Брайъни Талис

Как реагирате, когато някой ви каже, че еди-кой си филм му е харесал или напротив? При похвала затичвате ли се да изгледате похваленото или гледате да стоите по-надалеч? Доверявате ли се на чуждите преценки?
Както и да е. Всеки гледа с различни очи. Ако тази сутрин не бях чула репликата на радиоводеща ("Литературата трябва да вдъхва надежда"), дали щях да гледам "Изкупление" по същия начин?
Това е - проблемът с рецепцията на изкуството... Дали в точното време посланието ще стигне до зрителите? Дали изобщо ще стигне?
(Прекалих ли с въпросите?)
Посланието на Брайъни Талис не стига не само до зрителите - представлението е бойкотирано дори от "артистите". И Брайъни решава да пренапише историята, да премоделира света: да го направи такъв, че всички да я чуят и разберат. Само че последиците се оказват други - сблъсък между изкуството и реалността, казват участниците във филма. Но не е само това.
Може ли авторът да поправи детинския грях чрез "премоделиране" на света в роман, написан на преклонна възраст, когато диагнозата е поставена и вече е късно за каквото и да било? Смешно е да си въобразява, че може. Но се оправдава с въздействието върху читателите - че те имат нужда от илюзии: за постижимо щастие, за справедливост, за поправимост на грешките... Филмът (вероятно и романът - иска ми се да го прочета) отхвърля идеята за мисията на изкуството като средство за промяна на света към по-добро. Отхвърля я много меко и деликатно. Толкова меко и деликатно, че много от зрителите предпочитат да не го забележат.
P.S. Разбира се, американско издание на романа се кипри скромно на рафта (господ да те поживи, Бен!)... Английският ми е слаб, няма да се мъча да превеждам:
"How could that constitute an ending? What sense or hope or satisfaction could a reader draw from such an account? Who would want to believe that they never met again, never fulfilled their love? Who would want to believe that, except in the service of the bleakest realism? I couldn’t do it to them. I’m too old, too frightened, too much in love with the shred of life I have remaining. I face an incoming tide of forgetting, and then oblivion. I no longer possess the courage of my pessimism.<...>
The problem these fifty-nine years has been this: how can a novelist achieve atonement when, with her absolute power of deciding outcomes, she is also God? There is no one, no entity or higher form that she can appeal to, or be reconciled with, or that can forgive her. There is nothing outside her. In her imagination she has set the limits and the terms. No atonement for God, or novelists, even if they are atheists. It was always an impossible task, and that was precisely the point. The attempt was all.<...>
I like to think that it isn’t weakness or evasion, but a final act of kindness, a stand against oblivion and despair, to let my lovers live and to unite them at the end. I gave them happiness, but I was not so self-serving as to let them forgive me. Not quite, not yet."
Джеймс МакАвой казва: "Това е филм за това, как се създава история и се превръща в лъжа. Той е за властта на лъжата и измислицата". "Брайъни Талис"- проверихте ли какво означава името? Излиза, че само Сляпата (Сесилия - from Latin caecus "blind") вижда светлината (Роби - means "bright fame"). Господ може да бъде само този, на когото вярват (Брайъни=авторът). Това ли има предвид Макюън? Е, аз това чета между редовете. Във всеки случай - днес това чета. (13.01.2008)

Technorati : Atonement, Ian McEwan, Joe Wright, Saoirse Ronan