Похвала за Велимир

Нека първо ви питам: "Обичате ли корида?" Да се забрани коридата е все едно да се забрани раждането. Изхвърлям се, нали? Опитвам се да шокирам като измествам гледната точка. Точно това прави изкуството, не ли?
Но става дума за корида. "Аз съм матадор. - Аз съм бик. - Дойдох да те убия. - Опитай. - ... - Чуваш ли мълчанието на арената? - Мълчанието на смъртта. - ... - Бикът умира в битка. <...> - И матадорът. Понякога." (Рафаел Алберти. Матадор)
Друга картина - Хлебников. Изтърбушеният кон на пикадора. Черва се влачат по арената. Черва, допреди малко пълни с незабравки... Незабравки, които са се преселили в царството на мечтите, чаргарували в платното на художника... Незабравки, напълнили конския стомах... Намотани, влачат се по пясъка, покрити с прах и глина... (по Велимир Хлебников. Парче, 1921)
Може да се каже, че коридата е игра. Може да се каже, че изкуството е игра. Дори да сложиш собственото си легло в изложбената зала (Трейси Емин), пак се влачат черва. Ама не се виждат. Винаги е въпрос на живот и смърт. Всичко е въпрос на живот и смърт. Значи и на вечност.
Мне мало надо. Малко ми е нужно, казва Хлебников. Много малко. Почти танка, но в по-различно съотношение - не 5-7-5-7-7, а 5-5-6-5-5. Отворена рима, която прави стиха невероятно музикален. Който може, нека го преведе! Аз не мога. (перифраза на Алеко):

Мне мало надо!
Краюшку хлеба
И каплю молока.
Да это небо,
Да эти облака!

Малко ми е нужно. Само къшей хляб и капка мляко, и това небе, и тези облаци. Нищо, кажи речи. Или всичко (ако така го разбираш).

Вечер. Тени.
Сени. Лени.
Мы сидели, вечер пья.

Вечер. Сенки. Чердак. Леност. Седяхме и отпивахме от вечерта.

В каждом глазе - бег оленя,
В каждом взоре - лёт копья.
И когда на закате кипела вселенская ярь,
Из лавчонки вылетел мальчонка,
Провожаемый возгласом: «Жарь! »
И скорее справа, чем правый,
Я был более слово, чем слева.

Който може, нека го преведе! Аз не мога. "Бях повече слово, отколкото вляво". (И аз така). Когато при залез слънце капе вселенска лазур и във всяко око препуска елен, и във всяко око лети копие. И от лавката изхвърчава момче, съпроводено с възгласи "Плам!". И съм повече слово, отколкото...

Там, где жили свиристели,
Где качались тихо ели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.

Времесвят (мн.ч.) - ято леки <...>, прелетяха, отлетяха...

Ты поюнна и вабна, В сердце входишь, как волна! (Их, как го е казал! Ха, речи, че не става въпрос за жена, която по законите на вълновата теория влиза в сърцето като пратеник на времесветовете. Забележително отсъствие на скромност в обобщенията! - Може ли да се твори, ако си скромен? )

Там, где жили свиристели,

Где качались тихо ели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.
Где шумели тихо ели,
Где поюны крик пропели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.
В беспорядке диком теней,
Где, как морок старых дней,
Закружились, зазвенели
Стая легких времирей.
Стая легких времирей!
Ты поюнна и вабна,
Душу ты пьянишь, как струны,
В сердце входишь, как волна!
Ну же, звонкие поюны,
Славу легких времирей!

L`arte siamo moi

Не съм готова за този пост - така съм устроена, че мисля с думи, не с образи и звуци. И като видя или чуя нещо все напирам да го опиша с думи, да го преведа на своя си език, за да го разбера. А преводът е предателство, както гласи една италианска скороговорка. Най-важното се губи в превода.
Както и да е. Става въпрос за Йозеф Бойс. (Не отговорих на коментара, защото ми трябваше време за размисъл). La revoluzione siamo moi. Ами хубаво. Аз си направих автопортрет и го кръстих L`arte siamo moi. Автопортретът е точен - обработих собствената си снимка и с примитивни софтуерни продукти я докарах до това положение. Точен е и в преносния смисъл - по отношение на способностите ми: толкова мога, резултатът е концепция, не изкуство (тук е разликата с Бойс - за неговите концепции не може да се каже, че не са изкуство). Ето ме, това съм аз:

Както казах, мисля с думи, не с образи и звуци.
По-рано бях споделила с познат писател, че "да мислиш" и "да чувстваш" е едно и също. Писателят се съгласи с мен, но се опасявам, че не го прие напълно. Думи, образи, звуци - всичко е знаци и те са безпредметни, ако те оставят равнодушен. Човек разбира само това, което го вълнува, което разпознава, което му харесва. Революцията на Бойс не ме вълнува, окупацията като пърформанс ме оставя равнодушна. Съжителството с чакалчето, за което играта е по-важна от всичко останало... гледам видеото сега, не по времето на случването, парадигмата е друга... горкото животинче! Значимостта на едно произведение, гениалността му (защо не?), е в това, че казва много повече от това, което авторът си мисли, че казва. Скандалът... да, обръща внимание върху творбата, понякога дори я "прави", легитимира я по някакъв начин, но като социален факт, не като арт-събитие. Така ми се струва. Мадам Х на Сарджънт - да се чудиш какво й е скандалното. Но - да, факт: да не беше скандалът навремето, щеше ли някой сега да й обръща внимание? Не знам.
Не ми е известно двете инсталации на Бойс с рояла да са предизвикали скандал. Първата:

И втората:

Делят ги известно количество години (повече от 10-15-20?, забравих). И бележат очевидно развитие на виждането му за ролята на изкуството.
Бойс е продуктивен, не като Витгенщайн, който не обичал да записва думите и мислите си - "Каква полза, без друго никой не разбира". Не знам дали "щастието е, когато те разбират". "Разбирането" е по-скоро илюзия. И да обясняваш е безсмислено. Да обясняваш картина на умрял заек, нали:

Non omnis moriar

Каза една авторка: "Литературата трябва да носи надежда". Какво носи литературата на читателите, не знам, но на авторите със сигурност дава надеждата "non omnis moriar" ("няма да умра напълно"). Exegi monumentum, повлече крак Хораций и се заредиха след него Овидий, Ронсар, Державин, Пушкин, Вазов, Емануил Попдимитров... Сега май никой няма да се реши на собствена интерпретация, защото къде-къде по-абстрактни теми предизвикват насмешка у критиците - нали, божем, и те са творци, и тям се поревнува безсмъртие, ама пуста скромност, смеят ли да си признаят, затуй не дай си боже, някой да изрече по свой си начин "еxegi monumentum", да не си на негово място като попаднеш в устата на пишещите.
В ХVІІІ и ХІХ столетие още са нямали подобни скрупули. Което не попречило на Батюшков да имитира почитания Державин, но с лек пародиен привкус (можел е да си го позволи - стихотворението е част от лично писмо: поетът не е подозирал, че след години ще стане обществено достояние). Може би. Не се знае какво точно е осъзнавал - четири години по-рано са го изписали от немска психиатрия с лоши прогнози относно заболяването му. Д-р Дитрих придружава пациента в родината му и след време не издържа на изкушението да публикува спомените си за своя подопечен. Впрочем, едва ли става въпрос за медийна изява от днешен тип - още приживе Батюшков бил забравен от публиката и паметникът, който си построил, изглеждал напълно илюзорен, рожба на болното му въображение. "Надменност", заключава Манделщам. Но по повод други думи на Батюшков - думи, които д-р Дитрих цитира в мемоарите си: "Wieviel Uhr ist es?", пита поетът и сам си отговаря: "Die Ewigkeit". През 1913 г. изгряващата звезда на акмеизма обявява:

Нет, не луна, а светлый циферблат
Сияет мне, и чем я виноват,
Что слабых звёзд я осязаю млечность?

И Батюшкова мне противна спесь:
"Который час?" - его спросили здесь,
А он ответил любопытным:"Вечность".

"Колко е часът?" - "Вечност". "Няма вечност" - искал да каже Манделщам в навечерието на Първата световна. През 1932 г. - няколко години преди смъртта си в сталинските лагери, той се примирява с тезата, че е наследник на същия този Батюшков.
Наистина ли няма вечност? Няма ли надежда за писателите, че не ще умрат напълно? Въпрос на късмет. За добро или лошо - въпрос на късмет.

"Вечност? Искате да знаете, какво е вечност?" - пита абат Жак Бриден в проповед някъде в средата на ХVІІІ в. в Париж. - "Вечността е като махало на часовник, което се мята между "Никога" и "Винаги". И когато по време на този ужасяващ преход (a.k.a. революция) някой грешник попита "Колко е часът?", мрачният глас на друг клетник му отговаря: "Вечност":
"L'éternité marque déjà sur votre front l'instant fatal où elle doit commencer pour vous.
Eh! savez-vous ce que c'est que l'éternité? C'est une pendule dont le balancier dit et redit sans cesse ces deux mots seulement, dans le silence des tombeaux: toujours, jamais, toujours, jamais. Pendant ces effroyables révolutions, un réprouvé demande: Quelle heure est-il? - et la voix sombre d'un autre misérable lui ré-pond: L'éternité". (Nouvelle biographie générale depuis les temps les plus reculés)
След това абатът казвал, че ще изпрати енориашите до домовете им и ги водел в гробищата. Колко мило.

"Няма вечност" - може би твърдял абат Жак. Предполага се, че историята е станала известна благодарение на Жан-Франсоа дьо Ла Арп - литературен критик и историк. Дьо Ла Арп разказал за проповедта в "Курса за стара и нова литература", издаден в края на ХVІІІ в.
"Нивга веч" - твърди Едгар Алън По. "Forever--never! Never--forever!" - съгласява се Лонгфелоу в стихотворението "The Old Clock on the Stairs".

За какво е литературата, ако не се интересува от вечността?
Един момент - о, Господи!, колко е часът?

Брайъни Талис

Как реагирате, когато някой ви каже, че еди-кой си филм му е харесал или напротив? При похвала затичвате ли се да изгледате похваленото или гледате да стоите по-надалеч? Доверявате ли се на чуждите преценки?
Както и да е. Всеки гледа с различни очи. Ако тази сутрин не бях чула репликата на радиоводеща ("Литературата трябва да вдъхва надежда"), дали щях да гледам "Изкупление" по същия начин?
Това е - проблемът с рецепцията на изкуството... Дали в точното време посланието ще стигне до зрителите? Дали изобщо ще стигне?
(Прекалих ли с въпросите?)
Посланието на Брайъни Талис не стига не само до зрителите - представлението е бойкотирано дори от "артистите". И Брайъни решава да пренапише историята, да премоделира света: да го направи такъв, че всички да я чуят и разберат. Само че последиците се оказват други - сблъсък между изкуството и реалността, казват участниците във филма. Но не е само това.
Може ли авторът да поправи детинския грях чрез "премоделиране" на света в роман, написан на преклонна възраст, когато диагнозата е поставена и вече е късно за каквото и да било? Смешно е да си въобразява, че може. Но се оправдава с въздействието върху читателите - че те имат нужда от илюзии: за постижимо щастие, за справедливост, за поправимост на грешките... Филмът (вероятно и романът - иска ми се да го прочета) отхвърля идеята за мисията на изкуството като средство за промяна на света към по-добро. Отхвърля я много меко и деликатно. Толкова меко и деликатно, че много от зрителите предпочитат да не го забележат.
P.S. Разбира се, американско издание на романа се кипри скромно на рафта (господ да те поживи, Бен!)... Английският ми е слаб, няма да се мъча да превеждам:
"How could that constitute an ending? What sense or hope or satisfaction could a reader draw from such an account? Who would want to believe that they never met again, never fulfilled their love? Who would want to believe that, except in the service of the bleakest realism? I couldn’t do it to them. I’m too old, too frightened, too much in love with the shred of life I have remaining. I face an incoming tide of forgetting, and then oblivion. I no longer possess the courage of my pessimism.<...>
The problem these fifty-nine years has been this: how can a novelist achieve atonement when, with her absolute power of deciding outcomes, she is also God? There is no one, no entity or higher form that she can appeal to, or be reconciled with, or that can forgive her. There is nothing outside her. In her imagination she has set the limits and the terms. No atonement for God, or novelists, even if they are atheists. It was always an impossible task, and that was precisely the point. The attempt was all.<...>
I like to think that it isn’t weakness or evasion, but a final act of kindness, a stand against oblivion and despair, to let my lovers live and to unite them at the end. I gave them happiness, but I was not so self-serving as to let them forgive me. Not quite, not yet."
Джеймс МакАвой казва: "Това е филм за това, как се създава история и се превръща в лъжа. Той е за властта на лъжата и измислицата". "Брайъни Талис"- проверихте ли какво означава името? Излиза, че само Сляпата (Сесилия - from Latin caecus "blind") вижда светлината (Роби - means "bright fame"). Господ може да бъде само този, на когото вярват (Брайъни=авторът). Това ли има предвид Макюън? Е, аз това чета между редовете. Във всеки случай - днес това чета. (13.01.2008)

Technorati : Atonement, Ian McEwan, Joe Wright, Saoirse Ronan

Езотерика

"Снимахме в катедрала, висока ... фута. Чудехме се къде са камерите. Погледнахме - бяхa там горе, под покрива. Снимахме сцена на тайна политическа среща. Камерите отгоре ни показваха съвсем мънички, дребни човечета там долу..."
Приблизително това разказва Джефри Ръш в рекламния клип за "Елизабет: Златният век".
"Някъде там" - реплика от друг филм )))
Бива ли изкуство без мисъл за нещо неземно, отвъдно? Изящната Марико Мори, предполагам, отговаря еднозначно. Още няколко дни пътуващите до Дания могат да видят последната й изложба. За съжаление, няма да съм сред тях - виделите експозицията. Но пък няколко пъти изгледах клипа от представянето й в Токио през 2002 г. "Чиста земя":

Виждате самата художничка (очарователна - била е модел) да влиза в "Храма на мечтите". Марико Мори използва авангардна компютърна технология, за да представи вижданията си за основните стихии: земя, огън, вода, въздух. Знаменитата й видеоинсталация Miko no inori (Молитвата на жрицата) от 1996 г. - никое изложение не минава без нея...
Клиповете са снимани в САЩ, Китай... Главното е зрителят да мине през всичко това, през "Пречистването", за да стигне до "Храма на мечтите", който побира само един човек - индивидуално пространство, откриващо вратите към вселената...
Споделяте или не(като мен) възгледите на Марико, естетическото наслаждение е върховно - неземно, отвъдно...
Има нещо там, казва Марико, не знам какво е, но го има. Ако ме приемате, аз съм негова жрица. Но не съм господ за разлика от Брайъни... [Шегувам се - препращам към Достоевски, но той е съвсем друга история )) - б.м.]

P.S. Този постинг бе замислен преди следващия, но написан след дописването на горепосочения (за "Изкуплението", естествено) ))

"Какви филми трябва да гледаме"

Ха сега де! Какви? Хубави или правилни? Трябва ли да са истински, т.е. исторически верни? Естетиката ли е по-важна или посланието?
На кой му пука? Веднъж - едно, друг път - друго. Не съм Чомски, че да отсъждам, и в същото време да се издържам (финансово и то никак_не_зле) от противното. Впрочем, дали пък чак толкова грешат прохождащите журналисти като го определят като писател, а не като философ? Ако ме питат, и писател не е, но това в случая е ирелевантно. Какъвто ще, такъв да е.
Но правомерен ли е въпросът "Какви филми трябва да гледаме"? Да, в някакви граници - да: например, трябва ли да гледаме порно, насилие, пошлост? Е, не трябва, то е ясно. Но може ли? Зависи. Кое наричаме "насилие"? "Карго 200"... Какво ти, зрителю, виждаш във филма? Садизъм? Липса на човечност? Или (почти)библейска притча? Битови клишета, поляти с ... не с кръв(де да беше), а с воня от разлагащи се трупове, или схващаш, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че всяка крайност води до фанатизъм? Можеш ли да го схванеш? Според мен, дори режисьорът не го схваща съвсем. Да не говорим за кинокритиците. А селекционерите за Кан и Берлин пък толкова добре го схващат, че се паникьосват и не вземат филма за участие в конкурсите. Да са живи и здрави! - киното е бизнес и едва ли ще стигне до там, че да съжаляват. "Капричиите" на Гоя също не биха били отбрани за участие в знакови за времето си експозиции. Затова пък Майкъл Мур спечели награда (в Кан), за Ал Гор не споменавам.
"Хубаво, де, - казаха ми, - ти самата си толкова политизирана. Защо не харесваш политизираното изкуство?". Ами тъкмо поради това, може би. Очаквам от изкуството да ме свърже с нещо тренсцедентно(:) ), вечно или поне трайно (да речем, за 20-тина века), а не с вчерашния сняг, непочистен от софийските улици.
"Карго 200" го прави - свързва ме с нещо отвъдно. Разкрива бездните на душата човешка. Трудностите пред моралните решения. "Защото всички сме учили в това училище, но точно ти поиска да станеш отличника на класа", както казваше Шварц ("Да убиеш дракон"). Когато искаш да си отличник, губиш мярката, прекрачваш границите на позволеното, престъпваш моралните норми. И ставаш неудачник. Тройкаджиите имат по-верни жизнени ориентири.
"1984"? - и да, и не. "Оруел за бедняци", дефинира руският официоз. Има ли Оруел за богаташи? "От Русия без любов" пък заявява The Wall Street Journal. Защо? Любовта може да бъде и такава, защо не?
A propos, да ме убиеш, няма да гледам "Брат" и "Брат-2", не само майкъл_муровите "шедьоври". Ако Мур направи филм като "Карго 200", ще съм му първият фен, без скрупули. Писна ми от евтинии(откъм послания) с претенции.

"Там, дето се прокарват пътища,..."

"... аз се изгубвам" (Рабиндранат Тагор)
Работа ли е на изкуството да прокарва пътища? Хммм...
"<...> А смисъл и задача на съвременното изкуство е да изследва социалните фобии и мании, да променя и проверява здравината на границите на позволеното, да предизвиква публични дискусии за главното, в това число - за морала.
Злобата на чиновниците, съдебните искове, омразата на ултраконсервативните са аплодисментите за такова изкуство. Ако ги няма, то такова изкуство не струва пукнато петаче. Пък ако някой се бои да рискува и не знае на кои ценности да държи, нека кротко си рисува брезички или им прави отливки от бял и черен шоколад".
Това за шоколада не го схванах напълно - крехкостта на материала ли се има предвид или що? И "злобата на чиновниците" като художествен критерий също ми убягва... Мой проблем, не оспорвам правото му на съществуване - на критерия, естествено.
Горният цитат беше по повод "порнографичността" на съвсем не нова снимка, която Третяковската галерия се канеше да изложи в Париж в рамките на изложбата "Соцарт". Е, не стана. Руският министър на културата отсъди, че произведението на изкуството опорочава страната. Ето го позорът:

Автори са групата "Сини носове". Те обясняват, че фотографията представя целувка между властите и, тъй като в Русия властта е само една, то тя целува сама себе си. Това е. Не е пропаганда на нетрадиционната сексуална ориентация. Честно казано, не знам какво е искал да каже Banksy като е направил графити-кавър на снимката "Ерата на милосърдието":

Да вметна, че не открих аргументи против първенството на руснаците, с една дума - приема се, че Banksy е направил кавър. Вярно, работата му заслужава внимание. Естетическите й послания са различни и не са за пренебрегване. Прокарват различни пътища...
Не, не се изгубвам там. Просто защото там мен ме няма )) Мимолетното не минава през теб по същия начин, не драска, не оставя следи. Но има ли правило, кое е мимолетно? Виж снимките на Зарина:

Кликни върху тази и ще я видиш в пълен размер, в пълната й прелест. "Незаконно спане". ОК. Но погледни оръжията - те са стари, отлично поддържани, красиви, привличащи, жаждащи да ги изполваш... И знанието - къде са използвани... Това създава конфликт в душата (ми) и ме кара да се чувствам изгубена.
Да. Вижте и другите номинирани за наградата Търнър. Ценя я. Тя прокарва пътища, сред които се губя ))