познавам - казва Джон П. Марканд, - само американците, заради някакъв комплекс за малоценност, се стремят към непостижимото и се опитват да избягат от средата си".
"Джон Хаслър никога не прави тази грешка - уточнява Terry Teachout в блога About Last Night. - Неговите романи са ситуирани в малкото градче, в което той е роден и живее през всичките си 74 години и героите му са обикновени хора <...> с обикновени проблеми като живота, любовта, остаряването и смъртта".
Кой може да каже, кое е по-истинско? А.А. в поста, от който откраднах заглавието, дава линк към сайт, предаващ в реално време случващото се около хранилка за животни в естонска гора. И докато наблюдавал действителния живот на глигани, еноти, гарвани и врани, авторът на блога пропуснал случващото се под собствените му прозорци - заблуден млад лос се озовал в мегаполиса и се разиграл истински екшън с преследването на животното от силите на реда.

Не съм...

Ох, няма да цитирам Ботев, не е това. Не само, че не съм поет, но не си и вярвам. Не вярвам, че има "единствен начин", "единствена възможност" и пр. единствености. [Да си напомня, че да не забравя какво намеквам, ако взема, че по някое време си препрочета писанията: 1) "вярването" препраща към кураторския проект на Кулик "Верю" във Винзавода и към теорията, че главният дефицит на ХХІ век ще е доверието; 2) "единствеността" отправя към Мавромати, за което се извинявам.]
Не ме смущава псевдопротиворечието между мисленето (рационалността) и чувстването(емоционалността), каквато Константин Рильов констатира в изказванията на Анатолий Осмоловски. Да мислиш и да чувстваш е едно и също, вече съм го казвала неведнъж. От к`ъв зор тогава на някого му е хрумнала "гениалната"(по несъстоятелността си) идея да обяви Запада за рационален (т.е. прагматичен, т.е. комерсиален, т.е. дяволски), а Изтока - за духовен (т.е. чувствителен/чувствен?, т.е. благочестив, т.е. богоугоден)? Такива твърдения, колкото и да претендират за богостремителност, очевидно нямат нищо общо с морала. А какво е идеята за духовност без оная щипка справедливост, без която всяка теория е блудкава като чорба в пионерски лагер? Какво е идеята без връзката си с морала - нали като отрича някакви морални норми, всяка идея (политическа, естетическа, била каквато била) го прави само, за да утвърди нови. Призоваваше Смирненски да се съгради рая върху руините на стария свят, върху "трупове и барикади" - такива някакви неща говореше поетът. И Осмоловски така - отначало се опитва да десакрализира де що има по света, после се опитва да организира някаква "нова социалност". Ами ако на мен не ми харесва неговата представа за "структуризация на обществото"? Ако не му повярвам? Ако неговата подреденост ми изглежда по-лоша от хаоса (наличен или създаден от самия радел за нова социалност)? Тогава какво? Какво тогава ще стане с мен в негова социалност? Или с него - в моята? Десакрализация на (нечие)старо и сакрализация на (моето си)ново... ааа, не съм от тях, как`Сийке. Не знам дали изкуството е стремеж да се предизвика у зрителя "ужас и благоговение, което вкупом е - катарзис" (Осмоловски). Но какъв катарзис може да предизвика лепенето на етикети: "това реакционно, а това - прогресивно"?
Уф! Не съм от тия, дето всичко им е ясно като на водещ радио/ТВ предаване. Най-добре се чувствам в състоянието "нищо не разбирам". Такова състояние ми дава илюзията за библийски прозрения - от пръст съм и на пръст ще стана. Другото е поезия. Понякога и на Пушкин:
"Товарищ, верь: взойдет она,
Звезда пленительного счастья,
<...>
на обломках самовластья
Напишут наши имена!"

Ама само понякога...

Вторият живот

Записки в бързината

Трябва да е много скучно да живееш само един живот. Затова аз си имам два наведнъж ))
Само във Втория живот мога за един ден за посетя две изложби, средновековен замък и кънтри концерт.

Е, "снимките" ми не са особено добри, но дават някаква представа... Струват ли си тези експонати, заслужават ли внимание? Не знам. Освен всичко друго, възприятието зависи и от скоростта на интернет, мощността на компютъра, качеството на видеокартата и колоните, респ. слушалките, и куп други подробности. Но усещането е уникално - там си и докосваш, участваш в случването на нещата. Зависимостта между действителната стойност на нещата и значението им за публиката никак не е пряка, а понякога и съвсем липсва. Концертът беше от кавъри, разбира се. Бивш компютърен консултант се пробва на друго поприще. Знанията от предишното му занимание, тук разбира се са му от полза. При това има красив глас, че и овладян на всичкото отгоре. Hause of the Rising Sun в интерпретацията на Animals винаги ми се е струвала малко лигава, но умилява - как не, напомня детството, как не, умилява. В интерес на истината, певецът не се придържаше задължително точно към тази версия. Ето го моят аватар, застанал в странно па, напомнящо по-скоро за корида, отколкото за друг вид танци )):

Забавлявах се. И се чудех дали изкуството в Second Life има бъдеще, предполагам - да. Дали тези експонати, които се опитвах да "заснема", ще останат в историята като прощъпулник да нещо ново или ще бъдат съвсем забравени поради очевидната си недодяланост и безперспективността на подобен тип творчество?
Да, препрочитах Чехов и научих стари клюки за личния му живот. Това вече в материалната реалност. Какво значение има дали прототипът на Заречная е била оная фатална жена, "царевичката на сърцето му" (както я нарича в писмата си)? Дали тя или прототипът на Дамата с кученцето? На едната написал 66 писма, на другата - 68. И на двете, след като са се омъжили, пише нещо от типа на "ах, как можах да те изпусна". И какво от това? Ровенето в бельото на авторите уж с цел да бъде по-добре разбрано творчеството им, не е ли просто обществено приемливо воайорство?

物の哀れ

Mono no aware (物の哀れ mono no aware - "pathos of things"), also translated as "an empathy toward things," or "a pity toward things".
Моно но аваре - "очарованието на нещата", едно от най-ранните определения за прекрасното в японската литература. Свързано е с шинтоистката вяра в това, че всяко нещо крие своето божество ("ками"), всяко нещо има неповторимото си очарование. Аваре - това е, което предизвиква възторг, вълнение. Аваре е иманентната същост на нещата (както и макото: японците не отделят красотата от истината), затова писателите и поетите са призвани преди всичко да откриват аваре. Разцветът си стилът претърпява през епохата Хейан (ІХ - ХІІ в.), но примамливостта му никога не свършва.

Моно но аваре съчетава в себе си шинтоистките традиции с будисткия възглед за тленността на нещата. Моно но аваре е естетически принцип, около който е изплетен филигранът на хейанското изяществото - непостижимо печалното очарование на мимолетността.
Йошида Канейоши (aka Кенко хоши) живее в тъжно време - когато Хейан окончателно си е отишъл, изтънченият императорски двор, в който можеш да блеснеш с творчески способности, губи битката с грубата сила на самурайското съсловие: "желязото е по-полезно от златото", въздъхва Кенко хоши.
"Ако хубавичко поразсъждаваме върху желанието си да останем в паметта на потомците със славата на хора превъзходни, както по ум, така и по сърце, то ще се окаже, че да обичаш славата, означава да се радваш на известност сред хората. Но на света не се задържа нито този, който хвали, нито този, който хули; хората, които дават ухо на сплетните и ги препредават на други, също неминуемо си отиват. Така че, от кого се срамуваш, пред кого искаш да се прославиш?! Славата е източник за хули. Няма никаква полза и от посмъртната слава. Да я искаш също е глупост.
Ако защищаваме тези, които се стараят с всички сили да се преизпълнят с мъдрост, то когато се появява мъдростта, на света се ражда лъжата, талантът произлиза от множенето на светските страсти.
Да се учиш и да познаваш като слушаш другите не е истинска мъдрост. Кое трябва да бъде назовано "мъдрост"? "Добро" и "зло" е едно и също. Кое наричаш "добро"? Истинският човек няма нито мъдрост, нито добродетел, нито достойнства, нито име. Никой не го знае, никой няма да разкаже за него.
Не, той не крие добродетелите си и не защищава глупостта; просто той от самото начало е прекрачил границата между мъдростта и глупостта, между печалбите и загубите", казва Кенко хоши.
Ако ви притеснява тезата за неразривната връзка между мъдростта и лъжата, ще ви кажа, че това не е запазена марка на Кенко хоши - японецът просто разработва казаното от Лао Дзъ:
"Когато изчезва Великият път, се появяват добродетелите; когато се появява мъдростта, възниква лъжата..."
Лао Дзъ стига по-далеч, нали?
Я да видим, има ли куражлии да спорят с Лао?
Или да разяснят какво има предвид Кенко хоши като твърди, че "талантът произлиза от множенето на светските страсти"? Ха да ви видя сега! Аз съм този "истински човек", демек постигнала съм съвършенството на пустотата. Да не ми е уроки, колко съм скромна :)

Убийствено изкуство

Говорихме си за Мишима: че окончателно объркал изкуството и живота. Изкуството убива. Любовта убива. Идеите убиват. Ако повярваш, че някои от тия неща са най-важното в живота, те убиват. Няма "най-важно", всичко е важно. Но това е друга тема. Както е друга тема и тази, дали наистина Мишима е объркал нещо - той просто си е търсел приемливо оправдание за сепукото, към което се стремял от самото начало. Защото смъртта не е "също форма на живот", както е казал поетът Петър Анастасов. Смъртта си е смърт, след нея - пустота. А пустотата е съвършена, твърдят (дзен)будистките притчи. Смъртта си е смърт и в това е нейният смисъл. Другогото е биберон-залъгалка. Но и от него - биберона, има полза, така че - нищо лошо в употребата му.
Стремежът да се тълкува смъртта някак по-различно е довела до естетизацията й, до естетизация на оръжията. Дали има връзка между естетизацията на смъртта и естетизацията на оръжията? Съмнявам се. Оръжията са предмети, които лесно могат да бъдат разглеждани отделно от основното им предназначение. Оръжията са нещо толкова многозначно, че успешно конкурират по дву-три-(и т.н.)-смисленост онова, за което са създадени - смъртта, чуждата смърт. А понякога и своята. А понякога не е нужно да стигат до края, до реализацията - достатъчно е да се появят и да намекнат за какво става въпрос. А понякога те самите забравят защо са, отплесват се по сие-минутни ценности като богатство, власт, красота... че даже идеологии:
Ритуални:
Кликни върху картинката, за да видиш слайдшоу с други ритуални мечове

Някои от тези предмети са използвани при човешки жертвоприношения, други само са били част от "униформата" на вождове и жреци по време на извършване на съвсем безобидни ритуали.

Парадни:

(Клик)

Красиво, нали? Принцове, султани: власт, богатство, слава... Инсигнията е забравила откъде е тръгнала и се е превърнала в обикновено бижу, ценно само с цената си - изкуство per se. Какво е да убиваш с красив нож? "Люблю тебя, булатный мой кинжал - товарищ светлый и холодный. Задумчивый грузин тебя на мест ковал, на грозный бой точил черкез свободный" (Лермонтов):

(Клик)

Истинската красота на предмета е в подчертаването на главната му функция. Затова ли в наши дни дизайнът измести изкуството? А изкуството си го върна като започна да изопачава предназначението на вещите? Фонтанът на Дюшан - да, добре. Но и най-баналната реплика на музеен експонат от Стогодишната война ме изпълва с трепет. Наивен трепет, какво да се прави.

(Клик)

Съвършен дизайн, който не те оставя да забравиш за какво става въпрос - за края на краищата, за вечната пустота...

Очарованието на вещите, безкрайността на мига, красота в простотата, абсолютното съвършенство на пустотата:

И все пак е отвратително това, което прави съвършенството. Нищо не си струва да му се посветиш - дори съвършенството.

Некрофилията в изкуството

Заприлича на сапунка. Моят блог, де - като почнах от Алик Ривин, скочих към хард-звученето при Юкио Мишима и стигам до ... до? - ако съм честна, до пълния кич в тоя сюжет, ама нали пиша, за да ми се махнат неподходящите мисли от главата... А тия мисли са повече от неподходящи. Хубаво де, какво очарование може да има в една посмъртна маска? Която много вероятно да не е посмъртна, но феновете й предпочитат да игнорират патологоанатомичните заключения. Т.е. те са й почитатели тъкмо като на посмъртна маска, а не като на произведение на изкуството. Или на занаятчийството (добра реклама за производител на посмъртни маски, нали?). В целия този сюжет е доста трудно да се прокара разделителна линия между изкуство и занаятчийство. Според моето скромно мнение, това си е чиста сапунка, притежава всички характеристики и отличителни белези на жанра.
А защо блогът ми заприлича на сапунка? И на мен ми писна, честно! Като спомена в един пост, в даден контекст едно име, току вземе, че изплува същото име в някой следващ пост в съвсем друг контекст. Ми то това, светът, си е едно голямо село (ей, взех, че открих и Америка най-после :) )
Ами, пак отначало. През 1900 г. в The New York Times излиза преглед на лондонския литературен живот, т.е. на последните хитове на книжния пазар в столицата на викторианска Англия. Впрочем, споменава се и някаква творба на сър Уинстън Чърчил, но после ще чета частта за него (току-виж появил се въпросният сър в някой следващ пост. Като едното нищо - той ми е любимец, ама това е друг сериал :) ). Цитирам малък откъс (в лош превод) от статията в архивния брой на американския ежедневник:
"Новата книга на г-н Ричард Льо Галиън "Молещият се пред образа" ("The Worshipper of the Image") не е нищо ново като концепция. Всъщност, тази тема е била използвана и преди. Но не това е, което може да се предяви като претенция към романа. Вероятно, всички теми с изключени на тези, които касаят новите изобретения и открития, са били използвани по едно или друго време. Всичко, за което можем да възразим на автора, е свързано с начина, по който той третира избраната от него тема. Г-н Льо Галиън несъмнено има способности, но той още от появата си е на менталното ниво на много млад човек, който си мисли, че единствената цел на автора е каже мили неща като напише поредица изречения. В "The Worshipper of the Image" това несъмнено е направено, но за съжаление, никак не е достатъчно.
На читателя - ако е пълнолетен, без съмнение, ще му прилошее от толкова сладости, на каквито г-н Льо Галиън е тъй щедър, и ще захвърли книгата, за да вземе "Том Джонс" като антидот. Едно време изглеждаше, че г-н Льо Галиън е тръгнал по пътя на славата. Много хора предполагаха, че той е твърде млад, а от само себе си се разбира, че той ще израстне с времето и ще се откаже от литературните грешки на младостта. Но днес той не е пораснал с нито един ден в сравнение с това, което беше тогава, когато започваше да пише и почитателите му, за съжаление, намират, че жизнената му мисия се заключава в това да носи радост на младите дами, които имат смелост да го четат, въпреки забраните на строгите си майки и гувернантките си - стари моми".
(Мечтая в нашите вестници да се появи подобна оперативна критика!)
Сюжетът е такъв, че трябва да си гениален, за да го разработиш така, че да не се нуждае публиката от антидот. С какво е свързан? Едно време в Париж имали навик да си правят "експозиции" в моргата - дано се появи някой роднина и разпознае трупа на неизвестния споминал се нещастник. Та през 1880 г. (според легендата) бил изложен труп на младо момиче (предполага се - на не повече от 16), извадено от водите на Сена. Не открили следи от насилие, значи - самоубийство. Момичето било хубаво, говори се - девствено. Затова го нарекли Мадоната от Сена. И още - Джокондата от Сена, защото устните му били застинали в тайнствена усмивка. Според легендата, помощник на патолога се влюбил в младата дама и й направил посмъртна маска. След точно 20 години тази маска "изплува" в Германия в серийно производство. Мълвата злослови, че маската е на съвсем жива слугиня в дома на автора й, но за много хора е светотатство да допуснат подобна мисъл, въпреки твърденията на патолози, че не е възможно отливката да е направена от лице на мъртвец.
Така или иначе допреди появата на Грета Гарбо, Неизвестната от Сена е еротичният идеал на германските девойки - те се гримирили и по всякакъв начин се стремели да приличат на маската.
Творци, които са били "замесени" в разработката на темата (освен споменатият Ричард Льо Галиън):
Камю
Набоков
Рилке
[още едни куп]
Луи Арагон, който повлякъл и
Ман Рей.
Камю само имал копие от маската, Рилке в свое произведение споменава за витрина, на която били изложени две посмъртни маски - на удавницата и на Бетовен. Набоков написва слабо стихотворение, много слабо, според мен.
Луи Арагон прави нещо хем интерено, хем ... малко сапунесто. След като фамозната богата английска наследница Нанси Кунард (тая транспортна компания съществува ли още?) скъсва с него заради американски пианист - негър, Арагон изпада в депресия. Точно по това време среща Елза Триоле (родена Каган, сестра на Лиля Брик, заради която се предполага, че се е самоубил Маяковски - споменах го в по-предишен пост, нали. Как да не става сапунка от блога!). Само че доста години по-късно (петнадесетина) пък и още свършила-несвършила войната, през 1944 г. Арагон публикува романа си "Орелиен", чийто главен герой е убеден, че любимата му прилича на същата тази Удавница. Арагон моли приятеля си Ман Рей да направи няколко снимки на маската като илюстрации за книгата. Ман Рей прави дузина фотографии, най-популярна от които е онази, където маската се отразява в огледало. Тук давам друга (с отворени очи - дело на Ман Рей):

Дотук добре. Но за много хора било ясно, че героинята на романа има за прототип Нанси - т.е. Арагон не я е забравил. При това познавачите откриват прилика между тази работа на Ман Рей и друга негова творба - портрет на Нанси:

Елза Триоле не прощава. След като Нанси умира, някъде в средата на 60-те, Елза публикува книгата "Слушайте-вижте" ("Écoutez-voir"), в която злорадо описва смъртта на Нанси - алкохолизирана, самотна, разорена, във вмирисана хотелска стая. Елза Триоле склопява очи през 1970 г. Луи Арагон - през 1982 г. След смъртта на съпругата си той участва в гей-парад в Париж, което се тълкува като публично признание за бисексуалността му. Към края на дните си заявява, че е съсипал живота си. Не знам дали става въпрос за личния или обществения, или и за двете страни на битието си.
Това с отмъщенията, правени по такъв начин, е доста тъпа идея. Съвсем като в сапунка.