Другият Чайковски

"Другият" - в смисъл, че не е Пьотр Илич. Не е и брат му Модест, никой от родата. Не е Мехмед Садък паша, роден като Михал Чайковски и завършил дните си като Михаил Чайковский. "Другият Чайковски" е Андре Чайковски, роден като Роберт Анджей Краутхамер. Впрочем, видях, че родната преса доста подробно е отразила "сензацията", та ще ми спести усилията по излагане на сюжета. [Чак ми се отщя да пиша като видях тъпнята, появила се в тиражните масмедии. Ще се опитам да я забравя. Малко ми е трудно, защото съм си пуснала за фон някакво неулучило формата си полукултурно life-style предаване с претенции...].

Можеш ли правиш изкуство, ако не мислиш за смъртта? Ако абсолютизираш момента_ на_ставане? Нека се изясним отсега - не смъртта като начало на безсмъртие, не смъртта като критерий за значимост. Може ли някой да живее без да се замисля за смъртта? Смъртта като край. Смъртта като абсолют. Като единственият абсолют.

Може. Защо да не може? Някои се опитват да я надхитрят - да останат отсам било чрез деца, било чрез предмети, било чрез идеи. На други не им пука, донякъде правилно.

---

Преди да станеш на възраст, за да тръгнеш на училище, по случайност са те спасили от варшавското гето с фалшиви документи. По случайност фамилията ти в тези фалшиви документи е Чайковски. По случайност завършваш Парижката консерватория на 15 години. По случайност се разболяваш и умираш на 46. И като нямаш нищо друго, пак искаш да си на сцената. Не зад пианото. Но на сцената. Защото не си ли ти - артистът, един Йорик, комуто Хамлет да каже: "Бедни ми Йорик! Аз го познавах, Хорацио"? "Аз го познавах".

И днес, след 26 години, мога да кажа: аз го познах, научих за него. Най-после артист от кралския шекспиров театър се реши да произнесе монолога, държейки в ръце истински череп, черепът на Андре Чайковски. За първи път? Да бе, при първото представление сигурно и тогава са използвали пластмасов мулаж! Просто не се знаели(дали?) чий е бил реквизитът преди да стане реквизит. Сега се знае. Това ли е сензацията?

А освен това, за първи път Хамлет е с яке на сцената на Кралския шекспиров театър. За първи път е с плетена шапка. Може би не за първи път телевизионна звезда играе Хамлет на тази сцена, но това предизвика дискусия - редно ли е? Телевизионна звезда да играе Шекспир?

Като гледах интервюто с Дейвид Тенант, си мислех точно за това: че всеки може да каже монолога "Да бъдеш или да не бъдеш". Всеки може да го каже. И всяко казване ще е редно. Въпросът не е в това дали е редно да го каже интелектуалец, клошар или хлапе, издърпано от дискотеката (или изритано от компютърен клуб). Редно е. Въпросът е дали зрителите ще намерят за себе си смисъл да го чуят. Андре Чайковски е намерил начин да им покаже някакъв смисъл - за който какъвто смисъл си хареса. "Да бъдеш или да не бъдеш" - всеки има някакъв отговор за себе си. И всички останали имат своя си отговор за теб. На тях не им пука за твоя отговор и на теб не ти пука за техния. Затова Деймиън Хърст инкрустира черепа с диаманти - белким на някого му запука. Те това - диамантите по черепа беше ясно като идея. Не знаех, че Хърст я е взаимствал. Но както е казал Салвадор Дали, ако ни е срах, че ще ни обвинят в имирине, то по-добре да не правим нищо.

Никога нищо не се знае. Говорих преди време за съвременник на Рембранд, останал в сянката му и не много известен в наши дни. Сега е представена поредната изложба на друг забележителен художник, творил по същото време в Амстердам - Якоб Бакер (Jacob Backer):

Казват, обожанието, с което бил обграден Рембранд през ХІХ в., направило така, че талантливите му съперници са забравени от широката публика. Не е справедливо.

Но...

Никоя друга картина не е оказвала върху мен такова въздействие като "Блудния син"...

Защото е като притча - всеки може да я разказва, да я тълкува и да намира собствен смисъл в нея. Какво значение има как е облечен Хамлет? Има ли татуировка? Джитка ли или слуша чалга? Всеки може да каже "Да бъдеш или да бъдеш". Стига да не го отвратят в часовете по литература и то ако случайно се заслуша по причина, че няма с какво по-интересно да убие времето. Но даже насила да го накарат да каже монолога, в това казване пак има смисъл. За хлапето, за нас. За Шекспир - не знам. Няма данни да е завещал черепа си, нали?

Защо?

Какво толкова има във фотографиите на Габриел Ороско? Нищо такова - банани, помияри:

Но те карат да се запиташ: защо?

Има ли по-важен въпрос? Може би има. Може би сегашните мейнстрийм-мейкъри знаят по-важно наречие от "защо". Със сигурност има по-важно наречие, по-важно относително местоимение...цяла граматика - по-важна. Ако днес най-важно е "какво", утре - "как", вдругиден - "защо", а после - нещо съвсем различно, това е, което трябва да е. Казал го е Хегел.

Пък "като чуя думата "култура", се хващам за кобура" не го е казал Гьоринг, нито Гьобелс. Днес научих, че това е реплика от пиеса на Ханс Йост - смятан за един от малкото талантливи драматурзи от времето на национал-социализма. Пък в руски коментар прочетох: "ами да, като включа телевизора, почвам да мисля, че има резон в тази концепция"(за културата и кобура). Въпросът ми е: какво общо има телевизията с културата? Както и да е.

Днес извърших акт, свързан с предишния ми пост. Написах писмо. Само заради акта на извършването - написване на писмо, изразяване на мнение. Без всякакво значение.

Питам се, ако направиш нещо, което си знаеш, че е важно само за теб, това приравнява ли те с Ван Гог? Ако направиш нещо, което изпълва публиката с (монетарен)възторг, това приравнява ли те с Деймиън Хърст? Глупости :)

Аха-аха да се произнеса, че това, отвъдното, петнадесетият камък може да бъде видян :)

Индийците са умни. Те казват "напред", пък където стигнат. Китайците си падат по ментетата. Или поне така изглежда. Но те крият броя на камъните - знаеш ли ги колко са, та да претендираш, че виждаш всички.

Границите

Границите, които един гений опипва, за да прецени дали може да ги премине. Имаше такава формулировка в разговора за новия руски филм, посветен на Ландау (нобелов лауреат по физика). Или по-точно - филм за вдовицата му. Изгледах разговора. Гледах и началото на филма. Много въпроси без отговори. Искам да кажа, че авторите на филма претендират да разглеждат важни проблеми, но на практика не ги поставят във филма. Направили са нискобюджетна продукция, която е имала материал да стане събитие (предвид възможните теми), но поради недалновидността на продуцента е заложила на сценаристи и режисьор, които гарантират пазарен успех, но не и смисленост на творбата.

Кой има право да бъде наречен гений? Кой може да нарушава господстващите морални норми? Може ли обявеният за гений (или поне за талант) да получи правото безнаказано да нарушава моралните норми? Ами ако се окаже, че не е гений? Ами ако наистина е гений?

Можеш ли да говориш само (своята си)истина без да те е грижа дали не нараняваш другия? Не е ли това форма на контрол върху партньора? Нужно ли е да казваш истината, дори ако не те питат и не се нуждаят от нея? Защо да го правиш? Да се самоутвърдиш? Включително в случая, когато претендираш, че правиш произведение на изкуството. Или - когато сметнеш, че това е обществено необходимо (журналистика?).

Ако главният ти герой е историческа личност, докъде се простират правата ти на собствена интерпретация? Особено, ако съзнаваш, че си твърде далеч от реалния образ на тази личност и просто я използваш, за да поставиш пред обществото проблем, който те вълнува и смяташ за важен. Ама този човек няма нищо общо с твоето произведение. С какво право говориш за морал тогава?

Отделно - ако използваш реално съществуващи хора, за да изложиш собствените си виждания за семейството. Имам предвид, че институтът на семейството е в период на преосмисляне с оглед развитието на технологиите. През вековете семейството е намирало смисъла си в гарантиране на наследяването от наследника, който (желателно) е бил и биологичен наследник на гените на законните си родители. Сега нещата се променят. Биологичният произход лесно може да бъде установен. От друга страна - появиха се много институти (осиновяване, признаване въпреки биологичното неродство и пр.), които правят установяването на биологичния произход излишно. Това маргинализира и брака като институция, гарантираща "законността" на наследяването. Тогава защо да се женят хората? И какъв е смисълът на неизневеряването? Чисто морален. Щом е само морален, значи ли, че става излишен?

Ето с какъв материал са разполагали продуцентите! И не са били на нивото му. Затова предизвикват дискусия и изместват проблема в клюкарска плоскост. Тя(дискусията) им гарантира скандал, демек - печалби.

И пак стигаме до пазара като критерий. И кой, ако не пазарът, може да бъде критерий? Кой?

Да бе, забравих откъде тръгнах! В Берн правят изложба Ego Documents - опитват се да изследват защо художникът прави собствения си живот тема за произведение на изкуството. Защо? Защо един живот може да бъде изложен за всеобщо обозрение? И с какво право? Не знам.