Брайъни Талис

Как реагирате, когато някой ви каже, че еди-кой си филм му е харесал или напротив? При похвала затичвате ли се да изгледате похваленото или гледате да стоите по-надалеч? Доверявате ли се на чуждите преценки?
Както и да е. Всеки гледа с различни очи. Ако тази сутрин не бях чула репликата на радиоводеща ("Литературата трябва да вдъхва надежда"), дали щях да гледам "Изкупление" по същия начин?
Това е - проблемът с рецепцията на изкуството... Дали в точното време посланието ще стигне до зрителите? Дали изобщо ще стигне?
(Прекалих ли с въпросите?)
Посланието на Брайъни Талис не стига не само до зрителите - представлението е бойкотирано дори от "артистите". И Брайъни решава да пренапише историята, да премоделира света: да го направи такъв, че всички да я чуят и разберат. Само че последиците се оказват други - сблъсък между изкуството и реалността, казват участниците във филма. Но не е само това.
Може ли авторът да поправи детинския грях чрез "премоделиране" на света в роман, написан на преклонна възраст, когато диагнозата е поставена и вече е късно за каквото и да било? Смешно е да си въобразява, че може. Но се оправдава с въздействието върху читателите - че те имат нужда от илюзии: за постижимо щастие, за справедливост, за поправимост на грешките... Филмът (вероятно и романът - иска ми се да го прочета) отхвърля идеята за мисията на изкуството като средство за промяна на света към по-добро. Отхвърля я много меко и деликатно. Толкова меко и деликатно, че много от зрителите предпочитат да не го забележат.
P.S. Разбира се, американско издание на романа се кипри скромно на рафта (господ да те поживи, Бен!)... Английският ми е слаб, няма да се мъча да превеждам:
"How could that constitute an ending? What sense or hope or satisfaction could a reader draw from such an account? Who would want to believe that they never met again, never fulfilled their love? Who would want to believe that, except in the service of the bleakest realism? I couldn’t do it to them. I’m too old, too frightened, too much in love with the shred of life I have remaining. I face an incoming tide of forgetting, and then oblivion. I no longer possess the courage of my pessimism.<...>
The problem these fifty-nine years has been this: how can a novelist achieve atonement when, with her absolute power of deciding outcomes, she is also God? There is no one, no entity or higher form that she can appeal to, or be reconciled with, or that can forgive her. There is nothing outside her. In her imagination she has set the limits and the terms. No atonement for God, or novelists, even if they are atheists. It was always an impossible task, and that was precisely the point. The attempt was all.<...>
I like to think that it isn’t weakness or evasion, but a final act of kindness, a stand against oblivion and despair, to let my lovers live and to unite them at the end. I gave them happiness, but I was not so self-serving as to let them forgive me. Not quite, not yet."
Джеймс МакАвой казва: "Това е филм за това, как се създава история и се превръща в лъжа. Той е за властта на лъжата и измислицата". "Брайъни Талис"- проверихте ли какво означава името? Излиза, че само Сляпата (Сесилия - from Latin caecus "blind") вижда светлината (Роби - means "bright fame"). Господ може да бъде само този, на когото вярват (Брайъни=авторът). Това ли има предвид Макюън? Е, аз това чета между редовете. Във всеки случай - днес това чета. (13.01.2008)

Technorati : Atonement, Ian McEwan, Joe Wright, Saoirse Ronan

Езотерика

"Снимахме в катедрала, висока ... фута. Чудехме се къде са камерите. Погледнахме - бяхa там горе, под покрива. Снимахме сцена на тайна политическа среща. Камерите отгоре ни показваха съвсем мънички, дребни човечета там долу..."
Приблизително това разказва Джефри Ръш в рекламния клип за "Елизабет: Златният век".
"Някъде там" - реплика от друг филм )))
Бива ли изкуство без мисъл за нещо неземно, отвъдно? Изящната Марико Мори, предполагам, отговаря еднозначно. Още няколко дни пътуващите до Дания могат да видят последната й изложба. За съжаление, няма да съм сред тях - виделите експозицията. Но пък няколко пъти изгледах клипа от представянето й в Токио през 2002 г. "Чиста земя":

Виждате самата художничка (очарователна - била е модел) да влиза в "Храма на мечтите". Марико Мори използва авангардна компютърна технология, за да представи вижданията си за основните стихии: земя, огън, вода, въздух. Знаменитата й видеоинсталация Miko no inori (Молитвата на жрицата) от 1996 г. - никое изложение не минава без нея...
Клиповете са снимани в САЩ, Китай... Главното е зрителят да мине през всичко това, през "Пречистването", за да стигне до "Храма на мечтите", който побира само един човек - индивидуално пространство, откриващо вратите към вселената...
Споделяте или не(като мен) възгледите на Марико, естетическото наслаждение е върховно - неземно, отвъдно...
Има нещо там, казва Марико, не знам какво е, но го има. Ако ме приемате, аз съм негова жрица. Но не съм господ за разлика от Брайъни... [Шегувам се - препращам към Достоевски, но той е съвсем друга история )) - б.м.]

P.S. Този постинг бе замислен преди следващия, но написан след дописването на горепосочения (за "Изкуплението", естествено) ))

"Какви филми трябва да гледаме"

Ха сега де! Какви? Хубави или правилни? Трябва ли да са истински, т.е. исторически верни? Естетиката ли е по-важна или посланието?
На кой му пука? Веднъж - едно, друг път - друго. Не съм Чомски, че да отсъждам, и в същото време да се издържам (финансово и то никак_не_зле) от противното. Впрочем, дали пък чак толкова грешат прохождащите журналисти като го определят като писател, а не като философ? Ако ме питат, и писател не е, но това в случая е ирелевантно. Какъвто ще, такъв да е.
Но правомерен ли е въпросът "Какви филми трябва да гледаме"? Да, в някакви граници - да: например, трябва ли да гледаме порно, насилие, пошлост? Е, не трябва, то е ясно. Но може ли? Зависи. Кое наричаме "насилие"? "Карго 200"... Какво ти, зрителю, виждаш във филма? Садизъм? Липса на човечност? Или (почти)библейска притча? Битови клишета, поляти с ... не с кръв(де да беше), а с воня от разлагащи се трупове, или схващаш, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че всяка крайност води до фанатизъм? Можеш ли да го схванеш? Според мен, дори режисьорът не го схваща съвсем. Да не говорим за кинокритиците. А селекционерите за Кан и Берлин пък толкова добре го схващат, че се паникьосват и не вземат филма за участие в конкурсите. Да са живи и здрави! - киното е бизнес и едва ли ще стигне до там, че да съжаляват. "Капричиите" на Гоя също не биха били отбрани за участие в знакови за времето си експозиции. Затова пък Майкъл Мур спечели награда (в Кан), за Ал Гор не споменавам.
"Хубаво, де, - казаха ми, - ти самата си толкова политизирана. Защо не харесваш политизираното изкуство?". Ами тъкмо поради това, може би. Очаквам от изкуството да ме свърже с нещо тренсцедентно(:) ), вечно или поне трайно (да речем, за 20-тина века), а не с вчерашния сняг, непочистен от софийските улици.
"Карго 200" го прави - свързва ме с нещо отвъдно. Разкрива бездните на душата човешка. Трудностите пред моралните решения. "Защото всички сме учили в това училище, но точно ти поиска да станеш отличника на класа", както казваше Шварц ("Да убиеш дракон"). Когато искаш да си отличник, губиш мярката, прекрачваш границите на позволеното, престъпваш моралните норми. И ставаш неудачник. Тройкаджиите имат по-верни жизнени ориентири.
"1984"? - и да, и не. "Оруел за бедняци", дефинира руският официоз. Има ли Оруел за богаташи? "От Русия без любов" пък заявява The Wall Street Journal. Защо? Любовта може да бъде и такава, защо не?
A propos, да ме убиеш, няма да гледам "Брат" и "Брат-2", не само майкъл_муровите "шедьоври". Ако Мур направи филм като "Карго 200", ще съм му първият фен, без скрупули. Писна ми от евтинии(откъм послания) с претенции.

"Там, дето се прокарват пътища,..."

"... аз се изгубвам" (Рабиндранат Тагор)
Работа ли е на изкуството да прокарва пътища? Хммм...
"<...> А смисъл и задача на съвременното изкуство е да изследва социалните фобии и мании, да променя и проверява здравината на границите на позволеното, да предизвиква публични дискусии за главното, в това число - за морала.
Злобата на чиновниците, съдебните искове, омразата на ултраконсервативните са аплодисментите за такова изкуство. Ако ги няма, то такова изкуство не струва пукнато петаче. Пък ако някой се бои да рискува и не знае на кои ценности да държи, нека кротко си рисува брезички или им прави отливки от бял и черен шоколад".
Това за шоколада не го схванах напълно - крехкостта на материала ли се има предвид или що? И "злобата на чиновниците" като художествен критерий също ми убягва... Мой проблем, не оспорвам правото му на съществуване - на критерия, естествено.
Горният цитат беше по повод "порнографичността" на съвсем не нова снимка, която Третяковската галерия се канеше да изложи в Париж в рамките на изложбата "Соцарт". Е, не стана. Руският министър на културата отсъди, че произведението на изкуството опорочава страната. Ето го позорът:

Автори са групата "Сини носове". Те обясняват, че фотографията представя целувка между властите и, тъй като в Русия властта е само една, то тя целува сама себе си. Това е. Не е пропаганда на нетрадиционната сексуална ориентация. Честно казано, не знам какво е искал да каже Banksy като е направил графити-кавър на снимката "Ерата на милосърдието":

Да вметна, че не открих аргументи против първенството на руснаците, с една дума - приема се, че Banksy е направил кавър. Вярно, работата му заслужава внимание. Естетическите й послания са различни и не са за пренебрегване. Прокарват различни пътища...
Не, не се изгубвам там. Просто защото там мен ме няма )) Мимолетното не минава през теб по същия начин, не драска, не оставя следи. Но има ли правило, кое е мимолетно? Виж снимките на Зарина:

Кликни върху тази и ще я видиш в пълен размер, в пълната й прелест. "Незаконно спане". ОК. Но погледни оръжията - те са стари, отлично поддържани, красиви, привличащи, жаждащи да ги изполваш... И знанието - къде са използвани... Това създава конфликт в душата (ми) и ме кара да се чувствам изгубена.
Да. Вижте и другите номинирани за наградата Търнър. Ценя я. Тя прокарва пътища, сред които се губя ))