Вариант 2: Ситуация в Космоса

Не знам дали Борис Сергинов е чел П. Слотердейк. Аз не съм го чела, обаче съм му фен (фен съм и на двамата, ако решите да атакувате граматическите ми погрешности). Ще речете: как така! Хем не съм чела нищо от Слотердейк, хем съм му почитател. Допада ми идеята му за сферите – много симпатично обосновава неизбежността на постмодернизма.
Анархистът Джон Зерзан пък предрича „Катастрофата на постмодернизма”. "Често отбелязваната еклектичност на постмодерното изкуство преставлява произволна смесица от парчета, събрани отвсякъде - най-вече от миналото, която обикновено се проявява като пародия и кич".
Няма спор, че подходът на Борис Сергинов е точно такъв – подредил е „събрани отвсякъде” предмети и ги е представил като пародия и кич: пластмасови цветя, ролки тоалетна хартия, противогази, дегизирани като лампи. Тази, наглед хаотична сбирка, създава усещане за изкуственост, подбужда те да си правиш изводи за илюзорността на някаква действителност, в която сме живяли, а може би още живеем. „Светът става все по-изкуствен, а смисълът - все по-малко подвластен на нашия контрол”, смята Зерзан и е прав. Но, де да знам, декларативното „разсъждение както върху причините, така и върху следствията”, което той изисква от изкуството, дали наистина е отказ от разсъждение или напротив – подтиква към размисъл?
Петер Слотердейк не подлага под съмнение, че светът е изкуствен. Илюзия е дори представата, че всички ние живеем в един свят. Тази илюзия е създадена още в Древна Гърция, когато философите са създали теорията на космогонията. Тогава хората са имали нужда от „имунизация”, която да помогне на човека да оцелее.
Но е голяма грешка да затваряш цялото битие в един-единствен „сапунен мехур”, наречен „свят”. Всъщност всеки организъм може да съществува само в своя собствен свят. Общо взето, светът е съставен от множество своеобразни „антропологични басейни” а живеенето прилича на „влизане в инсталация”. Инсталацията, по Слотердейк, е една вторична изкуственост, „която артистът създава, за да ни обгърне и потопи в един алтернативен свят". „Тъкмо по тази причина, твърди Слотердейк, инсталациите в изкуството имат толкова голяма антропологична и философска наситеност".
Инсталацията „Ситуация – България в Космоса” е толкова многопластова, толкова многоаспектна, че сигурно ще мога да се хабилитирам, ако съумея да открия всичките възможни интерпретации.
Казах, че ме изненада усещането за уют, което най-неочаквано ме връхлетя още на втората минута от присъствието ми в галерията. Нещо повече – през цялото време бях убедена, че в нея може да се живее съвсем пълноценно, че това даже сме го живяли някъде в края на 70-те и началото на 80-те. Дори книжката на ГО, която ми даде Борис Сергинов, е издадена през 1984 г. (това го видях по-късно и датата просто потвърди темпоралните ми догадки). Но хроносът и топосът са само метафора. Когато си вътре, в стаичката, където не е Джими Хендрикс, се чувстваш изкушен от потопяване в точно такъв „антропологичен басейн” – където си обгърнат и защитен, имаш си всичко необходимо за съществуване, имаш си „идеал”, имаш си „красота”, имаш си и „средствата за защита” на своя свят. Борис Сергинов иронизира, но не осъжда, нали? Той само разкрива илюзорността на този свят, сочи нищожността на „доказателствата” за закономерността му (разпръснатите в безпорядък по пода пластмасови жетончета с цифри).
Харесвам readymade. Мисля си, че иронията е conditio sine qua non за това изкуство. Забавно е да предефинираш нещата, да им предадеш съвсем друг смисъл даже само поради факта, че ги поставяш в необичайна за тях среда (класиката - Дюшан). Или им сменяш името (Субод Гупта е майстор в тая игра). Или, както прави Борис Сергинов, слагаш предметите на неуместно място, сменяш им името, сменяш им предназначението...
„България в Космоса”. Обективизация/материализация/визуализация на абсурда? Сега не бих тръгнала по тази линия, тя заслужава отделно внимание.
„А космосът винаги е опростена конструкция, казва Слотердейк, тя винаги изразява стремежа към опростяване, необходимо на простите умове, които го[него - космоса] обитават”.
Понеже още не съм прочела „Критика на циничния разум” (най-цитираната работа на Слотердейк) няма да се опитвам да конкретизирам как именно инсталацията на Борис Сергинов се съотнася с този цитат от интервюто на философа. Може би конкретизацията е напълно излишна.
Защото „хората не искат да живеят. Те искат да живеят повече”. „Никой не е привлечен от живота просто като условие за съществуване”, продължава Слотердейк. „Винаги има отстояние между простото движение и извисеното движение и това е единственото нещо, което ни интересува”.
Проблемът е в дължината на отстоянието. Колкото са по-отдалечени „простото движение” от извисеното, толкова е по-голямо напрежението на съществуването. Всеки си има своя мярка за поносимост към това напрежение.
Това е „Ситуацията – България в Космоса”: питане за твоята собствена поносимост.

Вариант 1: Опит да разкажеш изложба

Можеш ли да разкажеш изложба? И не каква да е изложба, не просто предмети, "подредени за публично показване". Не че няма предмети, не че не са подредени, не че всеки не може да отиде и да ги разгледа.
Обаче едно е да разглеждаш, друго е да се усетиш вътре в тази действителност, създадена от инсталацията. И както си насред нея, опитваш да уловиш - не смисъла - думите, с които да го опишеш. Само че още Витгенщайн се сети, че езикът не става за тая работа, няма как чрез него да опишеш света.
Нещата малко заприличват на разказаното от Борис Сергинов за работата на Аниш Капур, изложена в Центъра "Помпиду". Капур обича да си играе с отражения. Виждаш нещо и уж можеш да го докоснеш, бръкваш с ръка и - нищо. Струва ти се, че си доловил смисъла, а като посегнеш към думите, все ти се изплъзват.
Как да разкажеш изложба?
Старая се да попроуча нещата преди да тръгна да пиша. Този път не успях да се добера до повече публикувана информация за инсталацията на Борис Сергинов "Ситуация- България в Космоса" в галерия "Арт-Алея". Пропуснах (поради неосведоменост) радиоинтервютата, прочетох отзива в "Култура", чаках да видя какво ще кажат по V-tv. Не казаха нищо. Ако по тази телевизия бяха показали инсталацията, щеше да е знак, че нищо не съм разбрала, но бих предпочела да я бяха показали...
Светлана Куюмджиева в "Култура" прави добро представяне. Леко ме смути книжната отстраненост, та излиза, че Борис Сергинов е направил нещо много умозрително. Авторката казва: "... някъде в първичната забава от всичко това изскачат грозните контури на действителността". Улових се за думата. В речниците "грозното" е обяснено чрез антипода си - "прекрасното". Пък прекрасното е съвършеното, завършеното, съответстващо на идеала. (Браво за идеала! :) )
Борис Сергинов прави тъкмо това - съпоставя действителността с идеала. И нарича идеалното_прекрасно "космос". Само че има и идеално, което не е баш идеално. Има такова "идеално" (с "героите от космоса"), стъпило върху някакви цифри, всякакви цифри, такова "идеално", което можеш да си закачиш на стената като ковьорче редом с пласмасовите цветя във вазичка, служеща по съвместителство за държач на тоалетна хартия. Впрочем наличието на тоалетна хартия в къщи беше белег за благосъстояние и възходящ социален статус през 70-те, помня... Една особена естетика на битовизма, естетика на мизерията, която не иска да се възприеме като мизерия и отказва да признае себе си като "долница" (както се изразява С.Куюмджиева). Но неизменно мечтае за космоса, стреми се към онова трансцедентално, което уж се вижда, но все не може да бъде пипнато, колкото и да протягаш ръка.
"Уютно", казах и май шокирах автора и куратора. Галерията създава това впечатление. Но щеше ли инсталацията да е това, което е, без усещането за уют? Не е ли тъкмо в това страшното - че си се чувстваме уютно в една бутафорна действителност, стремяща се към винилно щастливи бъднини, а коварният враг все тика прът в колелата и трябва на всяка цена да запазим мечтата си като нахлузим противогазите. А самите противогази също са получили нов смисъл - те не са просто стредство за защита, но и пътеводна светлина, маяк насред космическия път.
Но всичко това са трансцедентални басни, подозира обитателят на стаята с ковьорчета. За него е важно да запази тоалетната хартия, пардон - уютния си бит. И когато от време на време му се налага да даде своя вот, той използва уредите за чесане на гърба като средство за гласуване. Или като средство да покаже среден пръст на света, който напира да постави под съмнение чалга-уюта, украсен с мечти за Космоса.
Междувременно някои вече са отишли в космоса. По един или друг начин... Като Джими Хендрикс, например. Който стигна до космоса в много отношения.
Не знам дали Борис Сергинов има аурата на рок звезда (както твърди С. Куюмджиева). Но като съдя по блога му, той е добър човек. И много деликатно се опитва да каже страшни неща. Ама така да ги каже, че да не ни уплаши. Сигурно заради това на някой инсталацията може да му се стори студена и отстранена - заради деликатността на изказа.

P.S. Спорила съм за необходимостта от политически ангажирано изкуство. Имала съм предвид изкуството, което само се поставя в позицията на средство за пропаганда.

Жалко, че от телевизията се уплашиха.