"Несигурността започва, когато човек се запита дали наистина се нуждаем от понятия като истина и познание". Мога да сложа тук точка и да се съглася с Жак Буврес. Но философът продължава: "...за да преценим стойността и значението, което придаваме на литературните произведения". Не че Буврес не е прав. Просто в интервюто той разсъждава върху проблема дали все още литературата [изкуствата изобщо - предположението мое] е форма на познание. Не знам. Според мен всичко е форма на познание. Не е ли животът разглеждане на каресансуи в Рьоанджи - никога не виждаш всички камъни, но все се опитваш да подредиш пълната картина, да видиш истината. Докато в един момент не се откажеш и не пратиш истината по дяволите. Но Буврес не говори за това.
За каква истина си говорим, ако " не съществуват факти, а само интерпретации, които представляват актове на власт"? В скоби: Ето какво се случва, когато цитатът не е точен. Аз резнах от мисълта на Буврес, а тук неизвестният[за мен] автор е дописал изречението на Ницше, което според повечето е-текстове (на немски, английски и руски) гласи: "Не съществуват факти, а само интерпретации", точка.
И още: "Man darf nicht fragen: "wer interpetiert denn?" sondern das Interpretieren selbst, als eine Form des Willens zur Macht, hat Dasein (aber nicht als ein "Sein", sondern als ein Prozess, ein Werden) als ein Affekt" - демек: не бива да питаме кой интерпретира, а да приемем, че интерпретацията си съществува като форма на волята за власт, ама не като "нещо налично", а като процес, като "ставащо". Излиза, че една от интепретациите наистина би могла да бъде "Не съществуват факти, а само интерпретации, които представляват актове на власт". Да добавя, че има интерпретации и като тази: "Also ist Wille zur Wahrheit Wille zur Macht. Ja, Wille zur Wahrheit muss unvermeidlicher Weise auch ein Wille zur Interpretation sein" - волята за истина е воля за власт, а още повече: волята за истина е воля за интерпретация.
"Въпросното понятие за истината същото ли е във философията?" - питат Буврес от сп. "Lire".
Дали наистина се нуждаем от понятия като истина, ако всички понятия са само евфемизми, зад които се крие волята за власт? Пък политолозите казват, че обществените отношения, които по някакъв начин са свързани с властта, се наричат "политика". Гледай сега, как го изкараха Ницше, че де що има по света, всичко свежда до политика. Сюзън Зонтаг затова се обявява "Против интерпретацията": "Интерпретацията, основаваща се на много съмнителната теория, че едно произведение на изкуството се състои от съдържателни единици, насилва изкуството. Тя превръща изкуството в артикул за употреба, в подредба вътре в една мисловна схема от категории". Есето е писано през 1964 г. Не знам, тогава явно не се е харчел възгледът, че самото изкуство е интрепретация. Та, като "скрива" тъкмо този камък от градината Рьоанджи, Зонтаг разглежда изкуството само като обект на интерпретация, чрез която то бива употребявано. "Всъщност множество от днешните изкуства могат да бъдат разбирани като мотивирани от едно бягство от интерпретацията. За да избегне интерпретацията, изкуството може да се превърне в пародия. Или може да стане абстрактно. Или да стане ("просто") декоративно. Или да стане не-изкуство.
Бягството от интерпретацията изглежда е особена черта на модерната живопис. Абстрактната живопис е опитът да не се притежава, в обикновения смисъл, съдържание; тъй като ако няма съдържание, не може да има и интерпретация. Поп-артът работи със средства, противоположни на самия резултат; използвайки съдържание, което е толкова кресливо, толкова "каквото е", че и то в края на краищата става нетълкуваемо".
Като че ли самият отказ от интерпретиране не е сам по себе си интепретация.
Да, обаче днес Ален Финкелкро (ЛИК, 2008, бр.9) бие тревога, че имаме "смущаващо забравяне на спецификата [к.м.]" на изкуството (т.е. станало е вече "не-изкуство"?). "Шейсетте години ни завещаха едно виждане за отношенията между индивида и света, в които индивидът се валоризира без никакви задръжки". И по-нататък: "Днес безформеното влиза в книгите с необикновеното алиби за цензурата, упражнена срещу маркиз дьо Сад. Господства престорената антиконвенционалност". Значи придружителят на Саркози в сутрешните му джогинг-разходки е склонен да разглежда интерпретирането като вид цензуриране. При това е склонен да вижда полза_от и дори необходимост_от известна нетърпимост към всякаквите форми. За разлика от Буврес, Финкелкро е радетел на морализаторската функция на изкуството. И на практика потвърждава тезата на Сюзън Зонтаг. Само че дали самоубийството("да стане не-изкуство") е спасение?
Зонтаг вижда ролята на критиката като предоставяне на "едно действително акуратно, остро, изпълнено с обич описание на външността на едно произведение на изкуството". Дали пък Зонтаг не се опитва да цензурира критиката, не ли? Опитва се да й диктува каква точно интерпретация да прави, may be?
Финкелкро пък иска критиката да има последната дума и тя(критиката) да е тази, която да отсъжда какво и как.
Двама (автор и критик) се карат (за власт), трети (пазарът) печели. Оттам нататък, каквото и да кажеш, все до пазара опира. И на никого не му пука дали изкуството е морализаторстване, дали е форма на познание или е просто някаква форма. Днес пазарът е този, който задава ценностите.
Някъде ми се мярна тезата, че галериите вече не са това, което бяха - те са пазарът=обикновени магазини; не показват, а търгуват. Днес изкуството можело да намери спасение само в музеите. Не знам дали това за музеите е вярно. Със сигурност те дават на критици и изкуствоведи илюзията, че спасяват монопола си върху интерпретациите.
Какво за галериите-магазини? Те показват това, което може да бъде продадено (желателно - на добра цена). Не е задължително да обичаш това, което продаваш. Психологически даже е противопоказно. Сещам се как преди хиляда години влязох в магазин за прежда в Малта. Продавачът веднага прецени финансовите ми възможности: "Знам, че не можете да си позволите това, но погледнете". И с благоговение свали от рафта кълбо великолепни нишки, разказа от какво и как са направени, позволи да ги пипна... Купих някаква прежда от него - като сувенир, спомен за човека, който обичаше стоката си. Магазинчето беше малко, разчитащо на случайни клиенти. Оня ден затвориха едно подобно в квартала...
Интерпретация било. Ами - какво друго? Ето, наблюдавам купувачи - с някакъв усет към красивото, но без желание за познание относно разликата между "красиво" и "красивичко". Изборът между "цвете в саксия" и "картина за стената" се свежда до отчитане на съотношението "цена : грижи за придобивката". Иначе - и двете раздвижват интериора и го правят по-релаксиращ. Да не би да не са прави тия хора? Ха да посмее някой да хвърли камък срещу тях!
Изкуството е само една от медиите. Една от медиите, даващи интерпретации. Дали изкуството се е отказало от моралните послания в полза на собствената си свобода, не знам. Във всяко послание има морал. И в декларирания отказ от морал също има морално послание - "едно е да искаш, друго е да можеш...", а трето и четвърто - какво казваш и какво другите чуват.
P.S. Тия разхвърляни мисли ги влача от десетина дни. Ежедневието ми доказва, че интересът към изкуството изисква големи инвестиции в средства и още повече - във време. По никой начин не мога да упреквам хората, избрали да инвестират в нещо друго, че избягват да интрепретират и предпочитат да купуват дъвки за очите за ушите, за душите. В края на краищата, дори тези, които купуват Хърст и Кунс едва ли си правят труда да интепретират. На тях дори не им пука, че самите им покупки са обект на интерпретации. Или напротив - опитват да се манипулират точно тези - маркетингови интерпретации.
Уф, "интерпретация" вече било мръсна дума - свойствена била на постмодернизма, пък той си бил отишъл. Тъй да е.
P.P.S. нещо съм си записала тук, ама не се сещам защо:
[изкуството като медия, изместена от новите медии и като тях - оказало се в зависимост от пазара. Т.е. отказва се от морала в полза на свободата (която в началото също е морално послание), за да се откаже от свободата заради пазара. Революцията не е игра, защото революцията не е тъждествена с мейнстрийма - реплика към Едуар Франсоа]
Кой може да каже нещо за изображението, което археолозите определят като фигура на богинята Ищар? Всеки ли е можел да се пробва да я извае? Може би такива(фигури) ги е имало с хиляди, слагали са ги до табелката на вратата(като икони до звънеца, както правят в Малта) и са стрували стотинки, защото всяка грънчарница е имала калъпа? Уникалността ли прави от предмета произведение на изкуството или изкуство го прави нещо такова, имагинерно, което е причината (една от )теракотите да краси колекцията на Британския музей - независимо, че никой точно не знае дали е акадско-шумерска или вавилонска, дали е Инана/Ищар или сестра й, дали изобщо е това, което ни се иска да бъде. Дали точно неразбирането ни, неизвестността, тайнствеността не прави от керамичния образ произведение на изкуството? Защото, ако всичко е ясно, каква е връзката с трансцедентното начало, без което битието е толкова скучно? Не живее ли там изкуството - в граничната област между битието и отвъдното, между ясното и неразбираемото, между обичайното и потрисащото, между красивото и кича, в царството на неопределимото...? Пазарът ли е входът в това царство? Фейс-контролът - това е, със сигурност. Някой да каже: каква е съдбата на тези, които не минат през фейс-контрола? Ще ги има ли утре?
Да, ама не. Това - човекът, все нещо не вдява, все нещо смахнато го тегли, все гледа да надзърне в непостижимото. И на ти го - "лятото на ужасите": Хитлер в музея на мадам Тисо (обезглавен от посетител), електрически стол като атракция, златни рибки в блендер, "китийско мъчение" с водна капка (пак в атракцион), имаше ли още? Изкуство ли е това? Защо не? Важното е, като те скандализира, да те накара да мислиш. Но и това никак, ама никак, не стига, за да кажеш, че е изкуство.
Най-скъпата картина в колекцията, събирана за Хитлер. Колко бихте платили днес за нея? И защо, а?
