Сладко

Кой обича сладко? Шоколад?

Аз обичам само натурален, горчив шоколад. Мога да хапна Тирамису, ако е обилно посипано с горчиво какао. Чийз кейк, ако е достатъчно чийз. И разни такива неща. Да не са сладки.

И в изкуството не ми понася сладко. Като ми засладни на пръв поглед, трудно мога да съм обективна.

Райън Мартин може би не е лош рисувач. Твори в харчещия се стил магически реализъм (с корифей Michael Parkes)."Фантастически пасторал", пише на сайта на галерия Mark Wolfe Contemporary Art.

Не знам, не знам. Сладко ли е или имам предразсъдъци?

Обаче ето това ме заинтересува:

В тази работа има нещо, напомнящо за SecondLife-стилистиката... Свидетелство за времето. Или си въобразявам?

"...стреснат, трогнат, очарован"

Цай Го-Цян е усвоил това изкуство до съвършенство - да стряска, трогва, очарова... Трябва ли изкуството да го прави? Да. Какво постига изкуството с това - при положение, че се стряскат само тези, които имат нужда от стряскане, а останалите(които не се стряскат току-така) изобщо не научават, че някой искал да ги стресне, е въпрос трети и четвърти. Не че тия, последните не са подложени на стресове. Напротив. Много даже са си стреснати и хич не им е до стреса от отговорността за бъдещето на цялата планета след като не са сигурни, че ще успеят на съхранят дори собствените си съществувания. Може ли някой да ги вини, че имат инстинкт за самосъхранение и не се юрват като китовете, дето никой не знае защо аджеба масово се хвърлят към сушата и умират от излишък на въздух. Някои умират от повечето въздух(aka свобода), други умират от задушаване. Свят - широк, хора - всякакви, "защо да се бутаме?" - не разбира героят на Чехов. И с основание: защо трябва някой да "се цупи, сумти, да проповядва нови форми... Нали за всички има място, и за новото, и за старото, защо да се избутваме един друг" (Чехов, А. Чайка: Трето действие). Ключова фраза за пиесата, според мен, но нито Азарян, нито Скорик мислят така. Както и да е, "за всички има място".

Някои вече нямат нужда от физическо място:

Elegy for Robert Rauschenberg -
"Елегия за Робърт Раушенбърг"

Кое е добро и кое лошо изкуство? "Стряскането" ли е делитбеният белег? Не съм убедена. Вече казах защо - на който не му пука, няма и да те забележи, камо ли да успееш да го стрешнеш. Ама пък не пречи да опиташ, няма лошо. Щом ти харесва.

Как се прави?

Споменах, че "Евангелският проект" на Дмитрий Врубел е по-интересен с технологията си, с това "как се прави". Вероятно, греша. Но проектът на Цай Го Цян е интересен отвсякъде - каква е идеята, как се прави, как изглежда резултатът. "Невероятно красива и чувствена инсталация", казва един блогър, инспириран от публикация в "Дневник" през февруари т.г. От "Дневник" пък признават, че са прочели за изложбата в Newsweek и de facto са анотирали статията от американското списание. Не знам как да тълкувам заглавието "Pop Goes the Easel" - има го обиграването на многозначната дума "pop", има го смигването към детската песничка "Pop Goes the Weasel" и известния даже у нас анимационен герой I.M. Weasel... Но статията си е уважителна и стабилна, илюстриращият фотос - впечатляващ.Изобщо, цялата експозиция в Гугенхайм-Ню Йорк е впечатляваща. Красивичка. Дали е "чувствена", както я определя блогърът, когото нямам честта да познавам (дори виртуално), не смея да съдя. Но можеш да я посетиш, да поахкаш:

Cai Guo Qiang - -

Из Мрежата е пълно с клипове за тази изложба: тук, тук, и тук.

Александра Мънроу (куратор) казва, че било "много китайско" това, което показва Цай Го Цян. "Социалистически утопизъм" пък пише на сайта на Музея. Китаец, живял в Япония и тъкмо там започнал да прави мащабни проекти, изискващи някакъв вид социален активизъм: доброволци, дисциплина (заради работата с взривни вещества)... Макар че от 12 години живее в Ню Йорк, сега работи за шоуто по откриване и това по закриване на Олимпиадата в Пекин. А да - ония седем коли, които се "взривяват", са Нисан, забавно, не ли? "Много китайско". Ъхъ, глобализация и универсални ценности.

Сещам се за изложбата, която Токийския музей сега показва в Москва: самурайски доспехи, чеизи на японски моми от епохата Едо, катани и вакизаши, естествено. Един руски журналист (умишлено няма да давам линкове, за да не ги срамя) иска да обясни като какво ще да са това самураите. "Ако си послужа със стила на Сей Шонагон от "Записки под възглавката", бих казал, че самураите са рицари". Все едно да обясниш мястото на центурионите в системата на Римската империя чрез Библията. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Или дамата-журналистка, която възкликва: "Ама какво толкова им гледат на тия ножове! Всичките са еднакви". Четка за почерняне на зъби? Ах, колко японско! Или китайско (според случая).

В наши дни Витгенщайн би умрял от глад - не виждал смисъл да пише/говори, защото без друго никой не го разбирал. Е, един разбирал едно, друг - друго. Но Витгенщайн искал всичко накуп. Максимализъм, за какъвто сега няма търсене. Художникът/мислител трябва като Христос да разчупи пет хляба, да разхвърли парчетата и да позволи на тълкувателите да ги размножат по тяхно усмотрение, та да нахранят хиляди. Същият хляб ли е? Въпросът остава на заден план. Важното е да има хляб за всички.

Да "взривиш" седем Нисана или с енергията на четката, с няколко щриха да нарисуваш вятъра, устрема, движението?

Ау, колко китайско!

Не противопоставям едното на другото. Радвам се, че има такова и такова китайско. А също и такова:

За малко да забравя, че постът за китайското е инспириран от Сяо Фей aka Чайна Трейси (SecondLife) с видеото си, представено на 52-то Венецианско биенале. И великолепните й снимки Cosplay (твърде китайски ;) ).

Сега тя представя в Carnegie International изложбата Whose Utopia: индустриални фотографии...

Как се прави - кое?

Изповедално

(Не се препоръчва за четене)

Преди малко чух, че днес Мавромати и Боряна Роса ще представят "Желязната книга". От 17,30. Което означава, че аз няма да присъствам - офисът се нуждае от мен поне до към 18 ч. Дори да са ми останали физически сили, никога нямам физическото време, за да видя нещата, които ме интересуват. Нямам време дори да мисля. А като се замисля, забравям да се оглеждам на кръстовищата. Вчера си пресичам и чувам набиване на спирачки, клаксон, виждам кола, извършваща странни маневри. "Какво му става на тоя" - мисля си. След минута се сещам - опитва се човекът да ме заобиколи. Щом кара с несъобразена скорост, така щеше да му се пада, ако ме беше блъснал. След четвърт час историята се повтори, но без ефекти и драматизъм - вторият шофьор си спазваше правилата. Можеше за е забавно, ако не беше банално. Какво ли са си помислили за мен околните?

Какво ли мислеше за мен таксиметровият шофьор, комуто благодарих, че слуша металическа музика? Изгледа ме възмутено, защото реши, че всъщност го упреквам. "Наистина!", уверих го. Не ми повярва. Нямам вид на металка, обясни синът ми. Винаги ми е бил интересен (и неразбираем) феноменът с клишетата. Стереотипите са хубаво нещо откъм улесняване на всекидневието. Но ме удивлява как борците против клишетата_разбирани_като_застоялост/затлачване_в_обществения_живот, сами стават жертва на същите тези клишета: ако нещо им заприлича на принадлежащо към "старото", те не се вълнуват дали нещото наистина принадлежи или само така изглежда. Така де, аз дори не знам как трябва да изглеждам, за да си личи, че си падам по по-твърдия звук. Пък и защо трябва да си личи? Аз не харесвам тази музика, за да се правя на различна от масата. Аз просто я харесвам и не ми пука, че ме възприемат като част от масата.

Част ли съм от масата? Снощи сънувах как, подобно на Христос, трябва да нахраня n-брой човека, но не с пет хляба и две риби, а с пет риби. А рибите бяха живи. И едната от тях ме помоли да изчакам преди да й отрежа главата, защото още не е готова да умре. Добре, казах. Надявах се тя никога да не се подготви. Но след малко я чух да промълвява: "Готова съм. Можеш да започнеш". И аз взех ножа, и съвестно изпълних мисията си. Ритуалът беше изпълнен. Обичате ли ритуали?

"По едно време, когато Иисус се молеше насаме, и учениците бяха с Него, Той ги попита: за кого Ме мисли народът?" (Лук. 9:18)

Малодушно

Аз съм си човек-юрист. Ще рече - педант. Което си е така в моя случай (понякога. Рядко). Поради това никак не съм прагматична. И това ме отдалечава от сферата на изкуството. Е, не, не ме депресира това, че Абрамович по никой начин няма да ме направи гинесов рекордьор по суми, плетени за картина на жив художник. Депресира ме императивността там, където тя няма место - императивно.
"NEMO PERVENIT QUI NON LEGITIME CERTAVERIT". Изразът се приписва на Публий Сир. Някои го превеждат като: "Никой, плашейки се, не е достигнал високо положение". Не е много таман тоя превод, може би. Друг превод гласи: "Никой, който не се сражава по правилата, няма да сполучи". Перес-Реверте предпочита втория (вж. филма "Деветата порта", например).
Правилата предполагат допустими граници на тълкуване.
Защо в средите на изкуството има толкова хора, които признават само собствената си интерпретация? Даже виждат житейската си мисия тъкмо в това - да наложат собственото си тълкуване като единственото легитимно. Демек: да отхвърлят границите. Границите, разбирани като линия/сфера ("от-до") и узаконяването на точката (изключваща този подход "от-до").
О, я да престана да се вторачвам в едно нещо - в точката, очаквайки от нея да избликне таворската светлина. Щото последиците от това очакване [т.е. последиците от отказа от информация] всички го знаят. Колкото и да ги естетизираме, най-красиво тези очаквания/последици са изразени в "Откога се й...". Красиво ли е? Красиво. Защото е страшно. Ами, плашете си се, щом ви харесва. Поводи за страх - бол, с лопата да ги ринеш. Стига ти да погледнеш към Пиер и Жил, и не питай за друго :)
Обаче аз съм човек-юрист. Ще рече - педант. Вярвам, че във всяко нещо има хубаво. има и лошо. Като подхвърлиш, например: "Селска вечеринка" (©Руен Руенов. Sorry, каза го публично. Не мисля, че има правни пречки да бъде цитиран. Или зависи в какъв контекст думите ще бъдат цитирани - дали ще те посочат като автор или ще си ги впишат на своята си сметка? Кое е за предпочитане?), какво визираш - хубавото или лошото? Или пет пари не даваш дали е хубаво или лошо. Интересува те само да се утвърдиш като човек, удостоен с правото да лепи етикети?
Анимусът е важен фактор. Пък аз съм човек-юрист. Ще рече - педант. Като се заинатя да определям обстоятелствата "от-до", не мога да се понасям.
Щото, в крайна сметка, - какво значение?

Update: Всъщност, стиховете на Калин Терзийски дават един от ключовете за разбиране на пърформанса. Харесаха ми, поне в този контекст ми харесаха. Както и Тома Марков - вписваше се в ставащото. Искам да кажа, че оценките винаги са били субективни. И винаги са изкушавали тези, които имат ефира да ги поставят, с илюзията си за ултимативност, окончателност. И аз се изкуших тук да оценя оценяващите, да получа своята си доза усещане за "последна дума". Суета сует...

Евангелски притчи

"Притчата е словесен разказ за обикновена случка от човешкия опит, която илюстрира някоя духовна истина и, като се основава на известното, обяснява неизвестното.
Защо Христос e говорел с притчи?
"И като се приближиха до Него учениците, рекоха Му: защо с притчи им говориш? А Той им отговори и рече: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено; <...> затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират; и над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което казва: "с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря" [вж. Ис. 6:8-10]
И изкуството говори с притчи, и понеже за него няма Никейски събор, никой не е постановил коя притча как да се тълкува, та следват всякакви неразбории от липсата на каноничност. Не ли?

Да речем, "Евангелският проект" на Дмитрий Врубел. Казано е: "Другата спекулация - монотонен некомерсиален проект "Евангелски проект" на Дмитрий Врубел и Виктория Тимофеева. Новозаветни цитати - под огромни портрети (прерисувани от вестници) на персонажи от новинарските сводки (бандити, безпризорни, Абрамович, катаджии). В обясненията към тази подтискащо слаба работа [курсивът мой - v.] философът Борис Гройс пише, че евангелската вест "не съобщава на читателя нищо добро", нали "бог умря, апостолите са измъчвани", затова Евангелието е първообраз на съвременните медии, за които лошите новини са благо".

Казано е още: "До "Евангелския проект" ме заведоха Дима и Вика, той е на третия етаж и потриса с мащабите и точността на попаденията. Силата на фреските е такава, че те "забива" в земята, просто те размазва по пода. В ескизите всичко изглеждаше малко по-различно: камерността говореше за други неща, сега, когато ескизите на ройтерсовите фотографии, съединени с евангелските цитати, се оказаха разпънати на огромни бели стени, изпъкна медийността в чист вид: сякаш пред нас са ейдосите на съвременната информация, прииждащи и помитащи потребителя си. Информационните потоци и това, което е зад тях: отвъдна логика и смисъл. Тоест, четеш вестници или седиш пред монитора и вестникът е формат а4 или а2, или мониторът ти е еди-колко си инча, а когато пристъпваш към "Евангелския проект" на Врубел и Тимофеева, то всичко това е в изчистен от носителя си вид, [информационните потоци] настъпващи към теб на талази, също като онова цунами, помитащо всичко по пътя си. Като извличат енергията на съобщенията от недрата на носителя, Вика и Дима разиграват пред теб парад на информационната стихия в чист, изчистен от примеси вид. Цитатите от Свещеното писание осветяват тези съобщения с вътрешна причино-следствена логика като зад картинките изграждат вторично-третични, при това - не само интерпретационни, планове. Трябва ли казвам, че това е най-мощният и мащабен проект на Арт-Москва, надвишаващ по силата на въздействието си целия останал гювеч".

Няма Никейски събор да анатемоса или канонизира. Ще си останат за историята и "подтискащо слабата работа", и "най-мощният и мащабен проект". Прекрасно. A propos, като стана въпрос за прекрасното, сега красотата била скучна. Затова Пиер и Жил се ориентирали към кича. Така казват. Единият снима, другият доработва снимките. Подобна е и техниката на Врубел. Само че взема готови снимки от Reuters, пренася ги квадратче по квадратче върху голяма повърхност, принтира полученото върху винил и после рисува върху винила с акрил. Разделил е Евангелието на 365 части - по една за всеки ден. И всеки ден търси подходящото за съответния цитат изображение сред топ-новините на агенцията.

"...с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите". "Защото сърцето на тия човеци е закоравяло", продължава пророк Исаия. Не знам дали във всички случаи работата е в закоравяването на сърцето. Едва ли децата-публика в нощта на 17-ти се веселяха по време на пърформанса на Борис, защото сърцата им са закоравели. Веселяха се и това предизвика неодобрението на моя приятел. "Те така купонясват и на частно парти. - каза той. - Все им е едно къде купонясват. Не разбирам, защо са дошли тук". Райна Маркова обаче разбира: "само казионната “младеж”, осукваща се около Сергинови в един момент вкара дъха на селска вечеринка в лудницата" [правопис и пунктуация - Р.М.]. В скоби казано, аз пък не разбирам защо "казионна" - етимологията на думата (от рус. казна "хазна") предполага, че става въпрос за хора на държавна издръжка, което съотнесено към понятието "ъндърграунд", излиза извън възможностите ми да схвана за какво става въпрос. Но аз много неща не разбирам. Най-вече не разбирам от съвременно българско изкуство и от околоизкуствените му проблеми.

За първи път присъствах на живо при представянето на пърформанс. И се забавлявах. Забавлявах се от раздвоението да видя/чуя/разбера/почувствам това, което се случва на сцената, и да наблюдавам реакциите на публиката. Защото, казват, пърформансът е насочен към събуждане на архетиповете, на колективно неосъзнатото на публиката.

Ама аз какво ли пък разбирам. Я да си мълча по-добре. Че ще излезе, че претендирам да съм Никейски събор.

P.S. Малко off topic, защото нямам време да търся къде точно го бях казала и ще добавя забележката под линия тук - къде бях казала онова за всесилието, което всъщност е безсилие тъкмо поради всесилността си? Ставаше въпрос за "Карго 200". Ето, и Иван Кръстев използва подобна формула: "The Putin system is a classical illustration of "the impotence of omnipotence". Да взема все пак да се канонизирам, що ли? ;)

"И намразих целия си труд"

То пък един труд (откъм резултат, естествено)... Ама - труд си е. Но като човек прагматик, макар и релативист, мисля си: резултатът е важен, не усилията за постигането му.

Ще кажа отсега: повод за тия разсъждения стана интервюто на Мавромати за значението на кръвта и болката. Припадам от мириса на кръв и не виждам никакъв смисъл в страданието като такова. Ако не беше така, сигурно щях да стана лекар. Мавромати има медицинско образование, аз - юридическо. И съм голям почитател на вицовете за адвокати, не за лекари... Защото не понасям мириса на кръв, затова. Конформизъм, нали? Да.

Хубаво. След като изясних повода, да се върна към същината. Кръвта, казва Мавромати, не може да бъде цитирана. За мен пък цитатите са като кръвта. Е, не мога да преодолея пустия му постмодернизъм и това е! Ама едно време било лесно - цитираш без да посочваш източника и - нищо: интерпретираш, развиваш, твое си е. Сега RIAA и други симпатични организации бдят - като ще обговаряш проблема, кажи си, че цитираш. Иначе - за всичко се плаща. И ето ти го тебе постмодернизмът - закован в оковите на задължителното цитатничество. Ха да видим като  какво ще да е измъкването, прерязването на веригите и как(?), като искаш да кажеш, че героинята е хапнала БигМак, да не си принуден да шикалкавиш и да пишеш "БигWак". Интересно, какво щеше да прави сега Анди Уорхол със супите/Мерилин Монро? Май щеше да е на топло.

Ами авторското право на Галилееца върху страданието?

Хайде, стига за кръв и да си поговорим за душата.

"Бог дава на човека богатство, имот и слава, и за душата му няма оскудия в нищо, каквото и да пожелае; ала Бог не дава нему да се ползува от това, а се ползува от него чужди човек: това е суета и тежък недъг!" (Еклезиаст, 6:2) и "Всички трудове на човека са за гърлото му, а душата му се не насища" (Еклезиаст, 6:7). "<...> а душата му се не насища"...

Току-така ли  ц и т и р а м  Библията? Не, разбира се. Заради "Евангелския проект" на Дмитрий Врубел. Кое е по-важно за съвременното изкуство? Резултатът или процесът? Процесът. Защото там е новото. Резултатът винаги е цитат. "По-добре е да виждаш с очи, нежели да се луташ с душа. И това е също суета и гонене на вятър" (Еклезиаст, 6:9).

"Защото, кой знае, кое е добро за човека в живота, през всички дни на суетния му живот, които той прекарва като сянка? И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?" (Еклезиаст, 6:12). "Виж Божиите дела: кой може да изправи това, което Бог е направил криво?" (Еклезиаст, 7:13). "...защото няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви! мъдрият умира тъй, както и глупавият" (Еклезиаст, 2:16).

Пак за списъците

Нищо не разбирам от изкуствознание. Още по-малко - от социология на изкуството. И от бизнес/маркетинг/борси нищо не разбирам (там ми е грешката :) ). Защо го казвам? Когато аз си правя списъци, това няма никакво значение. Когато Гелман или Плуцер-Сарно си правят списъци, това се изучава в университетски курсове. Дали ревнувам по малко? Мъъъничко. Не е там работата. Хубавата страна на непрофесионалните, хоби-заниманията е да си вървиш по пътя (дао, до) без значение дали ще стигнеш до някъде, което е смисълът на всичко (може би). Професионализацията предполага достигане_на_цел. А щурмуването на Еверест влачи след себе си претенции за първенство, подготовка и финансиране на експедицията, PR с оглед попълването на фондове и пр. Сигурно е сладко да си този, от когото зависи на кого ще дадеш възможност за изява, възможността да изкачи Еверест; да си този, който дава добро да те види света - т.е. да си галерист или арт-журналист... Не че и те(галеристите/арт-журналистите) не зависят от конюнктурата, но имат много по-големи шансове да бъдат чути. Ирония, нали? Публиката слуша тези, от които зависи кой да се изкаже... Ако държиш да те чуят, трябва да инкрустираш череп с диаманти, да поканиш смъртно болни да умрат пред зрители, да правиш секс на обществено място... Не-е, това не е достатъчно. Т.е. " в самото събитие, - казва Плуцер-Сарно, - няма нищо от гледна точка на изкуството или политиката, както искате можете да го разглеждате, съвсем нищо ново. Друг е въпросът, в какъв контекст е попаднало това събитие. И разбира се, хората започват да обсъждат вече не изкуството, а нещо, както точно отбелязахте, което е отвъд рамките на изкуството. Т.е. да обсъждат самите себе си".

Както съм казвала - дали едно произведение на изкуството ще има някакво значение, зависи не от собствено художествените му качества, а от конюнктурата. Вярно, в много от случаите заслужаващи славата си художествени произведения са получили популярността си благодарение на конюнктурата, която им е осигурила шанса да останат в историята. Но няма пряка връзка между нещата. "Ана Каренина", например. Толстой е искал да я осъди, нея - героинята си. Конюнктурата била подходяща. Историята - скандална. Но романът е жив и сега, защото позволява и други тълкувания. Против волята на автора. Но благодарение на таланта му.

Случва се, с популярност и последвало историческо значение да бъде благословено и не_толкова_високохудожествено произведение. Защото то(произведението) третира важни социални проблеми. Пък авторът го е направил(това третиране) без да иска... Като февруарската(2008 г.) акция на групата "Война" в Биологическия музей. В акцията - нищо ново като замисъл. Неясна за публиката цел - т.е. посланието, което са отправили инициаторите, е останало нечуто. Но отзвукът е колосален. Управляемо колосален. Последиците от акцията (за участниците) ще определят последиците от акцията (в политически план), а следователно - последиците от акцията (за историята на изкуството).

Парадоксално, нали?
--------
Списъците заслужват внимание сами по себе си. "Книжката книжка ражда" - казваха навремето преподавателите ми. Изглежда, по същата логика, акцията акция прави :) Имам предвид това, което Плуцер-Сарно ще представи на 14 май в една от галериите на Гелман в Москва. Поводът е скандалната акция в Биологическия музей. Резултатът, в сравнение с този на оригинала, би могъл да бъде много по-смислен в теоретичен аспект. Но дали значението му, последиците от него ще надскочат тези на оригинала?

Update: Твърде често хората приемат за скука някакво чувство на неудовлетвореност...

Без логическа връзка:

1. Цитат от блога на Big Lebovski:
"Вчера в парка видях как едно момченце хвана скакалец и го пъхна в буркан. От време на време край момченцето се завъртаха други деца и те, клечейки, наблюдаваха скакалеца. Когато скакалецът замираше, момченцето започваше да тръска буркана, здраво да го тръска, и скакалецът тотчас пак се размърдваше. Аз, като гледах момченцето с буркана, си помислих, че и скакалецът си има своя вътрешен мир, който е разположен вътре в буркана - на скакалеца му се струва, че той има сигурност, дори само заради това, че е от вътрешната страна на стъклото. Скакалецът си има и външен свят - този, в който е момченцето, много жесток свят. А има го още и стъклото на буркана, в което той болезнено се блъска, когато момченцето от външния свят тресеше вътрешния мир на скакалеца. И аз страдам от търканията между световете - между вътрешния ми мир и всеобщия външен свят. И болезнено се блъскам в стъклото, когато моето бурканче бива разтрисано така, силно, силно".

2. Цитат от блога на trilbyhat:
"Изящни изкуства
Ако ще имаш блог, най-добре е да пишеш за прекрасното, защото всичко останало си е въздух под налягане.
ПРЕКРАСНОТО
Купуваш от супера едно пиле, 3 малки червени чушки (чили), 2 консерви червен зрял боб, лук, чесън, сланина, домати, пипер, пресни подправки.
Пускаш в тигана да се разтопи ситно нарязаната сланина, мяташ нарязания на дребно лук и чушките (без семки). Нарязваш на ситно пилето и го хвърляш и него в тигана като го пържиш до зачервяване <...> и без бавене го омахваш, след което доволно си изтриваш брадата със салфетка. Поливаш с текила, защото фактически си преял с 4 порции мексиканска манджа ЧИЛИ КОН КАРНЕ, макар в "подобрен" вариант, т.е. с пиле вместо с месо и със сланина вместо с бекон".

Задачата на изкуството

Борис ми писа в коментар: "Фуко, например, говори, че съвременният човек е създал огради около граничните ситуации в живота. Ако си спомняш, Буда един ден изоставя царството, дома си, жена си и сина си, защото вижда болен човек, луд човек, стар човек и труп на човек. Фуко остроумно забелязва, че тези гранични ситуации, като старост, лудост , болест и смърт са скрити от съвременния човек. Съвременният човек е ограден безопасно от тях. Той смята че призванието на творците, художниците и философите е точно да заместят тази прецептуална нужда на съвременния човек. Тоест да му покажат, лудостта, болката и смъртта".

Толстой преди около век е мислел така: "Задачата на изкуството е огромна: изкуството, истинското изкуство, ръководено от религията с помощта на науката (sic!), трябва да направи така, че мирното съсъществуване на хората, което сега съблюдава външни норми - на съдилищата, на полицията, на благотворителни организации, на трудови инспекции и др.под., - бива постигнато чрез свободна и радостна дейност на хората. Изкуството трябва да премахне насилието.
И само изкуството може да го постигне".

Впрочем, в същото есе (Толстой, Л.В. Какво е това изкуство? - 1897) Толстой громи "Бодлеровци, Верленовци, Мореасовци, Метерлинковци - в поезията, Моне, Мане, Пюви дьо Шавановци, Бърн-Джонсъновци, Щуковци, Бьоклиновци - в живописта, Вагнеровци, Листовци, Рихард Щраусовци - в музиката и др.под.", защото хората им се възхищават и "вече не са способни да разбират нито най-високото, нито най-простото изкуство".

Е, може и Толстой да не го е разбирал съвсем, кой знае. Казват, възложил бил на няколко младежи да резюмират един куп източници, дефиниращи изкуството по онова време. Казват, резюмираните произведения били около 70. Също така казват, че в трактата си Толстой използвал тези източници не като източници, а като повод да изрази кредото си. Какво ли не говорят хората.

Но кредото на Толстой се субсумира така: изкуството е стожер на морала, на християнския морал. Като се изключи политическата некоректност (от сегашна гледна точка) на подобно гледище, нищо лошо в такъв възглед. Стига да не претендира за окончателна правилност и за това, че е единствено годен да съществува.

Защото всеки художник си изгражда собствен свят, собствена вселена. Като Матю Ричи, например. и като останалите творци от селекцията на Гугенхайм в Билбао. Ако трябва да съм честна, към експозицията ме привлече инсталацията на Хавиер Перес:

Ясно е защо - говорехме си за особената роля на изкуството като посредник между смъртта и човека, който трябва да я преглътне по някакъв начин. Допуснах, че преди време изкуството е било илюстратор-помощник на религията, пък сега се чуства като "и сам войнът е воин" на този фронт. В тая връзка - отговорът на Грегор Шнайдер, инспириран от критичните коментари за проекта му. Какво да кажа? Човекът от самото начало гледа да поясни: проектът му "не е за слава, пу-пу, да не ми е уроки". Е, това само подсили подозренията ми, че истинската цел е да "заобиколи" смъртта като примами някой друг да му съдейства - с идеята, че и съдействащият ще го постигне слава, а следователно - безсмъртие. Може да греша в предположенията си. Знам ли - може пък славата наистина да е вид безсмъртие, може пък да е единствено възможния вид.

Аз бих предпочела да поговоря с баба и дядо, да послушам историите им, да ги попитам и те да ми отговорят. Не да си отговарям от тяхно име, според това, което си въобразявам, че биха отговорили...

Ами - това е разликата между живота и изкуството: в единия случай е за предпочитане да чуеш "различния" отговор, в другия се очаква да "чуеш" своя собствен.

Де да знам.

P.S. Перес привлече вниманието му преди години с работата "Диалог"...
Истината е, че пиша и спя :)