До трансцеденталното и обратно: Пътешествие с прасе

Чуйте това (втората част):

[NB! в моя FireFox този плейер все отива най-отзад, щом свърши зареждането на всичко от поста]
Да ви прилича на бретонско? Или на келтско? Защо не? Вероятно има нещо общо, щом Жан-Пиер льо Корну, известен с пристрастията си към бретонско-келтското музикално наследство, се е включил в проекта на Les Pires. Албумът им "По следите" ("En Piste") съдържа типични(според западните представи) източноевропейски ритми:
Нещо руско, например:
Точно това, руското, ми позволи да публикувам препратките към музикалните файлове - останах с впечатлението, че те са "пуснати" в Мрежата със съгласието на продуцента на Les Pires (казват, групата се разпаднала и всеки си поел по своя път).
"Совите нежни" е нещо като химн на проекта "Веретиево". На официалния сайт на движението има отделна страница, озвучена с (легален)кавър. Има и линк към блог-обществото на интересуващите се от въпроса каква е тайната на песента. Върха!
И какво? Минаев има ли нещо общо? Или Оксана Робски? Няма. Нашенските книгоиздатели с чиста съвест могат да се оттеглят от темата. "Техните" автори нямат нищо общо. Техните "автори" са бизнесмени, врели и кипели. "Веретиево" за тях е детска градина. В най-добрия случай, пионерски лагер. И то си е точно така. "Пионерски лагер за възрастни".
Веретиево е "безкраен смях (с цяло гърло), стигащ до истерика, до спазми в корема". Веретиево е: "арт-хепънинги и изложби, купони и семинари, почивка и ролеви игри, това е животът в най-ярката си творческа проява.<...> Това е малко фантастично селище от бъдещето, където се случват арт-игрите на новото време, в които участват известни художници, дизайнери, писатели, издатели, политици, министри, бизнесмени, приказни хубавици и прекрасни музиканти". Веретиево е малка свобода, която още не си е отишла разсъблечена.
Не знам защо съвременното изкуство проявява такова внимание към натурата. Деймиън Хърст препарира акула, а после - цял чифлик. Кулик се прочу с актовите си снимки с животни. Дали като отзвук или просто заради карнавала, на последния семинар-хепънинг във Веретиево един от организаторите - Борис Бергер, се появява "целият в бяло" с малко прасенце на каишка. Прасенцето е представено като Казимир(Малевич). По-късно се оказва, че Казимир е момиченце, но това не се отразява на представянето на новите Бергерови платна - черен квадрат, червен квадрат и бял кръст:
Препратката към знаковите творби на Малевич е очевадна.
Значи ли това, че съвременното изкуство се е затворило в самото себе си? Че само преповтаря стари работи, че бълва преработки и кавъри? Че се заключава единствено в новия начин на опаковане/поднасяне на стари идеи?
Ако това е вярно, защо е така? Дали отговорът не се крие в акцията на Максим Илюхин отпреди осемнадесет(!) години? "Полуфабрикат" - художникът се съблича и ляга в гигантска тарелка, а съратниците му го опаковат във фолио. Като пилетата в супермаркет...
Всичко си има цена. И място на щанда.

Джорджия и хармонията

"В природата всичко е хармонично - казваше проф.Y, преподавателката ми по естетика. - Нищо привнесено не прави нещата по-красиви". И продължаваше с дълги тиради против козметичната индустрия. Разбира се, аудиторията си залепяше по някоя умна физиономия и мислено се пренасяше на по-приятно място. Проф. Y беше красива старица - висока и стройна, фигурата й излъчваше съзнание за собственото значение за света, вървеше с гордо вдигната глава и с жестове подчертаваше хубостта на побелелите си гъсти коси. Да, природата беше се постарала да направи старостта й хармонична. Но само наглед - беше пропуснала да я хармонизира емоционално, беше забравила да притури малко любов. Затова думите от катедрата увисваха в пустотата и душите оставаха глухи за тях. Душите - да, обаче умът се опитваше да намери някакъв смисъл. Наистина ли "в природата всичко е хармонично"? Всичко ли, създадено от природата, е красиво такова, каквото е? Категорично си отговарях с "не", докато не видях Джорджия О`Кийф - жената и картините й.
Започна се с една снимка, случайно мярната в раздела "Архив" от сайта на някакво високотиражно популярно американско списание - възрастна жена, седнала на крайчеца на семейната спалня. Съседният фотос показваше клошарка с надпис: "Майката на Мерилин Монро". Но коя е Джорджия О`Кийф?
Красива и талантлива, съпруга и модел на известния фотограф Алфред Стиглиц:
На всичкото отгоре О`Кийф е тази, чиито творби са подредени в първата самостоятелна изложба на жена в Музея на модерното изкуство (Ню Йорк, 1946 г.). Художничката е известна с изображенията на цветя, скали, животински кости и пейзажи от пустинята на Ню Мексико. Цветовете се преливат на платната й, скалите придобиват омагьосващо заоблени форми и красотата извира от всичко - от изсъхналите дървета, скучните ъглести сгради, дори от черепите, намерени сред пустошта. И тази красота е мека, лъчиста, неплашеща. В нея е хармонията на природата, хармонията на света.
О`Кийф живее 98 години. Снимките й от периода, когато вече старостта бележи всичко видимо в нея, разкриват сдържана сила. Но не силата на "желязна лейди", а силата на умението да видиш нещо повече в очевидното, да намериш хармонията и да я изобразиш. "В природата всичко е прекрасно". Когато го казва Джорджия О`Кийф, вярвам.
На видеото е 92-годишна.

Пладнешки влакове и разбойници

Имало едно време един селянин. Живял си той мирно и тихо с жена си-красавица, двамата сина и стадото крави... Впрочем, кравите се появяват по-късно. Но точно като в приказките героят получава последно предупреждение, антагонист заплашва семейството и имуществото му, и Дан Еванс тръгва да търси вълшебното средство, за да надвие бедата - пари да се откупи от лошия кредитор. А парите ще дойдат като награда за издържаното изпитание: да отведе бандита Бен Уейд до гарата и да го качи на влака за Юма, потеглящ в 3,10 след пладне. При това, героят трябва да даде на сина си това, което му липсва - вярата в способностите на бащата да се справи с живота.
Всичко това го има в "3,10 за Юма". Защото уестърнът сега играе ролята на приказките отпреди няколко века - задава координатната система на доброто и злото, очертава някакъв модел на света, на социалните взаимоотношения, без претенции за достоверност на сюжета.
От гледна точка на кинокритиката, важни са други аспекти: в какво е успял режисьорът и в какво - не, справили ли са се актьорите с ролите си, как филмът се възприема от зрителите. Да, Джеймс Манголд, като цяло, е направил много добро кино. Макар "3,10 за Юма" да е римейк на популярния преди 50 години филм на Делмър Дейвис, оригиналът не е в тежест на съвременния вариант. Режисьорът е подходил с такъв хъс към работата си, че все едно в детството си не е бил обсебен от играта на Глен Форд и Ван Хефлин, все едно до вчера не е чувал за разказа на Елмър Леонард, залегнал в основата на сценария. Някои наблюдатели упрекват Манголд, че е добавил моменти, които са излишни, могло е без тях, внасят скука, едва ли не - направени са заради едната политическа коректност (китайските работници при строежа на тунела, индианците). Може. Аз не усетих скука в тези епизоди, но едва ли съм изгледала всичките тия близо 8 хил. филма, които се хвали, че е видял един от критиците. Ако работата ти е само да ходиш на кино, сигурно всичко ще ти се струва скучно ))
Разбира се, суперлативите към Ръсел Кроу нямат край. Отбелязва се, че няма особено развитие в характера на героя му, че не за първи път се захласваме по обаятелен мошеник и манипулатор, но Кроу го прави с такъв ентусиазъм, толкова е въвлечен в образа, така се забавлява, че ролята му заблестява и омайва дори най-изкушените зрители. Така си е, факт. Като се прибавят ненатрапчиво показаните погледи - ту искрящи от ирония, ту вледеняващо жестоки... И в никой момент не си сигурен какво точно ще предприеме Бен Уейд в следващата секунда. Злото е в непредсказуемостта, така ли?
Или Крисчън Бейл - вечният губещ (в началото) и решен да получи своето на всяка цена (в края). От друга страна - знае ли човек? Да би имал очи да забележи погледа - инат-човек, като си науми нещо, не можеш го спря. Ако е губил, губил го е от инат. Ако спечели, пак ще е заради инатлък. Стига да има за какво да се хване, мотивация демек. Не ще да си мести фермата заради някаква си ж.п.линия (защото климатът там е най-подходящ за туберкулозно болния му по-малък син), не иска щедрия подкуп на Уейд, за да пусне бандита да си ходи, защото е обещал, че ще го качи на влака (ами как ще обясни на властите произхода на парите, отвръща Дан и е прав). Казват, израстнал бил, развил се бил характерът. Не ми се видя така - по-скоро, разкрива се постепенно. И заслугата е на Бейл, на Манголд, на оператора с гръцкото име...
За оператора - снимал бил с ръчна камера като при екшън. Новост било да се снима така уестърн. Може, не разбирам от тия неща. Но работата му е забележителна, спор няма. Ще оставя на компетентните да коментират повече. Едрите планове, прилагани главно в психологическите драми, не отстъпват по майсторство, мисля. Нали "3,10 за Юма" и в двете си издания се разглежда главно като сблъсък на характери, на типажи, които са носители на ценности, пречещи им да постигнат съгласие, но изпълват героите с уважение един към друг.
Плътни и ярки Бен Фостър и Логан Лърман...
Борбата между доброто и злото? Да. Но къде е доброто и къде - злото? Има ли това някакво значение? Къде е опорната точка? За какво си готов за умреш? Коя, в крайна сметка, е висшата ценност? Ето, това са въпросите, които задава Манголд. И отговаря по своя си начин. Но кой е твоят начин, зрителю?
И тук вече излизаме от приказния дискурс. Приказките дават ясен отговор. Съвременното изкуство задава само въпроси.

Blogged with Flock

От Халил бей до Лакан

или Историята на една картина
За Жак Лакан, мисля, няма нужда да разказвам дълго, защото статии за него има по всички енциклопедии. Няма нужда да разисквам надълго-нашироко и проблема за влиянието на личния живот върху развитието на историята. Ако за широката публика има нещо интересно в науката история, то е точно този аспект на нещата: кой, как, кога и с кого. В изобразителното изкуство пък клюкарското любопитство си е направо задължително за разбирането на една или друга творба. Особено що се отнася до съвременното изкуство.
Та. Жак Лакан се движи в кръга на титаните на сюрреализма - художници и поети: Салвадор Дали и Пабло Пикасо, Жорж Батай и Андре Бретон. По време на Втората световна война в Южна Франция между него и Силви Батай (по баща: Макле) се заражда романтична връзка, узаконена през 1953 г. след развода с първата му съпруга. Рос Макле - сестра на Силви, пък е омъжена за Андре Масон - знакова фигура за френския сюрреализъм. След първата световна война Масон се увлича по кубизма и е високо ценен от Пикасо, но после сюрреализмът го примамва като идеология и естетика. Името му се свързва с имената на Жорж Брак, Гертруд Стайн, Хемингуей, Пол Елюар. Да подхвърля, че Елена Дяконова-Елюар след раздялата си с поета се преобразява в Гала - музата на Дали.
Тези флуктуации на романтичните връзки в една творческа компания не са изобретение на модерното време. Музата на Гюстав Курбе, както се знае, била сгодена за неговия ученик - американския художник Джеймс Уистлър. Джоан Хифернан е търсен модел, Уистлър често влизал в конфликти, подозирайки любимата си в изневяра. Предполага се, че юмручната схватка между него и Алфонс Легро е инспирирана от спор за огнената ирландка. През 1865 г. Уистлър представя Джо на Гюстав Курбе и веднага се раждат няколко портрета, възпяващи разкошните коси на момичето. Но през следващата - 1866 г. две платна (възможно) стават повод американецът окончателно да скъса с Хифернан. Това са картините, поръчани(?) от бъдещия турски посланик в Париж Халил паша (aka Халил бей) и предназначени за личната му колекция с подчертано еротична тематика. Става въпрос за "Спящите" и особено за "Произхода на света".
Кой обаче е Халил бей? Баща му е роден в Кавала (дн. Гърция), първи братовчед на Ибрахим паша - хедив(вицекрал) на Египет. Малко отклонение: Ибрахим паша е осиновен от Мохамад Али паша - албанец, също роден в Кавала, назначен от турския султан за валия на Кайро, но с времето получил увереност в силите си, опълчил се срещу централната власт и успял да си извоюва статус на хедив, както и известна автономия за Египет. Ибрахим паша известно време съуправлява заедно с Мохамад Али, но умира преди баща си. Така или иначе, в последствие синовете и внуците на Ибрахим дълго време управляват Египет. Впрочем, втората жена на Халил бей е внучка на Ибрахим паша.
Халил паша, очевидно, бил с доста разкрепостени възгледи по отношение на табутата в изкуството, но това през ХІХ в. не било пречка за успешна дипломатическа кариера. Османската империя му възлага да представлява интересите й в Атина, Санкт Петербург, Виена, Париж. Има и българска връзка - последователно е министър на външните работи и на правосъдието (вкл. вероизповеданията) през 70-те години на ХІХ в., когато се решава въпросът за църковната независимост на българските епархии.
Знаменитата колекция на Халил бей включва несъмнени шедьоври - освен творбите на Курбе, към тях се причислява и "Турска баня" на Доминик Енгър. Историята на самата колекция е не по-малко интересна. Разпространяват се всякакви пикантни слухове относно причините за възникването на колекцията, както и причините за продажбата й. Говори се, че се разорил на комар и бил принуден да продаде сбирката си през 1868 г. Умира през 1879 г. През 1889 г. Едмон Гонкур вижда някои от картините, забутани сред други предмети в антикварен магазин в Париж. Открива "Произхода на света" зад дървено пано, украсено с рисунка на замък.
В годините преди Втората световна война творбите на Курбе и Енгър от сбирката на Халил бей са притежавани от унгарския банкер Ференц Хатвани. "Легналата гола жена" била изложена в салона на къщата му в Будапеща, а "Произходът на света" - в банята. След началото на войната платната били скрити в банкови сейфове, а семейството на Хатвани успяло да избегне участта на еврейските си сънародници. Предполага се, че през 1945 г. картините са намерени от руски войници, а също така, че част от тях били "откупени" от самия Хатвани още по онова време (например, "Произходът на света"). За "Голата жена" се разказва, че била подарена на словашки лекар в знак на благодарност за спасяването на ранени руски войници. Ференц Хатвани умира през 1958 г. и изкуствоведите се заемат да издирват колекцията му. През 2005 г. наследниците на доктора се договарят с наследниците на банкера и връщат "Голата" срещу възнаграждение от около милион долара.
През 1955 г. Жак Лакан купува "Произхода на света" от неизвестно лице. На картината е отредено място в семейната спалнята във вилата на философа. Но дори там тя е скрита - само че не с дървено пано, а с достойното за себе си произведение на Андре Масон, носещо същото име "Произходът на света". Била изработена специална двойна рамка, която се разтваряла и тогава пред погледа на зрителя застава оригиналът на Курбе, а в затворено състояние се вижда рисунката на Масон - пейзаж, възпроизвеждащ контурите на сътвореното от Курбе:

Гюстав Курбе предизвиквал скандали не само приживе. Той продължава да ги предизвиква и днес. При това - финансови скандали. Цените на произведенията му се движат в твърде широки граници - от около 20 хил. евро (за пейзажите) до над 2 млн. евро. В редица случаи инвестирането в картини на Курбе се оказва повече от рисково. Така например, през 1998 г. Сотби продава на търг в Ню Йорк един от портретите на Джо за $2.7 млн. Три години по-късно новият собственик решава да я предложи на същата аукционна къща за продан и губи $1 млн.

Blogged with Flock

Култура?

Като какво ще да е това нещо "култура"? Според както сочат речниците, ето какво:
1) съвкупност от (най-често неформални) правила и стереотипи за поведение;
2) съвкупност от създадени от човека материални и духовни ценности;
3) човешката способност да произвежда и потребява такива(материални и духовни) ценности.
И какво? Опираме до дефиницията на "ценност". Чалгаджийството и Слави ценност ли са? И поради какви такива причини новините за тях вървят в рубриката "Култура"? Имам отговор: името на рубриката е сбъркано. Правилното е "Субкултури". Ако да беше така, всичко си идва на мястото.
Ама какво ще да рече "субкултура"? Я да видим, какво пише в дебелите книги: "специфичен светоглед и система от ценности на обособена група от хора, които са обединени от общи интереси". Ами добре, общността на тия, които обичат да си завъждат тарантули, субкултура ли е? Да. Ще ли ги включим в рубриката? Абсолютно! По англоезичните сайтове такива новини вървят или като "entertainment", или като "oddly". Ама тук бухат всичко в "Култура". Нерде Стамбул, нерде Ямбол. Ама това е положението: Слави върви в "Култура". "Сега да ти обяснявам, че беше жаба..."
Имало било "висша култура". Следва да има и "низша култура". Ми като "правила и стереотипи на поведение" сигурно има. Слави е там. Ама Шьонберг, горкият, там ли е? Щото, като се замислиш, системата за сметопочистване също има своите правила и стереотипи на поведение. И, понеже в различните части на света тези правила и сереотипи са различни, те определено имат някакви културологични измерения. Ама по масмедиите такъв тип информация не върви по рубриките "Култура". А Слави върви. Защо, бе джанъм? Сметопочистването си е баш култура, що така го дискриминирате? За Слави - има-няма ден, току кажете по дума. А за Шьонберг или за сметопочистването? За първия - йок. За второто - по други рубрики. И що така?
Щото ... Е, не! Няма да кажа. Сакън! Аз да не съм Господ, че да мога.