Non omnis moriar

Каза една авторка: "Литературата трябва да носи надежда". Какво носи литературата на читателите, не знам, но на авторите със сигурност дава надеждата "non omnis moriar" ("няма да умра напълно"). Exegi monumentum, повлече крак Хораций и се заредиха след него Овидий, Ронсар, Державин, Пушкин, Вазов, Емануил Попдимитров... Сега май никой няма да се реши на собствена интерпретация, защото къде-къде по-абстрактни теми предизвикват насмешка у критиците - нали, божем, и те са творци, и тям се поревнува безсмъртие, ама пуста скромност, смеят ли да си признаят, затуй не дай си боже, някой да изрече по свой си начин "еxegi monumentum", да не си на негово място като попаднеш в устата на пишещите.
В ХVІІІ и ХІХ столетие още са нямали подобни скрупули. Което не попречило на Батюшков да имитира почитания Державин, но с лек пародиен привкус (можел е да си го позволи - стихотворението е част от лично писмо: поетът не е подозирал, че след години ще стане обществено достояние). Може би. Не се знае какво точно е осъзнавал - четири години по-рано са го изписали от немска психиатрия с лоши прогнози относно заболяването му. Д-р Дитрих придружава пациента в родината му и след време не издържа на изкушението да публикува спомените си за своя подопечен. Впрочем, едва ли става въпрос за медийна изява от днешен тип - още приживе Батюшков бил забравен от публиката и паметникът, който си построил, изглеждал напълно илюзорен, рожба на болното му въображение. "Надменност", заключава Манделщам. Но по повод други думи на Батюшков - думи, които д-р Дитрих цитира в мемоарите си: "Wieviel Uhr ist es?", пита поетът и сам си отговаря: "Die Ewigkeit". През 1913 г. изгряващата звезда на акмеизма обявява:

Нет, не луна, а светлый циферблат
Сияет мне, и чем я виноват,
Что слабых звёзд я осязаю млечность?

И Батюшкова мне противна спесь:
"Который час?" - его спросили здесь,
А он ответил любопытным:"Вечность".

"Колко е часът?" - "Вечност". "Няма вечност" - искал да каже Манделщам в навечерието на Първата световна. През 1932 г. - няколко години преди смъртта си в сталинските лагери, той се примирява с тезата, че е наследник на същия този Батюшков.
Наистина ли няма вечност? Няма ли надежда за писателите, че не ще умрат напълно? Въпрос на късмет. За добро или лошо - въпрос на късмет.

"Вечност? Искате да знаете, какво е вечност?" - пита абат Жак Бриден в проповед някъде в средата на ХVІІІ в. в Париж. - "Вечността е като махало на часовник, което се мята между "Никога" и "Винаги". И когато по време на този ужасяващ преход (a.k.a. революция) някой грешник попита "Колко е часът?", мрачният глас на друг клетник му отговаря: "Вечност":
"L'éternité marque déjà sur votre front l'instant fatal où elle doit commencer pour vous.
Eh! savez-vous ce que c'est que l'éternité? C'est une pendule dont le balancier dit et redit sans cesse ces deux mots seulement, dans le silence des tombeaux: toujours, jamais, toujours, jamais. Pendant ces effroyables révolutions, un réprouvé demande: Quelle heure est-il? - et la voix sombre d'un autre misérable lui ré-pond: L'éternité". (Nouvelle biographie générale depuis les temps les plus reculés)
След това абатът казвал, че ще изпрати енориашите до домовете им и ги водел в гробищата. Колко мило.

"Няма вечност" - може би твърдял абат Жак. Предполага се, че историята е станала известна благодарение на Жан-Франсоа дьо Ла Арп - литературен критик и историк. Дьо Ла Арп разказал за проповедта в "Курса за стара и нова литература", издаден в края на ХVІІІ в.
"Нивга веч" - твърди Едгар Алън По. "Forever--never! Never--forever!" - съгласява се Лонгфелоу в стихотворението "The Old Clock on the Stairs".

За какво е литературата, ако не се интересува от вечността?
Един момент - о, Господи!, колко е часът?

Брайъни Талис

Как реагирате, когато някой ви каже, че еди-кой си филм му е харесал или напротив? При похвала затичвате ли се да изгледате похваленото или гледате да стоите по-надалеч? Доверявате ли се на чуждите преценки?
Както и да е. Всеки гледа с различни очи. Ако тази сутрин не бях чула репликата на радиоводеща ("Литературата трябва да вдъхва надежда"), дали щях да гледам "Изкупление" по същия начин?
Това е - проблемът с рецепцията на изкуството... Дали в точното време посланието ще стигне до зрителите? Дали изобщо ще стигне?
(Прекалих ли с въпросите?)
Посланието на Брайъни Талис не стига не само до зрителите - представлението е бойкотирано дори от "артистите". И Брайъни решава да пренапише историята, да премоделира света: да го направи такъв, че всички да я чуят и разберат. Само че последиците се оказват други - сблъсък между изкуството и реалността, казват участниците във филма. Но не е само това.
Може ли авторът да поправи детинския грях чрез "премоделиране" на света в роман, написан на преклонна възраст, когато диагнозата е поставена и вече е късно за каквото и да било? Смешно е да си въобразява, че може. Но се оправдава с въздействието върху читателите - че те имат нужда от илюзии: за постижимо щастие, за справедливост, за поправимост на грешките... Филмът (вероятно и романът - иска ми се да го прочета) отхвърля идеята за мисията на изкуството като средство за промяна на света към по-добро. Отхвърля я много меко и деликатно. Толкова меко и деликатно, че много от зрителите предпочитат да не го забележат.
P.S. Разбира се, американско издание на романа се кипри скромно на рафта (господ да те поживи, Бен!)... Английският ми е слаб, няма да се мъча да превеждам:
"How could that constitute an ending? What sense or hope or satisfaction could a reader draw from such an account? Who would want to believe that they never met again, never fulfilled their love? Who would want to believe that, except in the service of the bleakest realism? I couldn’t do it to them. I’m too old, too frightened, too much in love with the shred of life I have remaining. I face an incoming tide of forgetting, and then oblivion. I no longer possess the courage of my pessimism.<...>
The problem these fifty-nine years has been this: how can a novelist achieve atonement when, with her absolute power of deciding outcomes, she is also God? There is no one, no entity or higher form that she can appeal to, or be reconciled with, or that can forgive her. There is nothing outside her. In her imagination she has set the limits and the terms. No atonement for God, or novelists, even if they are atheists. It was always an impossible task, and that was precisely the point. The attempt was all.<...>
I like to think that it isn’t weakness or evasion, but a final act of kindness, a stand against oblivion and despair, to let my lovers live and to unite them at the end. I gave them happiness, but I was not so self-serving as to let them forgive me. Not quite, not yet."
Джеймс МакАвой казва: "Това е филм за това, как се създава история и се превръща в лъжа. Той е за властта на лъжата и измислицата". "Брайъни Талис"- проверихте ли какво означава името? Излиза, че само Сляпата (Сесилия - from Latin caecus "blind") вижда светлината (Роби - means "bright fame"). Господ може да бъде само този, на когото вярват (Брайъни=авторът). Това ли има предвид Макюън? Е, аз това чета между редовете. Във всеки случай - днес това чета. (13.01.2008)

Technorati : Atonement, Ian McEwan, Joe Wright, Saoirse Ronan

Езотерика

"Снимахме в катедрала, висока ... фута. Чудехме се къде са камерите. Погледнахме - бяхa там горе, под покрива. Снимахме сцена на тайна политическа среща. Камерите отгоре ни показваха съвсем мънички, дребни човечета там долу..."
Приблизително това разказва Джефри Ръш в рекламния клип за "Елизабет: Златният век".
"Някъде там" - реплика от друг филм )))
Бива ли изкуство без мисъл за нещо неземно, отвъдно? Изящната Марико Мори, предполагам, отговаря еднозначно. Още няколко дни пътуващите до Дания могат да видят последната й изложба. За съжаление, няма да съм сред тях - виделите експозицията. Но пък няколко пъти изгледах клипа от представянето й в Токио през 2002 г. "Чиста земя":

Виждате самата художничка (очарователна - била е модел) да влиза в "Храма на мечтите". Марико Мори използва авангардна компютърна технология, за да представи вижданията си за основните стихии: земя, огън, вода, въздух. Знаменитата й видеоинсталация Miko no inori (Молитвата на жрицата) от 1996 г. - никое изложение не минава без нея...
Клиповете са снимани в САЩ, Китай... Главното е зрителят да мине през всичко това, през "Пречистването", за да стигне до "Храма на мечтите", който побира само един човек - индивидуално пространство, откриващо вратите към вселената...
Споделяте или не(като мен) възгледите на Марико, естетическото наслаждение е върховно - неземно, отвъдно...
Има нещо там, казва Марико, не знам какво е, но го има. Ако ме приемате, аз съм негова жрица. Но не съм господ за разлика от Брайъни... [Шегувам се - препращам към Достоевски, но той е съвсем друга история )) - б.м.]

P.S. Този постинг бе замислен преди следващия, но написан след дописването на горепосочения (за "Изкуплението", естествено) ))

"Какви филми трябва да гледаме"

Ха сега де! Какви? Хубави или правилни? Трябва ли да са истински, т.е. исторически верни? Естетиката ли е по-важна или посланието?
На кой му пука? Веднъж - едно, друг път - друго. Не съм Чомски, че да отсъждам, и в същото време да се издържам (финансово и то никак_не_зле) от противното. Впрочем, дали пък чак толкова грешат прохождащите журналисти като го определят като писател, а не като философ? Ако ме питат, и писател не е, но това в случая е ирелевантно. Какъвто ще, такъв да е.
Но правомерен ли е въпросът "Какви филми трябва да гледаме"? Да, в някакви граници - да: например, трябва ли да гледаме порно, насилие, пошлост? Е, не трябва, то е ясно. Но може ли? Зависи. Кое наричаме "насилие"? "Карго 200"... Какво ти, зрителю, виждаш във филма? Садизъм? Липса на човечност? Или (почти)библейска притча? Битови клишета, поляти с ... не с кръв(де да беше), а с воня от разлагащи се трупове, или схващаш, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че всяка крайност води до фанатизъм? Можеш ли да го схванеш? Според мен, дори режисьорът не го схваща съвсем. Да не говорим за кинокритиците. А селекционерите за Кан и Берлин пък толкова добре го схващат, че се паникьосват и не вземат филма за участие в конкурсите. Да са живи и здрави! - киното е бизнес и едва ли ще стигне до там, че да съжаляват. "Капричиите" на Гоя също не биха били отбрани за участие в знакови за времето си експозиции. Затова пък Майкъл Мур спечели награда (в Кан), за Ал Гор не споменавам.
"Хубаво, де, - казаха ми, - ти самата си толкова политизирана. Защо не харесваш политизираното изкуство?". Ами тъкмо поради това, може би. Очаквам от изкуството да ме свърже с нещо тренсцедентно(:) ), вечно или поне трайно (да речем, за 20-тина века), а не с вчерашния сняг, непочистен от софийските улици.
"Карго 200" го прави - свързва ме с нещо отвъдно. Разкрива бездните на душата човешка. Трудностите пред моралните решения. "Защото всички сме учили в това училище, но точно ти поиска да станеш отличника на класа", както казваше Шварц ("Да убиеш дракон"). Когато искаш да си отличник, губиш мярката, прекрачваш границите на позволеното, престъпваш моралните норми. И ставаш неудачник. Тройкаджиите имат по-верни жизнени ориентири.
"1984"? - и да, и не. "Оруел за бедняци", дефинира руският официоз. Има ли Оруел за богаташи? "От Русия без любов" пък заявява The Wall Street Journal. Защо? Любовта може да бъде и такава, защо не?
A propos, да ме убиеш, няма да гледам "Брат" и "Брат-2", не само майкъл_муровите "шедьоври". Ако Мур направи филм като "Карго 200", ще съм му първият фен, без скрупули. Писна ми от евтинии(откъм послания) с претенции.

"Там, дето се прокарват пътища,..."

"... аз се изгубвам" (Рабиндранат Тагор)
Работа ли е на изкуството да прокарва пътища? Хммм...
"<...> А смисъл и задача на съвременното изкуство е да изследва социалните фобии и мании, да променя и проверява здравината на границите на позволеното, да предизвиква публични дискусии за главното, в това число - за морала.
Злобата на чиновниците, съдебните искове, омразата на ултраконсервативните са аплодисментите за такова изкуство. Ако ги няма, то такова изкуство не струва пукнато петаче. Пък ако някой се бои да рискува и не знае на кои ценности да държи, нека кротко си рисува брезички или им прави отливки от бял и черен шоколад".
Това за шоколада не го схванах напълно - крехкостта на материала ли се има предвид или що? И "злобата на чиновниците" като художествен критерий също ми убягва... Мой проблем, не оспорвам правото му на съществуване - на критерия, естествено.
Горният цитат беше по повод "порнографичността" на съвсем не нова снимка, която Третяковската галерия се канеше да изложи в Париж в рамките на изложбата "Соцарт". Е, не стана. Руският министър на културата отсъди, че произведението на изкуството опорочава страната. Ето го позорът:

Автори са групата "Сини носове". Те обясняват, че фотографията представя целувка между властите и, тъй като в Русия властта е само една, то тя целува сама себе си. Това е. Не е пропаганда на нетрадиционната сексуална ориентация. Честно казано, не знам какво е искал да каже Banksy като е направил графити-кавър на снимката "Ерата на милосърдието":

Да вметна, че не открих аргументи против първенството на руснаците, с една дума - приема се, че Banksy е направил кавър. Вярно, работата му заслужава внимание. Естетическите й послания са различни и не са за пренебрегване. Прокарват различни пътища...
Не, не се изгубвам там. Просто защото там мен ме няма )) Мимолетното не минава през теб по същия начин, не драска, не оставя следи. Но има ли правило, кое е мимолетно? Виж снимките на Зарина:

Кликни върху тази и ще я видиш в пълен размер, в пълната й прелест. "Незаконно спане". ОК. Но погледни оръжията - те са стари, отлично поддържани, красиви, привличащи, жаждащи да ги изполваш... И знанието - къде са използвани... Това създава конфликт в душата (ми) и ме кара да се чувствам изгубена.
Да. Вижте и другите номинирани за наградата Търнър. Ценя я. Тя прокарва пътища, сред които се губя ))

Молитва за мир

"Разбира се, всяка добродетел в името на Христа въздава благодат на Светия Дух, но най-много въздава молитвата, защото тя, един вид, е винаги в ръцете ни като средство да добием благодатта на Духа. Иска ви се, например, да отидете на църква, но или няма църква наблизо, или службата е свършила; иска ви се да дадете милостиня на просяк, но просяка го няма или нямате какво да му дадете; иска ви се да запазите девствеността си, но поради устройството на личността ви или поради усилията на враждебни козни, на които вие, поради немощ човешка, не можете да устоите, нямате сили да изпълните; иска ви се да направите нещо друго добродетелно в името Христово, но също нямате сили или не ви се пада сгоден случай. А това не се отнася до молитвата по никой начин: за нея всеки и винаги има възможност - и богатия, и бедния, и знатния, и простосмъртния, и силния, и слабия, и здравия, и болния, и праведния, и грешника. Велика е силата на молитвата, и тя носи най-много от Духа Божи и всекиму е най-удобно да я стори. Чрез молитвата ние сме удостоени да беседваме с Всеблагия и Животворящ Бог и Спасител, но и тогава трябва да се молим само докато Бог Свети Дух не снизойде до нас в известните му мерки на небесната Си благодат. И когато благоволи да ни посети, то ние трябва да престанем да се молим. Защо тогава да му се молим: "ела и се всели в нас и ни очисти от всичко скверно, и спаси, Блаженни, душите ни", щом Той вече е дошъл при нас, за да ни спаси - нас, уповаващите на Него и призоваващи Името Му свято во истината, тоест за да Го срещнем смирено и с любов, Него - Утешителя, в храма на душите си, поревнали и зажъднели пришествието Му".
Така проповядвал Св. Серафим Саровски (1754-1833).
През 1912 г. Митрофан Лодиженски - философ и мистик (с трудове за йогизма, освен другите) написва статия, съпоставяща Св. Серафим със Св. Франциск от Асизи. В нея познавачът на религиите твърди, че православният Св. Серафим стои по-високо от католическия Св. Франциск, защото последният не се самобичува заради първородния грях, а се стреми да подражава на Исус като помага на хората. През същата 1912 г. в Париж е открит препис от молитвата на Св. Франциск за мир:
Seigneur, faites de moi un instrument de votre paix.
Là où il y a de la haine, que je mette l'amour.
Là où il y a l'offense, que je mette le pardon.
Là où il y a la discorde, que je mette l'union.
Là où il y a l'erreur, que je mette la vérité.
Là où il y a le doute, que je mette la foi.
Là où il y a le désespoir, que je mette l'espérance.
Là où il y a les ténèbres, que je mette votre lumière.
Là où il y a la tristesse, que je mette la joie.
Ô Maître, que je ne cherche pas tant à être consolé qu'à consoler, à être compris qu'à comprendre, à être aimé qu'à aimer, car c'est en donnant qu'on reçoit, c'est en s'oubliant qu'on trouve, c'est en pardonnant qu'on est pardonné, c'est en mourant qu'on ressuscite à l'éternelle vie.
В превод:
Господи!
Направи ме оръдие на Твоя мир,
за да давам любов там, където ме ненавиждат,
за да прощавам там, където ме обиждат,
за да съединявам там, където се карат,
за да нося радост там, където царува печал,
за да запалвам светлина там, където настъпва мрак.
Господи!
Не ме утешавай, а направи така, че аз да утешавам.
Не прави така, че да ме разбират, но направи така, че аз да разбирам.
Не прави така, че да ме обичат, но направи така, че аз да обичам.
Защото който даде, той получава. Който забравя себе си, той намира. Който прощава, той бива простен. Който умира в себе си, той се събужда за Живот. И ако ние в твое име, Господи, умираме, то влизаме във Вечния живот.
Амин!
Преводът не е точен, знам. Но не е там работата. Важен е смисълът, не буквалността. "Който забравя себе си, той намира". Намира смисъла? Ако рисуваш икони, духовен ли си? Ако живееш сега и купуваш подаръци за Коледа, значи ли, че си бездуховен и консуматор? Всичко сътворено, е ли с божая искра? И всичко сътворено, изкуство ли е? Изкуство - защото искаш нещо да кажеш, защото творенето ти носи радост, защото творенето ти дава хляб? И давайки ти хляб, търсиш как да му предадеш смисъл... след като вече си го направил, за да те храни.
"Не прави така, че да ме разбират, но направи така, че аз да разбирам".

Powered by ScribeFire.

"Любовта към Бога"

"Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му". (1 Йоан. 5:3). Не е грях да не знаеш, но точно към това изречение от Библията препраща заглавието на последната култова творба на Деймиън Хърст:

Защото "Бог ни е дарувал живот вечен" (1 Йоан. 5:11). А вечността е нещо красиво, чисто и много-много скъпо. И не е перверзия, когато Хърст казва, че би искал и неговият череп да има съдбата на този, който стана прототип на знаменитата му скулптура. Кой художник не иска вечност, не жажда безмъртие? Но нали това би го приравнило с Господа? Нали това е гордост превелика, а гордостта е смъртен грях? Поради това ли рабът Божий Деймиън се срами да си го признае и прибягва до метафори и алегории? Щом се боиш да си признаеш, не се чуди, че ставаш за посмешище - тук:

... и още повече тук:

... подходящо озвучено тъкмо от 50cents... В платината и диамантите ли е вечността? Възможно. Дали ни харесва или не, но е напълно възможно. Дребна вечност, но все някаква... Не е толкова грешен Деймиън - гордостта му не е толкова велика като на Дюрер, например:

Просто да му е! "Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света" (1 Йоан. 5:4). И раб Божий Деймиън, и аз - рабиня Божая...