За реализма

Какво пише за реализма в енциклопедиите? Че изследва действителността. Браво. Щото другите течения в изкуството изобщо не я изследват тая действителност, изобщо не реагират на действително ставащото, изобщо нямат отношение към живота като такъв. Добре, че го има реализмът, иначе човек дъх не може да си поеме от разните му там класицизми, романтизми, импресионизми и модернизми, пък за посмодернизма да не споменаваме, че си е творение на сатаната, хич да не е. Пу-пу, да не чуе дяволът. Това ли е животът - което изглежда? Не е това, казва маниакът от песента на Фалко. Нищо не е такова, каквото изглежда. Дори реализмът иска да ни покаже света по друг начин. Само че публиката търси неща, които й изглеждат познати и им се радва. Колкото по-познати й изглеждат, толкова повече им се радва. [Или пък на съвсем нереални, забавен парадокс]. Все си е друго да видиш "на картина" вестикарски портрет на президента и да го целунеш. Вестникът май не става за целувки, но картината става - това е изкуство все пак, подходящо е за боготворене. Особено, ако техниката е енкаустика (раннохристиянска иконописна техника), нали.

Симулакър, казва Бодриар. И фотореалистите го материализират. Като Хосе Мариа Кано на Петия международен салон на изящните изкуства в Москва. Впрочем, Кано е рисувал такива портрети на много лица от първите страници - от Грийнспан до Лакшми Митал, от Сергей Иванов до Назърбаев. Хората целуват Богородица в нейния храм, защо да не целуват и образа на Медведев в друг(неговия?) храм. Ето как реализмът дава възможност за полярно противоположни тълкувания независимо от вижданията на автора.

Впрочем, това ми харесва - играта на тълкувания. Съвсем юридически, каквото и да казвате )

Нищо не е такова, каквото изглежда. Даже животът. И любовта. Но това е друга тема.

“Действителността е еднакво и отвратителна, и очарователна - въпрос на гледна точка. <…> Животът е такъв, какъвто го виждаш”, казва Прилепин. "Такъв, какъвто го виждаш". Художникът показва света такъв, какъвто той го вижда. По начин, който му се струва най-подходящ да визуализира виждането му. Ама постмодернизмът бил омръзнал на публиката. Ама реализмът връщал бил изначалните ценности. Затова Прилепин бил оценен... Ако Прилепин е оценен само "за реализма си", значи е недооценен. Но и това е друга тема.

Реализмът е изкуството на тоталитаризма, четох някъде. И да, и не. Ето, тази потресаваща картина на Денис Питърсън:

Майки от Дарфур. Хиперреално. Ужасяващо реално. Почти като "Писъка" на Мунк. Може би заради цветовата гама. Може би заради асоциациите, които създава думата "Дарфур". Знам ли.

Но как да видиш света по друг начин, ако чуждият поглед не те разтресе и не те принуди да преосмислиш своя си поглед? И как изкуството да го направи, ако нямаш нагласата да погледнеш на света през чужди очи? И как да го направи, ако изобщо не желаеш да погледнеш?

И какъв трябва да си, че да видиш разпорен корем в снимка на разглобен мотор? Кой е "с отклонения" - авторът или зрителят? Или този, който не е в състояние "да види"?

Май исках да кажа още нещо. Но не помня какво...))

P.S. Сетих се. "Търсене" на Zack Zdralе:

Млад автор, скоро изкласил... Фотореализъм(чини ми се).

Jeanny, life is not what it seems

или Wer hat verloren?

Ами губят се неща. Даже цели държави. Като ГДР или Римската империя. Михаел Зайлщорфер ги свъзва директно - ГДР, ландграфство Хесен, Римската империя... - в инсталацията Junge Römer ("Юнге Рьомер"), ще рече "Младите римляни". Който си спомня (аз не помня, но човек е склонен да забравя) за Фалко, трябва да се сеща за шоуто му от 1984 г. със същото име - Junge Römer:

Зайлщорфер показва инсталацията си във Франкфурт. Излага реплика на реклама, чиито руини още могат да бъдат видяни над (източно)берлинските покриви - осемметров неон, наподобяващ магнитофонна касета от 80-те години на миналия век. Реклама от държава, която вече не съществува. Кунстхале(мястото на изложбата) е срещу "Рьомер" - сградата на кметството, издигната по времето, когато провинция Хесен била самостоятелна държава, такава държава вече не съществува. И звучи хитът на Фалко Junge Römer - като химн, посветен на младите граждани на държава, която отдавна, ама много отдавна вече не съществува.

Според някои, името на сградата идвало от чашките, с които владетелите обичали да вдигат тостове, обаче историците отричат да има връзка. Както и да е.

Дотук поне беше весело.

Докато търсех mp3-ка на записа на Фалко, попаднах на любопитен любителски микс на големия хит на диджея - Jeanny, и едно от любимите ми парчета на Rammstein - Nebel. Парчето (то и двете, май) си е абсолютна лигня, ама нейсе. Миксът, от своя страна, е груб, неизпипан и пр. Очевидно, авторът е мислел повече за текста, отколкото за музиката. Със сигурност е млад човек; може би - в момент на душевна криза, предизвикана от любовна мъка (c'est la vie).
Любопитна е трактовката - коментарът на едната песен чрез другата, преосмислянето на едната чрез другата. C'est la vie, но "животът не е това, което изглежда". Краят на любовта като смърт, а смъртта - като начало на вечна любов. И предупреждението накрая - това е само метафора, защото вечерните новини дават съвсем различна интерпретация на тая любов чрез смърт.
[Нека разкажа накратко. "Nebel" ще рече "Мъгла", рефренът е: "последна целувка" + "там, където свършва морето". Раздяла. И в мъглата... пфу, в гората: "Къде ти е обувката? Загубила си я, докато ти показвах пътя? Кой (се) изгуби? Ти - себе си? Аз - себе си? Ние - нас?", пее Фалко. Убийство.] Който има издържливостта, да чуе:

Да де, Фалко пее за сериен убиец, за психопат. Австриец е, - ама никакви намеци! Сензациите по вестниците са си сензации по вестниците. Сега говорим за друго. За преосмислянето на едно произведение чрез друго. За унищожаването на едно произведение чрез създаването на друго. За създаването(?) на друго(?). За създаването чрез унищожаване.

Те и братята Чапман ... чрез унищожаване на произведения на друг австриец... Не че имам нещо против. Или път имам против? Просто не знам какво да мисля. Буйството върху нечий гроб, както се изразяват някои... не е ли, всъщност, триумф на този, който лежи в гроба?
Не, възразява Джейк Чапман, не е важна личността на художника, преживените от него психически травми или душевните му дълбини. Важно е самото произведение и функциите, които то само по себе си изпълнява. Цитат от The Times: "Джеймс Смит, директор на Holocaust Centre (Нюарк), казва: "Посредствеността и блудкавостта на Хитлер като художник показват, че за да организираш геноцид не е задължително да си гений или психопат, и в този смисъл картините му имат някаква ценност като исторически паметници. Като прерисуваш оригиналите, за да изразиш някаква мисъл за миналото и отражението му върху днешния ден, това, може би, е най-смисленият вид вандализъм, за който мога да си спомня".

Абе, не знам.

Читаво ли е да сравняваш Макдоналдс с крематориум?
И метафорите трябва да имат някакъв здрав смисъл. Може би.