Теменужно

Пространства

2009-06-24T22:11:00.003+03:00

Няма как, няма как да го опазиш, да го запазиш за себе си. Създадеш ли го веднъж, то тръгва по света и нищо не можеш да направиш. Читателят/зрителят/слушателят разкъсва плътта на текста/образа/звуците, разплита тъканта, най-безобразно придърпва краищата на нишките, навързва ги с краища от други текстове/образи/звуци, нарежда възли като кипу и гадае по тях като шаман, а ти какво общо имаш с това? Въпросът е риторичен, защото е тъп. А е тъп, защото аз съм от тия, дето шаманстват, дето с чужда пита помен правят, дето си правят тюрлю-гювеч от чужди създания и "търсят своите мисли в чужди писания", както казва Питър Акройд в "Дома на д-р Ди".
И понеже здравето е нещо ефимерно, а сетивата - още повече, и понеже - какво ще стане, ако изгубя зрението си? Какво ще стане? Без друго имам проблеми с пространствената ориентация... И естествено, веднага след като прогледнах пак с новите диоптри - ето ти на, все книги, пренебрегващи класическото драматическо триединство (на време, място и действие) най-вече в пространствената част. Няма дума, на мен така ми се струва, признавам си честно. "Теория на облаците" - околосветско пътуване, фотография, все пространство и зрение. "Измерването на света" - експедицията на Хумболд по Ориноко и землемерия, землемерия, землемерия (пак без зрение не става, поне в началото на ХІХ в.), а да - и оптика за капак. "Домът на д-р Ди" - е, тук мястото е същото (все Лондон), но пък: видения и знаци, разчитане и смисли, и много смърт, и тленност, и - копнежът да постигнеш истината. 3D - в "Теория на облаците", изкривяване на пространството - в "Измерването на света", 4D - в "Дома на д-р Ди". "Светът може да бъде изчислен, но това ни най-малко не означава, че може да бъде разбран", казва Гаус в романа на Келман (с. 163). Светът може да бъде измерен, може да бъде описан, но вярвате ли на човек, който казва: "Аз знам как работи светът"? Грешните въпроси имат подразбиращ се отговор. Номерът е, какъв въпрос ще зададеш и дали няма да се изкушиш да напаснеш въпроса според отговора ("41" ли беше?, хубав отговор, харесвам го).
Пространство, което може да се измери, но не може да се разбере. Пространство, в което е наблъскано всичко - раждане и смърт, надежда и разочарование, удоволствие и страдание, искащо_да_бъде_красиво и искащо_да_стряска, пространство, което гълта време, засмуква го, както приказните великани изсърбват морета. Животът като пространство. Виртуално пространство. Втори живот. secondlife.com. Нека видим(по-долу) - някои неща са пълен боклук, други са банални, в трети има нещо, ама и самото това нещо не знае точно какво е; всичките са некадърни. Но са фотографии от огледален свят, именно фотографии. Даже когато създаваме съвършен нов свят, ние повтаряме нашия си, моментен, такъв, какъвто го познаваме. Всичките философски теории правят това: опитват се да изчислят света, за да открият грешката в пресмятането на господ и да я поправят. Философите толкова се стараят да дадат единствено правилния отговор, че забравиха да поставят въпроси, да поставят нови въпроси. Сега това - измислянето на въпроси, го прави изкуството. Може би. Така ми се струва.
Та ето две серии от фотографската ми сесия в secondlife.com от оная вечер. Единственото достойнство на "творчеството" ми е, че следва някаква хронологична последователност в подреждането на "снимките". Ако ви се струва, че подредбата има за цел да разкаже някаква история, така ви се струва. Случайност или умишлено въвеждане в заблуждение? Има ли някакво значение?

Останалите "снимки" от серията (в оригинален размер изглеждат една идея по-прилично).

Останалите "снимки" (по отношение на размера важи същото).

Оправдание за изкуството

2009-03-03T11:06:00.002+02:00

Или приблизително така гласи руското заглавие на текст от Виктор Мизиано за Flash Art от 1996 г. (Viktor Misiano. "Russian Reality (The End of Intelligentsia)." Flash Art. No. 186. 1996. 106).
"Оправдание за изкуството".
Руският текст завършва с твърдението, че ролята на изкуството е да преосмисли (съветския) опит, алтернативите са две: или папагалстване (a.k.a. копиране на модни хитове), или "излизане отвъд границите на дискурсивността изобщо - т.е. да станеш куче". Това с кучето е камък в градината на Кулик (малко по-горе Мизиано изрично посочва Бренер и Кулик като антиподи на представения в статията Дмитрий Гутов).Сега Мизиано май по друг начин преценява смисъла на изкуството.

Малко отклонение. Уплътнявам празничните дни с нов проект - възнамерявам да направя сайт за днешното руско изкуство и литература, защото те са почти съвсем непознати у нас. Няма как и да са познати - в "Труд" ли да напишат или по bTV да го покажат, няма начин. Та като се чудех откъде да започна, стигнах до извода, че най-интересните неща се случват точно в сферата на изобразителното изкуство. Може би и най-скандалните. Защото в момента изобразителното изкуство допуска самодейност (разбирана не като любителство, а като самоинициатива, самоорганизация и самоосъществяване). В тази работа няма нужда от издатели, редактори, записи, организиране на публика и пр. Чувал ли е някой за изпълнение на току-що написана симфонична творба? Трудно ще чуе. Ако напишеш роман и си го издадеш със собствени средства, кой ще тръгне да го разпространява, та да стигне до читателите? Ако ще и сто пъти новаторски и гениален да е. Но пък акция можеш да си спретнеш от раз. Стига да ти стиска. A propos, група "Война" са си изпросили деветото повдигано срещу тях обвинение - този път за увреждане на чужда собственост (акцията "Забранете клубовете" навръх нашенския Бъдни вечер, едва ли е случайно избран денят). Ако не са блоговете, няма как да се научи за това. Но нали затова са блоговете.

Да се върна на Мизиано. В наскоро публикувано интервю той казва: "<...> художествената практика, за която има търсене у нас [в Русия], е или в качеството й на пропаганден ресурс, или като индустрия на забавлението и разкоша. И струва ми се, самото изкуство, като приема путинското статукво, се съгласява с това, че освен власт и пари, за него няма друг контекст". В същото време, на Запад "ситуацията бива определяна от когнитивната индустрия - производство но смисли, а не на вещи". Смея да се съглася с последното. Струва ми се, че изобразителното изкуство позволява да се визуализира "голият" смисъл, всички други изкуства, поради същността си, няма как да не го "обличат" - било в думи, било в мълчание. Изкуството на пърформанса позволява несанкционираното "хулиганство", посегателствата върху цялата система на съгласуване, спонсориране, съобщаване, събиране (на публика). Затова и "Война" се самонаричат улична арт-банда по примера на знаменитите си предшественици от 60-те -70-те. И как не - сега ситуацията по тия части на света е не по-малко революционна. Впрочем, Каролин Бакърджиев смята, че ситуацията в изкуството по принцип е напращяла откъм революционност и всеки момент ще избие нанякъде. Може би парадоксално, но всъщност не, тя твърди, че публичността убива изкуството. А публичността в контекста на думите й е масмедийна, т.е. пазарна. За разлика от Мизиано, който тъгува по повод западането на арт-пазара (заради кризата), тя намира, че арт-пазарите допринасят за изкривяване на представите на публиката относно ролята на изкуството. Изкуството е този мотор, който бръмчи и пръска смазочни масла, друса и дразни, но това е моторът, който ръчка хората да генерират нови идеи (метафората - моя, по мен хвърляйте камъни). Не кризата е страшна, а отказът от нови идеи. Сега тази мисия се е паднала на изкуството, сякаш са съгласни и двамата интервюирани.

"Война" правят политически акции. Каролин Бакърджиев не се занимава с политика. Но това ли е критерият, който задава обществената приемливост на работите им? И за каква револяционност говорим, ако има консенсус по отношение на обществената приемливост? Всъщност, Каролин Бакърджев по някакъв начин гради нов дискурс, нова парадигма, която легитимира акциите на "Война". Може даже да не знаят нищо един за друг "(Война" за Бакърджиев и тя за тях) или да не се харесват, какво значение.

С една дума, ревизирам си мнението относно смисъла от политизиране на изкуството ))

P.S. Марат Гелман ненапразно се занимава и с политология (всъщност, кое е основното му занятие - галеризма или политиката?). У нас нещо подобно е Иван Кръстев (само дето си изкарва хляба предимно от политически анализи, доколкото знам). Любопитно.

Вариант 2: Ситуация в Космоса

2009-02-17T21:18:00.015+02:00

Не знам дали Борис Сергинов е чел П. Слотердейк. Аз не съм го чела, обаче съм му фен (фен съм и на двамата, ако решите да атакувате граматическите ми погрешности). Ще речете: как така! Хем не съм чела нищо от Слотердейк, хем съм му почитател. Допада ми идеята му за сферите – много симпатично обосновава неизбежността на постмодернизма.
Анархистът Джон Зерзан пък предрича „Катастрофата на постмодернизма”. "Често отбелязваната еклектичност на постмодерното изкуство преставлява произволна смесица от парчета, събрани отвсякъде - най-вече от миналото, която обикновено се проявява като пародия и кич".
Няма спор, че подходът на Борис Сергинов е точно такъв – подредил е „събрани отвсякъде” предмети и ги е представил като пародия и кич: пластмасови цветя, ролки тоалетна хартия, противогази, дегизирани като лампи. Тази, наглед хаотична сбирка, създава усещане за изкуственост, подбужда те да си правиш изводи за илюзорността на някаква действителност, в която сме живяли, а може би още живеем. „Светът става все по-изкуствен, а смисълът - все по-малко подвластен на нашия контрол”, смята Зерзан и е прав. Но, де да знам, декларативното „разсъждение както върху причините, така и върху следствията”, което той изисква от изкуството, дали наистина е отказ от разсъждение или напротив – подтиква към размисъл?
Петер Слотердейк не подлага под съмнение, че светът е изкуствен. Илюзия е дори представата, че всички ние живеем в един свят. Тази илюзия е създадена още в Древна Гърция, когато философите са създали теорията на космогонията. Тогава хората са имали нужда от „имунизация”, която да помогне на човека да оцелее.
Но е голяма грешка да затваряш цялото битие в един-единствен „сапунен мехур”, наречен „свят”. Всъщност всеки организъм може да съществува само в своя собствен свят. Общо взето, светът е съставен от множество своеобразни „антропологични басейни” а живеенето прилича на „влизане в инсталация”. Инсталацията, по Слотердейк, е една вторична изкуственост, „която артистът създава, за да ни обгърне и потопи в един алтернативен свят". „Тъкмо по тази причина, твърди Слотердейк, инсталациите в изкуството имат толкова голяма антропологична и философска наситеност".
Инсталацията „Ситуация – България в Космоса” е толкова многопластова, толкова многоаспектна, че сигурно ще мога да се хабилитирам, ако съумея да открия всичките възможни интерпретации.
Казах, че ме изненада усещането за уют, което най-неочаквано ме връхлетя още на втората минута от присъствието ми в галерията. Нещо повече – през цялото време бях убедена, че в нея може да се живее съвсем пълноценно, че това даже сме го живяли някъде в края на 70-те и началото на 80-те. Дори книжката на ГО, която ми даде Борис Сергинов, е издадена през 1984 г. (това го видях по-късно и датата просто потвърди темпоралните ми догадки). Но хроносът и топосът са само метафора. Когато си вътре, в стаичката, където не е Джими Хендрикс, се чувстваш изкушен от потопяване в точно такъв „антропологичен басейн” – където си обгърнат и защитен, имаш си всичко необходимо за съществуване, имаш си „идеал”, имаш си „красота”, имаш си и „средствата за защита” на своя свят. Борис Сергинов иронизира, но не осъжда, нали? Той само разкрива илюзорността на този свят, сочи нищожността на „доказателствата” за закономерността му (разпръснатите в безпорядък по пода пластмасови жетончета с цифри).
Харесвам readymade. Мисля си, че иронията е conditio sine qua non за това изкуство. Забавно е да предефинираш нещата, да им предадеш съвсем друг смисъл даже само поради факта, че ги поставяш в необичайна за тях среда (класиката - Дюшан). Или им сменяш името (Субод Гупта е майстор в тая игра). Или, както прави Борис Сергинов, слагаш предметите на неуместно място, сменяш им името, сменяш им предназначението...
„България в Космоса”. Обективизация/материализация/визуализация на абсурда? Сега не бих тръгнала по тази линия, тя заслужава отделно внимание.
„А космосът винаги е опростена конструкция, казва Слотердейк, тя винаги изразява стремежа към опростяване, необходимо на простите умове, които го[него - космоса] обитават”.
Понеже още не съм прочела „Критика на циничния разум” (най-цитираната работа на Слотердейк) няма да се опитвам да конкретизирам как именно инсталацията на Борис Сергинов се съотнася с този цитат от интервюто на философа. Може би конкретизацията е напълно излишна.
Защото „хората не искат да живеят. Те искат да живеят повече”. „Никой не е привлечен от живота просто като условие за съществуване”, продължава Слотердейк. „Винаги има отстояние между простото движение и извисеното движение и това е единственото нещо, което ни интересува”.
Проблемът е в дължината на отстоянието. Колкото са по-отдалечени „простото движение” от извисеното, толкова е по-голямо напрежението на съществуването. Всеки си има своя мярка за поносимост към това напрежение.
Това е „Ситуацията – България в Космоса”: питане за твоята собствена поносимост.

Вариант 1: Опит да разкажеш изложба

2009-02-14T21:05:00.017+02:00

Можеш ли да разкажеш изложба? И не каква да е изложба, не просто предмети, "подредени за публично показване". Не че няма предмети, не че не са подредени, не че всеки не може да отиде и да ги разгледа.
Обаче едно е да разглеждаш, друго е да се усетиш вътре в тази действителност, създадена от инсталацията. И както си насред нея, опитваш да уловиш - не смисъла - думите, с които да го опишеш. Само че още Витгенщайн се сети, че езикът не става за тая работа, няма как чрез него да опишеш света.
Нещата малко заприличват на разказаното от Борис Сергинов за работата на Аниш Капур, изложена в Центъра "Помпиду". Капур обича да си играе с отражения. Виждаш нещо и уж можеш да го докоснеш, бръкваш с ръка и - нищо. Струва ти се, че си доловил смисъла, а като посегнеш към думите, все ти се изплъзват.
Как да разкажеш изложба?
Старая се да попроуча нещата преди да тръгна да пиша. Този път не успях да се добера до повече публикувана информация за инсталацията на Борис Сергинов "Ситуация- България в Космоса" в галерия "Арт-Алея". Пропуснах (поради неосведоменост) радиоинтервютата, прочетох отзива в "Култура", чаках да видя какво ще кажат по V-tv. Не казаха нищо. Ако по тази телевизия бяха показали инсталацията, щеше да е знак, че нищо не съм разбрала, но бих предпочела да я бяха показали...
Светлана Куюмджиева в "Култура" прави добро представяне. Леко ме смути книжната отстраненост, та излиза, че Борис Сергинов е направил нещо много умозрително. Авторката казва: "... някъде в първичната забава от всичко това изскачат грозните контури на действителността". Улових се за думата. В речниците "грозното" е обяснено чрез антипода си - "прекрасното". Пък прекрасното е съвършеното, завършеното, съответстващо на идеала. (Браво за идеала! :) )
Борис Сергинов прави тъкмо това - съпоставя действителността с идеала. И нарича идеалното_прекрасно "космос". Само че има и идеално, което не е баш идеално. Има такова "идеално" (с "героите от космоса"), стъпило върху някакви цифри, всякакви цифри, такова "идеално", което можеш да си закачиш на стената като ковьорче редом с пласмасовите цветя във вазичка, служеща по съвместителство за държач на тоалетна хартия. Впрочем наличието на тоалетна хартия в къщи беше белег за благосъстояние и възходящ социален статус през 70-те, помня... Една особена естетика на битовизма, естетика на мизерията, която не иска да се възприеме като мизерия и отказва да признае себе си като "долница" (както се изразява С.Куюмджиева). Но неизменно мечтае за космоса, стреми се към онова трансцедентално, което уж се вижда, но все не може да бъде пипнато, колкото и да протягаш ръка.
"Уютно", казах и май шокирах автора и куратора. Галерията създава това впечатление. Но щеше ли инсталацията да е това, което е, без усещането за уют? Не е ли тъкмо в това страшното - че си се чувстваме уютно в една бутафорна действителност, стремяща се към винилно щастливи бъднини, а коварният враг все тика прът в колелата и трябва на всяка цена да запазим мечтата си като нахлузим противогазите. А самите противогази също са получили нов смисъл - те не са просто стредство за защита, но и пътеводна светлина, маяк насред космическия път.
Но всичко това са трансцедентални басни, подозира обитателят на стаята с ковьорчета. За него е важно да запази тоалетната хартия, пардон - уютния си бит. И когато от време на време му се налага да даде своя вот, той използва уредите за чесане на гърба като средство за гласуване. Или като средство да покаже среден пръст на света, който напира да постави под съмнение чалга-уюта, украсен с мечти за Космоса.
Междувременно някои вече са отишли в космоса. По един или друг начин... Като Джими Хендрикс, например. Който стигна до космоса в много отношения.
Не знам дали Борис Сергинов има аурата на рок звезда (както твърди С. Куюмджиева). Но като съдя по блога му, той е добър човек. И много деликатно се опитва да каже страшни неща. Ама така да ги каже, че да не ни уплаши. Сигурно заради това на някой инсталацията може да му се стори студена и отстранена - заради деликатността на изказа.

P.S. Спорила съм за необходимостта от политически ангажирано изкуство. Имала съм предвид изкуството, което само се поставя в позицията на средство за пропаганда.

Жалко, че от телевизията се уплашиха.

Другият Чайковски

2008-11-30T20:49:00.001+02:00

"Другият" - в смисъл, че не е Пьотр Илич. Не е и брат му Модест, никой от родата. Не е Мехмед Садък паша, роден като Михал Чайковски и завършил дните си като Михаил Чайковский. "Другият Чайковски" е Андре Чайковски, роден като Роберт Анджей Краутхамер. Впрочем, видях, че родната преса доста подробно е отразила "сензацията", та ще ми спести усилията по излагане на сюжета. [Чак ми се отщя да пиша като видях тъпнята, появила се в тиражните масмедии. Ще се опитам да я забравя. Малко ми е трудно, защото съм си пуснала за фон някакво неулучило формата си полукултурно life-style предаване с претенции...].

Можеш ли правиш изкуство, ако не мислиш за смъртта? Ако абсолютизираш момента_ на_ставане? Нека се изясним отсега - не смъртта като начало на безсмъртие, не смъртта като критерий за значимост. Може ли някой да живее без да се замисля за смъртта? Смъртта като край. Смъртта като абсолют. Като единственият абсолют.

Може. Защо да не може? Някои се опитват да я надхитрят - да останат отсам било чрез деца, било чрез предмети, било чрез идеи. На други не им пука, донякъде правилно.

---

Преди да станеш на възраст, за да тръгнеш на училище, по случайност са те спасили от варшавското гето с фалшиви документи. По случайност фамилията ти в тези фалшиви документи е Чайковски. По случайност завършваш Парижката консерватория на 15 години. По случайност се разболяваш и умираш на 46. И като нямаш нищо друго, пак искаш да си на сцената. Не зад пианото. Но на сцената. Защото не си ли ти - артистът, един Йорик, комуто Хамлет да каже: "Бедни ми Йорик! Аз го познавах, Хорацио"? "Аз го познавах".

И днес, след 26 години, мога да кажа: аз го познах, научих за него. Най-после артист от кралския шекспиров театър се реши да произнесе монолога, държейки в ръце истински череп, черепът на Андре Чайковски. За първи път? Да бе, при първото представление сигурно и тогава са използвали пластмасов мулаж! Просто не се знаели(дали?) чий е бил реквизитът преди да стане реквизит. Сега се знае. Това ли е сензацията?

А освен това, за първи път Хамлет е с яке на сцената на Кралския шекспиров театър. За първи път е с плетена шапка. Може би не за първи път телевизионна звезда играе Хамлет на тази сцена, но това предизвика дискусия - редно ли е? Телевизионна звезда да играе Шекспир?

Като гледах интервюто с Дейвид Тенант, си мислех точно за това: че всеки може да каже монолога "Да бъдеш или да не бъдеш". Всеки може да го каже. И всяко казване ще е редно. Въпросът не е в това дали е редно да го каже интелектуалец, клошар или хлапе, издърпано от дискотеката (или изритано от компютърен клуб). Редно е. Въпросът е дали зрителите ще намерят за себе си смисъл да го чуят. Андре Чайковски е намерил начин да им покаже някакъв смисъл - за който какъвто смисъл си хареса. "Да бъдеш или да не бъдеш" - всеки има някакъв отговор за себе си. И всички останали имат своя си отговор за теб. На тях не им пука за твоя отговор и на теб не ти пука за техния. Затова Деймиън Хърст инкрустира черепа с диаманти - белким на някого му запука. Те това - диамантите по черепа беше ясно като идея. Не знаех, че Хърст я е взаимствал. Но както е казал Салвадор Дали, ако ни е срах, че ще ни обвинят в имирине, то по-добре да не правим нищо.

Никога нищо не се знае. Говорих преди време за съвременник на Рембранд, останал в сянката му и не много известен в наши дни. Сега е представена поредната изложба на друг забележителен художник, творил по същото време в Амстердам - Якоб Бакер (Jacob Backer):

Казват, обожанието, с което бил обграден Рембранд през ХІХ в., направило така, че талантливите му съперници са забравени от широката публика. Не е справедливо.

Но...

Никоя друга картина не е оказвала върху мен такова въздействие като "Блудния син"...

Защото е като притча - всеки може да я разказва, да я тълкува и да намира собствен смисъл в нея. Какво значение има как е облечен Хамлет? Има ли татуировка? Джитка ли или слуша чалга? Всеки може да каже "Да бъдеш или да бъдеш". Стига да не го отвратят в часовете по литература и то ако случайно се заслуша по причина, че няма с какво по-интересно да убие времето. Но даже насила да го накарат да каже монолога, в това казване пак има смисъл. За хлапето, за нас. За Шекспир - не знам. Няма данни да е завещал черепа си, нали?

Защо?

2008-11-23T22:55:00.002+02:00

Какво толкова има във фотографиите на Габриел Ороско? Нищо такова - банани, помияри:

Но те карат да се запиташ: защо?

Има ли по-важен въпрос? Може би има. Може би сегашните мейнстрийм-мейкъри знаят по-важно наречие от "защо". Със сигурност има по-важно наречие, по-важно относително местоимение...цяла граматика - по-важна. Ако днес най-важно е "какво", утре - "как", вдругиден - "защо", а после - нещо съвсем различно, това е, което трябва да е. Казал го е Хегел.

Пък "като чуя думата "култура", се хващам за кобура" не го е казал Гьоринг, нито Гьобелс. Днес научих, че това е реплика от пиеса на Ханс Йост - смятан за един от малкото талантливи драматурзи от времето на национал-социализма. Пък в руски коментар прочетох: "ами да, като включа телевизора, почвам да мисля, че има резон в тази концепция"(за културата и кобура). Въпросът ми е: какво общо има телевизията с културата? Както и да е.

Днес извърших акт, свързан с предишния ми пост. Написах писмо. Само заради акта на извършването - написване на писмо, изразяване на мнение. Без всякакво значение.

Питам се, ако направиш нещо, което си знаеш, че е важно само за теб, това приравнява ли те с Ван Гог? Ако направиш нещо, което изпълва публиката с (монетарен)възторг, това приравнява ли те с Деймиън Хърст? Глупости :)

Аха-аха да се произнеса, че това, отвъдното, петнадесетият камък може да бъде видян :)

Индийците са умни. Те казват "напред", пък където стигнат. Китайците си падат по ментетата. Или поне така изглежда. Но те крият броя на камъните - знаеш ли ги колко са, та да претендираш, че виждаш всички.

Границите

2008-11-16T19:37:00.003+02:00

Границите, които един гений опипва, за да прецени дали може да ги премине. Имаше такава формулировка в разговора за новия руски филм, посветен на Ландау (нобелов лауреат по физика). Или по-точно - филм за вдовицата му. Изгледах разговора. Гледах и началото на филма. Много въпроси без отговори. Искам да кажа, че авторите на филма претендират да разглеждат важни проблеми, но на практика не ги поставят във филма. Направили са нискобюджетна продукция, която е имала материал да стане събитие (предвид възможните теми), но поради недалновидността на продуцента е заложила на сценаристи и режисьор, които гарантират пазарен успех, но не и смисленост на творбата.

Кой има право да бъде наречен гений? Кой може да нарушава господстващите морални норми? Може ли обявеният за гений (или поне за талант) да получи правото безнаказано да нарушава моралните норми? Ами ако се окаже, че не е гений? Ами ако наистина е гений?

Можеш ли да говориш само (своята си)истина без да те е грижа дали не нараняваш другия? Не е ли това форма на контрол върху партньора? Нужно ли е да казваш истината, дори ако не те питат и не се нуждаят от нея? Защо да го правиш? Да се самоутвърдиш? Включително в случая, когато претендираш, че правиш произведение на изкуството. Или - когато сметнеш, че това е обществено необходимо (журналистика?).

Ако главният ти герой е историческа личност, докъде се простират правата ти на собствена интерпретация? Особено, ако съзнаваш, че си твърде далеч от реалния образ на тази личност и просто я използваш, за да поставиш пред обществото проблем, който те вълнува и смяташ за важен. Ама този човек няма нищо общо с твоето произведение. С какво право говориш за морал тогава?

Отделно - ако използваш реално съществуващи хора, за да изложиш собствените си виждания за семейството. Имам предвид, че институтът на семейството е в период на преосмисляне с оглед развитието на технологиите. През вековете семейството е намирало смисъла си в гарантиране на наследяването от наследника, който (желателно) е бил и биологичен наследник на гените на законните си родители. Сега нещата се променят. Биологичният произход лесно може да бъде установен. От друга страна - появиха се много институти (осиновяване, признаване въпреки биологичното неродство и пр.), които правят установяването на биологичния произход излишно. Това маргинализира и брака като институция, гарантираща "законността" на наследяването. Тогава защо да се женят хората? И какъв е смисълът на неизневеряването? Чисто морален. Щом е само морален, значи ли, че става излишен?

Ето с какъв материал са разполагали продуцентите! И не са били на нивото му. Затова предизвикват дискусия и изместват проблема в клюкарска плоскост. Тя(дискусията) им гарантира скандал, демек - печалби.

И пак стигаме до пазара като критерий. И кой, ако не пазарът, може да бъде критерий? Кой?

Да бе, забравих откъде тръгнах! В Берн правят изложба Ego Documents - опитват се да изследват защо художникът прави собствения си живот тема за произведение на изкуството. Защо? Защо един живот може да бъде изложен за всеобщо обозрение? И с какво право? Не знам.

Сапунка

2008-09-18T00:07:00.003+03:00

Почнала съм и аз като сапунка да въртя едни и същи реплики - изкуството-пазарът, изкуството-пазарът... Истината е, че ме интересува дали е възможно в наше време по някакъв начин изкуството да се обозначи извън пазара. Възможно ли е някой да научи, че е създадено произведение на изкуството, ако информацията за това не мине през пазарните средства за комуникация? Ако "Нирвана" не бяха пробили на пазара, щеше ли някой да знае за тях? И щеше ли изобщо да я има "Нирвана"?

Кой може да каже нещо за изображението, което археолозите определят като фигура на богинята Ищар? Всеки ли е можел да се пробва да я извае? Може би такива(фигури) ги е имало с хиляди, слагали са ги до табелката на вратата(като икони до звънеца, както правят в Малта) и са стрували стотинки, защото всяка грънчарница е имала калъпа? Уникалността ли прави от предмета произведение на изкуството или изкуство го прави нещо такова, имагинерно, което е причината (една от )теракотите да краси колекцията на Британския музей - независимо, че никой точно не знае дали е акадско-шумерска или вавилонска, дали е Инана/Ищар или сестра й, дали изобщо е това, което ни се иска да бъде. Дали точно неразбирането ни, неизвестността, тайнствеността не прави от керамичния образ произведение на изкуството? Защото, ако всичко е ясно, каква е връзката с трансцедентното начало, без което битието е толкова скучно? Не живее ли там изкуството - в граничната област между битието и отвъдното, между ясното и неразбираемото, между обичайното и потрисащото, между красивото и кича, в царството на неопределимото...? Пазарът ли е входът в това царство? Фейс-контролът - това е, със сигурност. Някой да каже: каква е съдбата на тези, които не минат през фейс-контрола? Ще ги има ли утре?

Пазарът живее днес, за деня. Аз също.В космически измерения, Шекспир също е еднодневка. Но съизмерен с мен, Шекпир е вечност. Инана/Ищар или сестра й, или която и да е там - къде й е мястото в тази скала? Била ли е вечност тогава - преди близо три хилядолетия, вечност ли ще е след още толкова (ако има кой да мисли по въпроса след трийсетина века) или само сега така ни изглежда? Ако не се фиксира, изкуство ли е изкуството? Или е само мимолетно мяркане в новините - като: "майката на Бритни написала бестселър".

Имам ли отговор? Не. Ще ми се, ищахът да видиш всички камъни, да е критерият. Но не е. Всяко време си има своите критерии. Майсторлъкът е, да ги напипаш и погъделичкаш. Късмет е, да додрапаш до гъдела на някое следващо поколение. Сигурно по тази причина пазарът заложи на днешното и заряза умрелите, за които си въобразява, че си ги е изяснил и в тях вече няма скрито покрито. Сега му е времето да направиш удар.

Да, ама не. Това - човекът, все нещо не вдява, все нещо смахнато го тегли, все гледа да надзърне в непостижимото. И на ти го - "лятото на ужасите": Хитлер в музея на мадам Тисо (обезглавен от посетител), електрически стол като атракция, златни рибки в блендер, "китийско мъчение" с водна капка (пак в атракцион), имаше ли още? Изкуство ли е това? Защо не? Важното е, като те скандализира, да те накара да мислиш. Но и това никак, ама никак, не стига, за да кажеш, че е изкуство.

Ако звучи като "издигане над", силно грешите. Цялото писание е "спускане в". Ако трябва да обяснявам, значи не трябва да обяснявам. [Знае ли някой първоизточника на тази гениална сентенция?]
----------------------
Най-скъпата картина в колекцията, събирана за Хитлер. Колко бихте платили днес за нея? И защо, а?

Несигурност в интерпретацията

2008-09-14T22:16:00.002+03:00

"Несигурността започва, когато човек се запита дали наистина се нуждаем от понятия като истина и познание". Мога да сложа тук точка и да се съглася с Жак Буврес. Но философът продължава: "...за да преценим стойността и значението, което придаваме на литературните произведения". Не че Буврес не е прав. Просто в интервюто той разсъждава върху проблема дали все още литературата [изкуствата изобщо - предположението мое] е форма на познание. Не знам. Според мен всичко е форма на познание. Не е ли животът разглеждане на каресансуи в Рьоанджи - никога не виждаш всички камъни, но все се опитваш да подредиш пълната картина, да видиш истината. Докато в един момент не се откажеш и не пратиш истината по дяволите. Но Буврес не говори за това.

За каква истина си говорим, ако " не съществуват факти, а само интерпретации, които представляват актове на власт"? В скоби: Ето какво се случва, когато цитатът не е точен. Аз резнах от мисълта на Буврес, а тук неизвестният[за мен] автор е дописал изречението на Ницше, което според повечето е-текстове (на немски, английски и руски) гласи: "Не съществуват факти, а само интерпретации", точка.

И още: "Man darf nicht fragen: "wer interpetiert denn?" sondern das Interpretieren selbst, als eine Form des Willens zur Macht, hat Dasein (aber nicht als ein "Sein", sondern als ein Prozess, ein Werden) als ein Affekt" - демек: не бива да питаме кой интерпретира, а да приемем, че интерпретацията си съществува като форма на волята за власт, ама не като "нещо налично", а като процес, като "ставащо". Излиза, че една от интепретациите наистина би могла да бъде "Не съществуват факти, а само интерпретации, които представляват актове на власт". Да добавя, че има интерпретации и като тази: "Also ist Wille zur Wahrheit Wille zur Macht. Ja, Wille zur Wahrheit muss unvermeidlicher Weise auch ein Wille zur Interpretation sein" - волята за истина е воля за власт, а още повече: волята за истина е воля за интерпретация.

"Въпросното понятие за истината същото ли е във философията?" - питат Буврес от сп. "Lire".

Дали наистина се нуждаем от понятия като истина, ако всички понятия са само евфемизми, зад които се крие волята за власт? Пък политолозите казват, че обществените отношения, които по някакъв начин са свързани с властта, се наричат "политика". Гледай сега, как го изкараха Ницше, че де що има по света, всичко свежда до политика. Сюзън Зонтаг затова се обявява "Против интерпретацията": "Интерпретацията, основаваща се на много съмнителната теория, че едно произведение на изкуството се състои от съдържателни единици, насилва изкуството. Тя превръща изкуството в артикул за употреба, в подредба вътре в една мисловна схема от категории". Есето е писано през 1964 г. Не знам, тогава явно не се е харчел възгледът, че самото изкуство е интрепретация. Та, като "скрива" тъкмо този камък от градината Рьоанджи, Зонтаг разглежда изкуството само като обект на интерпретация, чрез която то бива употребявано. "Всъщност множество от днешните изкуства могат да бъдат разбирани като мотивирани от едно бягство от интерпретацията. За да избегне интерпретацията, изкуството може да се превърне в пародия. Или може да стане абстрактно. Или да стане ("просто") декоративно. Или да стане не-изкуство.
Бягството от интерпретацията изглежда е особена черта на модерната живопис. Абстрактната живопис е опитът да не се притежава, в обикновения смисъл, съдържание; тъй като ако няма съдържание, не може да има и интерпретация. Поп-артът работи със средства, противоположни на самия резултат; използвайки съдържание, което е толкова кресливо, толкова "каквото е", че и то в края на краищата става нетълкуваемо".

Като че ли самият отказ от интерпретиране не е сам по себе си интепретация.

Да, обаче днес Ален Финкелкро (ЛИК, 2008, бр.9) бие тревога, че имаме "смущаващо забравяне на спецификата [к.м.]" на изкуството (т.е. станало е вече "не-изкуство"?). "Шейсетте години ни завещаха едно виждане за отношенията между индивида и света, в които индивидът се валоризира без никакви задръжки". И по-нататък: "Днес безформеното влиза в книгите с необикновеното алиби за цензурата, упражнена срещу маркиз дьо Сад. Господства престорената антиконвенционалност". Значи придружителят на Саркози в сутрешните му джогинг-разходки е склонен да разглежда интерпретирането като вид цензуриране. При това е склонен да вижда полза_от и дори необходимост_от известна нетърпимост към всякаквите форми. За разлика от Буврес, Финкелкро е радетел на морализаторската функция на изкуството. И на практика потвърждава тезата на Сюзън Зонтаг. Само че дали самоубийството("да стане не-изкуство") е спасение?

Зонтаг вижда ролята на критиката като предоставяне на "едно действително акуратно, остро, изпълнено с обич описание на външността на едно произведение на изкуството". Дали пък Зонтаг не се опитва да цензурира критиката, не ли? Опитва се да й диктува каква точно интерпретация да прави, may be?

Финкелкро пък иска критиката да има последната дума и тя(критиката) да е тази, която да отсъжда какво и как.

Двама (автор и критик) се карат (за власт), трети (пазарът) печели. Оттам нататък, каквото и да кажеш, все до пазара опира. И на никого не му пука дали изкуството е морализаторстване, дали е форма на познание или е просто някаква форма. Днес пазарът е този, който задава ценностите.

Някъде ми се мярна тезата, че галериите вече не са това, което бяха - те са пазарът=обикновени магазини; не показват, а търгуват. Днес изкуството можело да намери спасение само в музеите. Не знам дали това за музеите е вярно. Със сигурност те дават на критици и изкуствоведи илюзията, че спасяват монопола си върху интерпретациите.

Какво за галериите-магазини? Те показват това, което може да бъде продадено (желателно - на добра цена). Не е задължително да обичаш това, което продаваш. Психологически даже е противопоказно. Сещам се как преди хиляда години влязох в магазин за прежда в Малта. Продавачът веднага прецени финансовите ми възможности: "Знам, че не можете да си позволите това, но погледнете". И с благоговение свали от рафта кълбо великолепни нишки, разказа от какво и как са направени, позволи да ги пипна... Купих някаква прежда от него - като сувенир, спомен за човека, който обичаше стоката си. Магазинчето беше малко, разчитащо на случайни клиенти. Оня ден затвориха едно подобно в квартала...

Интерпретация било. Ами - какво друго? Ето, наблюдавам купувачи - с някакъв усет към красивото, но без желание за познание относно разликата между "красиво" и "красивичко". Изборът между "цвете в саксия" и "картина за стената" се свежда до отчитане на съотношението "цена : грижи за придобивката". Иначе - и двете раздвижват интериора и го правят по-релаксиращ. Да не би да не са прави тия хора? Ха да посмее някой да хвърли камък срещу тях!

Изкуството е само една от медиите. Една от медиите, даващи интерпретации. Дали изкуството се е отказало от моралните послания в полза на собствената си свобода, не знам. Във всяко послание има морал. И в декларирания отказ от морал също има морално послание - "едно е да искаш, друго е да можеш...", а трето и четвърто - какво казваш и какво другите чуват.

P.S. Тия разхвърляни мисли ги влача от десетина дни. Ежедневието ми доказва, че интересът към изкуството изисква големи инвестиции в средства и още повече - във време. По никой начин не мога да упреквам хората, избрали да инвестират в нещо друго, че избягват да интрепретират и предпочитат да купуват дъвки за очите за ушите, за душите. В края на краищата, дори тези, които купуват Хърст и Кунс едва ли си правят труда да интепретират. На тях дори не им пука, че самите им покупки са обект на интерпретации. Или напротив - опитват да се манипулират точно тези - маркетингови интерпретации.

Уф, "интерпретация" вече било мръсна дума - свойствена била на постмодернизма, пък той си бил отишъл. Тъй да е.

P.P.S. нещо съм си записала тук, ама не се сещам защо:
[изкуството като медия, изместена от новите медии и като тях - оказало се в зависимост от пазара. Т.е. отказва се от морала в полза на свободата (която в началото също е морално послание), за да се откаже от свободата заради пазара. Революцията не е игра, защото революцията не е тъждествена с мейнстрийма - реплика към Едуар Франсоа]

За политическото в изкуството

2008-08-31T21:59:00.005+03:00

Когато Тициан е рисувал за Филип ІІ "Диана и Калисто" или "Диана и Актеон", политическо изкуство ли е правил? Когато Филип ІV опаковал картините, за да ги прати на Чарлз І като годежен подарък (ама ядец, работата се разсъхнала, та платната тогава не тръгнали към Англия), това прави ли изкуството на Тициан политическо понеже бивало употребявано за политически цели?

Преди няколко години Bert Winther-Tamaki издава книгата си "Art in the Encounter of Nations: Japanese and American Artists in the Early Postwar Years". В отзив за Amazon.com един студент изтъква като нейно достойнство това, че изследването давало възможност да се разбере как държавните администрации използват изкуството за свои цели и това напълно опровергавало тезата, че изкуството по дефиниция не е политическо. Те и книгите могат да се използват за какво ли не, да подпреш крака на масата, например, но това не ги прави мебелен аксесоар.

За политическа употреба на изкуството - примери бол. Понякога тази употреба започва много след смъртта на твореца и той така си и остава в неведение, че е правил политическо изкуство. Друг път работи, създадени като аполитични, точно поради тази причина биват въвлечени в политически отношения. Трети път някое не особено забележително произведение изведнъж придобива огромна значимост само поради социалните си послания и директно влиза в политиката, а оттам - и в историята на изкуството. Солженицин - твърде пресилено е да се обявява за велик писател. Като писател не е толкова велик. Но отдавна е признат за класик на световната литература и не бих се наела да оспорвам това признание. Невинаги талантът е този, който определя значението на твореца.

Въпросът е дали политическата съставка е иманентно присъща на изкуството. Има ли нещо политическо в тази работа на Чанг Хуан?

Според мен, има.
А в тази?

Може и да има, знам ли.

И двете неща са от сайта на галерията на Фолкер Дийл. Седалището на галерията е в Берлин, но има филиал и в Москва, където до 13-ти септември е отворена експозицията "Fresh Blood" - "групова изложба на девет от най-добрите актуални руски и украински художници. Чрез метода на сензационния подход те отново откриват характера на Русия и Украйна в международен контекст". Да оставим настрана дървения изказ от прес-релийза. Кураторката Кристина Щайнбрехер се е опитала да покаже европейското лице на младото руско изобразително изкуство. Това е била задачата й. Да покаже работи, които говорят нещо на европейския зрител. Пък било то и не точно зрител, а колекционер. Защо правя тази уговорка? Защото руската преса в един глас заявява: "познатото се продава, затова ги е избрала" или "младите са евтини, та - затова". Или пък: "изборът е явно политически мотивиран" (буквално: "това вторично[sic!] критико-иронично изкуство изглежда банално до невъзможност"). И защо е политически обагрено? Защото украинците били твърде "оранжеви", а "гъбената" серия на Никита Кадан била израз на "политически радикализъм":

A propos, това лято имаше няколко събития в памет на Д.А.Пригов. Това - по повод на гъбите... както и да е, парен каша духа [арт-журналистите май че] - има ли гъби, има и политика. Демек, няма неполитическо изкуство. Студентът печели с туш.

Аха. Той и Стефан Мавродиев, като бе нападнат в автобуса на връщане от Варна от напориста представителка на [предположително] езотерично движение, прибягна до политиката - колчем дамата му предложеше да почете от "нейния" вестник, той се впускаше в дълги тиради относно най-различни вътрешно- и външнополитически проблеми. Активистката притихваше. Е, не е ли изкуство? И не е ли политическо? В края на краищата естетиката възоблада - Мавродиев тихо оттегли на стъпалото, слизащо до седалката на шофьора, и се загледа в пейзажа. А пейзажът беше като нарисуван от Моне.

Хайде бе, да не би и аз да си губя зрението, та виждам света такъв?

Карфици

2008-07-18T21:33:00.001+03:00

Не съм в кома. Закарфичила съм няколко теми, но засега те са като мъртви пеперуди - приковани към паното, интересни, красиви - и: не мърдат, не пърхат, не дишат.Странно, защото лятото е времето за живеене. Какво му е на тазгодишното лято, че бърза-бърза-бърза да си отиде?

- ако е разкрита самоличността на Banksy, какво от това?

- Деймиън Хърст променил пазара на изкуство. Браво. Аз какво да направя?

- съвременното индийско изкуство - ок. Харесвам Аниш Капур (заради "Небесната порта") и Субод Гупта (заради "Двете/трите крави" и разни други негови неща readymade, заради (само)иронията обаче)

- Йинка Шонибаре (заради ироничното отношение към клишетата от миналото + известно количество клишета от настоящето = популярност) [харесвам ли го?]

- "Bad painting" и "contemporary Realism" (ей тия неща:

и
Left: Girl with Pearl Earring, Johannes Vermeer, 1665;
Right: Girl with Piercings, Ellen Catherwood, 2006)

- изкуството, което престанало да бъде нещо художествено и станало философия, политика, ритуална мистика... Или просто светът е плосък (Т.Мураками, Т.Фрийдман, Т.Прачет etc.) и се състои от сапунени мехурчета (П.Слотърдейк)?

Цитати вместо мисли

2008-07-17T21:06:00.002+03:00

Не е заради горещините. Мога, разбира се, да си измисля оправдание. Едно добре измислено оправдание си е изкуство. Ама ако имах време за измисляне на оправдания, щях да го използвам за друго. Не знам каква ще е ползата от това "друго", но щеше да ми е по-забавно. Нямам нито време, нито ищах да наругая сама себе си. Пребивавам в състояние, граничещо с принудителна исихия.

Като си говорим за исихия, винаги съм я разбирала като пауза в обработването на информация, пресищане и "забиване" на мозъка като компютър, заразен с вируси. Исихията, IMHO, има смисъл като отказ да произвеждаш информация. Убийте ме, не схващам как можеш доброволно да се откажеш да приемаш информация. Все едно да изпаднеш в кома. Но колкото и да ти се ще, тая работа не зависи от волята ти. Няма начин. Пък е и гадно. Наскоро американски съд реши, че жена, пребиваваща 20 и кусур години в такова състояние ("vegetable") на практика е мъртва, та й изключиха животоподдържащите системи. Съдебното решение е по иск на съпруга, който(съпруг) междувременно се беше обзавел с ново семейство и управляваше милионен фонд, създаден с цел лечението на "зеленчука". Както и да е. Искам да кажа, че отказът от приемане на информация си е признание, че си жив умрял. Та исихията се оказва или доброволно зомбиране, или извратено лицемерие (господи, къде си забравих прочутата търпимост към всичко, що не е агресия!).

Нищо.

Гледах видео-интервю с Дима Бавилски. Ако вече не съм го казвала някъде, първо открих блога му - допадна ми като мислене. После прочетох романите му - харесаха ми като начин на писане. Дима обича героите си, а това е нещо много дълбоко, без него няма многоплановост на творбата, няма вариативност на тълкуванията, няма смисъл.

И тъй като съм в "зеленчуково" състояние, само ще постна подборка от цитати (едва ли съвсем точни, защото не съумявах да ги конспектирам адекватно), извадки от споделеното от Дима в интервюто:

"пишем такива книги, каквито самите ние бихме искали да прочетем"
"преди писателите бяха [възприемани като] проповедници, а сега всеки има своята си истина и истината (или духовното богатство) на читателя е не по-малко важна от душевните откровения на един или друг писател"
"писателят и читателят разговарят като равни, а да си говорят като равни означава, че писателят развлича читателя, говори му интересно, а в хастара зашива философския бекграунд, който е важен за него [писателя], и това, доколко умело ще го направи, е въпрос на писателски майсторлък"
"писателят има право да пише сложно, но ако има смисъл от това, ако има полза"
"симулакър <...> под формата на книга, но не е книга"
"ако перифразирам Аристотел, ти променяш текста, текстът променя теб"
"читателят попрочита, писателят понаписва"
"Оксана Робски не е писател, защото да издадеш книга не значи, че си писател"
"[истинската] литература винаги е малко, хубавото никога не преобладава"
"псувнята може да разруши текста, но може да разруши и света"
"директността е последното убежище на негодниците"
"може да си директен [искрен/откровен] като маргаритка в полето, но стигнеш ли до медиите, вече не си маргаритка"
"в литературната критика няма система от критерии, няма никого, на когото да повярваш <...> има дейност на няколко човека, които обслужват интереси - първо своите и после на някакви кланове, които са се образували около тях"
"доверието в критика е изгубено - няма критерии, няма система и литературната критика не оказва никакво влияние"
"предлагали са ми пари да напиша реценция, но даже да си платиш [за хвалебствия], пак не можеш да увеличиш продажбите"
"литературната критика в Русия <...> за нея книгите винаги са били само повод да се поразсъждава върху ставащото, а сега това не се търси"
"книжките, които се продават по книжарниците, наричаме ги "литература", но това определение е по маркетингови съображения, журналистическо обслужване на издателската машина"
"каква е ролята на критиката, ако на читателя му е интересно да чете едно или друго без значение каква е истинската стойност на книгата?
- в това да обясни какво в действителност е зашифровано в дадения текст <...> като в сеанс при психоаналитик, който измъква скритото на повърхността"
"читателят не е длъжен да познава закономерностите на жанра"
"критикът е като актьор, който работи с тялото си - прекарва текста през себе си"
"изследването на попкултурата е зверски интересен тренд - защо едно нещо става популярно, а друго - не"
"проблемът е, че няма единни критерии. Обществото е раздробено на страти и всяка субкултура има собствени критерии"
"удоволствието е взаимно - за писателя, когато пише; за читателя - когато чете. Ако писателят пише "вкусно", ако на самия него му е интересно, това не остава скрито"
"аз не съм Достоевски, който се издига над читателя, аз вървя в тарапаната заедно с него, предлагам му своята версия за ставащото, а той [читателят] сам избира дали да приеме [предложеното] като лъжа или като истина <...> читателят става съавтор, той влага себе си в книгата"

За реализма

2008-06-18T22:06:00.003+03:00

Какво пише за реализма в енциклопедиите? Че изследва действителността. Браво. Щото другите течения в изкуството изобщо не я изследват тая действителност, изобщо не реагират на действително ставащото, изобщо нямат отношение към живота като такъв. Добре, че го има реализмът, иначе човек дъх не може да си поеме от разните му там класицизми, романтизми, импресионизми и модернизми, пък за посмодернизма да не споменаваме, че си е творение на сатаната, хич да не е. Пу-пу, да не чуе дяволът. Това ли е животът - което изглежда? Не е това, казва маниакът от песента на Фалко. Нищо не е такова, каквото изглежда. Дори реализмът иска да ни покаже света по друг начин. Само че публиката търси неща, които й изглеждат познати и им се радва. Колкото по-познати й изглеждат, толкова повече им се радва. [Или пък на съвсем нереални, забавен парадокс]. Все си е друго да видиш "на картина" вестикарски портрет на президента и да го целунеш. Вестникът май не става за целувки, но картината става - това е изкуство все пак, подходящо е за боготворене. Особено, ако техниката е енкаустика (раннохристиянска иконописна техника), нали.

Симулакър, казва Бодриар. И фотореалистите го материализират. Като Хосе Мариа Кано на Петия международен салон на изящните изкуства в Москва. Впрочем, Кано е рисувал такива портрети на много лица от първите страници - от Грийнспан до Лакшми Митал, от Сергей Иванов до Назърбаев. Хората целуват Богородица в нейния храм, защо да не целуват и образа на Медведев в друг(неговия?) храм. Ето как реализмът дава възможност за полярно противоположни тълкувания независимо от вижданията на автора.

Впрочем, това ми харесва - играта на тълкувания. Съвсем юридически, каквото и да казвате )

Нищо не е такова, каквото изглежда. Даже животът. И любовта. Но това е друга тема.

“Действителността е еднакво и отвратителна, и очарователна - въпрос на гледна точка. <…> Животът е такъв, какъвто го виждаш”, казва Прилепин. "Такъв, какъвто го виждаш". Художникът показва света такъв, какъвто той го вижда. По начин, който му се струва най-подходящ да визуализира виждането му. Ама постмодернизмът бил омръзнал на публиката. Ама реализмът връщал бил изначалните ценности. Затова Прилепин бил оценен... Ако Прилепин е оценен само "за реализма си", значи е недооценен. Но и това е друга тема.

Реализмът е изкуството на тоталитаризма, четох някъде. И да, и не. Ето, тази потресаваща картина на Денис Питърсън:

Майки от Дарфур. Хиперреално. Ужасяващо реално. Почти като "Писъка" на Мунк. Може би заради цветовата гама. Може би заради асоциациите, които създава думата "Дарфур". Знам ли.

Но как да видиш света по друг начин, ако чуждият поглед не те разтресе и не те принуди да преосмислиш своя си поглед? И как изкуството да го направи, ако нямаш нагласата да погледнеш на света през чужди очи? И как да го направи, ако изобщо не желаеш да погледнеш?

И какъв трябва да си, че да видиш разпорен корем в снимка на разглобен мотор? Кой е "с отклонения" - авторът или зрителят? Или този, който не е в състояние "да види"?

Май исках да кажа още нещо. Но не помня какво...))

P.S. Сетих се. "Търсене" на Zack Zdralе:

Млад автор, скоро изкласил... Фотореализъм(чини ми се).

Jeanny, life is not what it seems

2008-06-03T23:24:00.002+03:00

или Wer hat verloren?

Ами губят се неща. Даже цели държави. Като ГДР или Римската империя. Михаел Зайлщорфер ги свъзва директно - ГДР, ландграфство Хесен, Римската империя... - в инсталацията Junge Römer ("Юнге Рьомер"), ще рече "Младите римляни". Който си спомня (аз не помня, но човек е склонен да забравя) за Фалко, трябва да се сеща за шоуто му от 1984 г. със същото име - Junge Römer:

Зайлщорфер показва инсталацията си във Франкфурт. Излага реплика на реклама, чиито руини още могат да бъдат видяни над (източно)берлинските покриви - осемметров неон, наподобяващ магнитофонна касета от 80-те години на миналия век. Реклама от държава, която вече не съществува. Кунстхале(мястото на изложбата) е срещу "Рьомер" - сградата на кметството, издигната по времето, когато провинция Хесен била самостоятелна държава, такава държава вече не съществува. И звучи хитът на Фалко Junge Römer - като химн, посветен на младите граждани на държава, която отдавна, ама много отдавна вече не съществува.

Според някои, името на сградата идвало от чашките, с които владетелите обичали да вдигат тостове, обаче историците отричат да има връзка. Както и да е.

Дотук поне беше весело.

Докато търсех mp3-ка на записа на Фалко, попаднах на любопитен любителски микс на големия хит на диджея - Jeanny, и едно от любимите ми парчета на Rammstein - Nebel. Парчето (то и двете, май) си е абсолютна лигня, ама нейсе. Миксът, от своя страна, е груб, неизпипан и пр. Очевидно, авторът е мислел повече за текста, отколкото за музиката. Със сигурност е млад човек; може би - в момент на душевна криза, предизвикана от любовна мъка (c'est la vie).
Любопитна е трактовката - коментарът на едната песен чрез другата, преосмислянето на едната чрез другата. C'est la vie, но "животът не е това, което изглежда". Краят на любовта като смърт, а смъртта - като начало на вечна любов. И предупреждението накрая - това е само метафора, защото вечерните новини дават съвсем различна интерпретация на тая любов чрез смърт.
[Нека разкажа накратко. "Nebel" ще рече "Мъгла", рефренът е: "последна целувка" + "там, където свършва морето". Раздяла. И в мъглата... пфу, в гората: "Къде ти е обувката? Загубила си я, докато ти показвах пътя? Кой (се) изгуби? Ти - себе си? Аз - себе си? Ние - нас?", пее Фалко. Убийство.] Който има издържливостта, да чуе:

Да де, Фалко пее за сериен убиец, за психопат. Австриец е, - ама никакви намеци! Сензациите по вестниците са си сензации по вестниците. Сега говорим за друго. За преосмислянето на едно произведение чрез друго. За унищожаването на едно произведение чрез създаването на друго. За създаването(?) на друго(?). За създаването чрез унищожаване.

Те и братята Чапман ... чрез унищожаване на произведения на друг австриец... Не че имам нещо против. Или път имам против? Просто не знам какво да мисля. Буйството върху нечий гроб, както се изразяват някои... не е ли, всъщност, триумф на този, който лежи в гроба?
Не, възразява Джейк Чапман, не е важна личността на художника, преживените от него психически травми или душевните му дълбини. Важно е самото произведение и функциите, които то само по себе си изпълнява. Цитат от The Times: "Джеймс Смит, директор на Holocaust Centre (Нюарк), казва: "Посредствеността и блудкавостта на Хитлер като художник показват, че за да организираш геноцид не е задължително да си гений или психопат, и в този смисъл картините му имат някаква ценност като исторически паметници. Като прерисуваш оригиналите, за да изразиш някаква мисъл за миналото и отражението му върху днешния ден, това, може би, е най-смисленият вид вандализъм, за който мога да си спомня".

Абе, не знам.

Читаво ли е да сравняваш Макдоналдс с крематориум?
И метафорите трябва да имат някакъв здрав смисъл. Може би.

Сладко

2008-05-31T20:12:00.002+03:00

Кой обича сладко? Шоколад?

Аз обичам само натурален, горчив шоколад. Мога да хапна Тирамису, ако е обилно посипано с горчиво какао. Чийз кейк, ако е достатъчно чийз. И разни такива неща. Да не са сладки.

И в изкуството не ми понася сладко. Като ми засладни на пръв поглед, трудно мога да съм обективна.

Райън Мартин може би не е лош рисувач. Твори в харчещия се стил магически реализъм (с корифей Michael Parkes)."Фантастически пасторал", пише на сайта на галерия Mark Wolfe Contemporary Art.

Не знам, не знам. Сладко ли е или имам предразсъдъци?

Обаче ето това ме заинтересува:

В тази работа има нещо, напомнящо за SecondLife-стилистиката... Свидетелство за времето. Или си въобразявам?

"...стреснат, трогнат, очарован"

2008-05-25T18:46:00.001+03:00

Цай Го-Цян е усвоил това изкуство до съвършенство - да стряска, трогва, очарова... Трябва ли изкуството да го прави? Да. Какво постига изкуството с това - при положение, че се стряскат само тези, които имат нужда от стряскане, а останалите(които не се стряскат току-така) изобщо не научават, че някой искал да ги стресне, е въпрос трети и четвърти. Не че тия, последните не са подложени на стресове. Напротив. Много даже са си стреснати и хич не им е до стреса от отговорността за бъдещето на цялата планета след като не са сигурни, че ще успеят на съхранят дори собствените си съществувания. Може ли някой да ги вини, че имат инстинкт за самосъхранение и не се юрват като китовете, дето никой не знае защо аджеба масово се хвърлят към сушата и умират от излишък на въздух. Някои умират от повечето въздух(aka свобода), други умират от задушаване. Свят - широк, хора - всякакви, "защо да се бутаме?" - не разбира героят на Чехов. И с основание: защо трябва някой да "се цупи, сумти, да проповядва нови форми... Нали за всички има място, и за новото, и за старото, защо да се избутваме един друг" (Чехов, А. Чайка: Трето действие). Ключова фраза за пиесата, според мен, но нито Азарян, нито Скорик мислят така. Както и да е, "за всички има място".

Някои вече нямат нужда от физическо място:

Elegy for Robert Rauschenberg -
"Елегия за Робърт Раушенбърг"

Кое е добро и кое лошо изкуство? "Стряскането" ли е делитбеният белег? Не съм убедена. Вече казах защо - на който не му пука, няма и да те забележи, камо ли да успееш да го стрешнеш. Ама пък не пречи да опиташ, няма лошо. Щом ти харесва.

Как се прави?

2008-05-24T19:05:00.006+03:00

Споменах, че "Евангелският проект" на Дмитрий Врубел е по-интересен с технологията си, с това "как се прави". Вероятно, греша. Но проектът на Цай Го Цян е интересен отвсякъде - каква е идеята, как се прави, как изглежда резултатът. "Невероятно красива и чувствена инсталация", казва един блогър, инспириран от публикация в "Дневник" през февруари т.г. От "Дневник" пък признават, че са прочели за изложбата в Newsweek и de facto са анотирали статията от американското списание. Не знам как да тълкувам заглавието "Pop Goes the Easel" - има го обиграването на многозначната дума "pop", има го смигването към детската песничка "Pop Goes the Weasel" и известния даже у нас анимационен герой I.M. Weasel... Но статията си е уважителна и стабилна, илюстриращият фотос - впечатляващ.Изобщо, цялата експозиция в Гугенхайм-Ню Йорк е впечатляваща. Красивичка. Дали е "чувствена", както я определя блогърът, когото нямам честта да познавам (дори виртуално), не смея да съдя. Но можеш да я посетиш, да поахкаш:

Cai Guo Qiang - -

Из Мрежата е пълно с клипове за тази изложба: тук, тук, и тук.

Александра Мънроу (куратор) казва, че било "много китайско" това, което показва Цай Го Цян. "Социалистически утопизъм" пък пише на сайта на Музея. Китаец, живял в Япония и тъкмо там започнал да прави мащабни проекти, изискващи някакъв вид социален активизъм: доброволци, дисциплина (заради работата с взривни вещества)... Макар че от 12 години живее в Ню Йорк, сега работи за шоуто по откриване и това по закриване на Олимпиадата в Пекин. А да - ония седем коли, които се "взривяват", са Нисан, забавно, не ли? "Много китайско". Ъхъ, глобализация и универсални ценности.

Сещам се за изложбата, която Токийския музей сега показва в Москва: самурайски доспехи, чеизи на японски моми от епохата Едо, катани и вакизаши, естествено. Един руски журналист (умишлено няма да давам линкове, за да не ги срамя) иска да обясни като какво ще да са това самураите. "Ако си послужа със стила на Сей Шонагон от "Записки под възглавката", бих казал, че самураите са рицари". Все едно да обясниш мястото на центурионите в системата на Римската империя чрез Библията. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Или дамата-журналистка, която възкликва: "Ама какво толкова им гледат на тия ножове! Всичките са еднакви". Четка за почерняне на зъби? Ах, колко японско! Или китайско (според случая).

В наши дни Витгенщайн би умрял от глад - не виждал смисъл да пише/говори, защото без друго никой не го разбирал. Е, един разбирал едно, друг - друго. Но Витгенщайн искал всичко накуп. Максимализъм, за какъвто сега няма търсене. Художникът/мислител трябва като Христос да разчупи пет хляба, да разхвърли парчетата и да позволи на тълкувателите да ги размножат по тяхно усмотрение, та да нахранят хиляди. Същият хляб ли е? Въпросът остава на заден план. Важното е да има хляб за всички.

Да "взривиш" седем Нисана или с енергията на четката, с няколко щриха да нарисуваш вятъра, устрема, движението?

Ау, колко китайско!

Не противопоставям едното на другото. Радвам се, че има такова и такова китайско. А също и такова:

За малко да забравя, че постът за китайското е инспириран от Сяо Фей aka Чайна Трейси (SecondLife) с видеото си, представено на 52-то Венецианско биенале. И великолепните й снимки Cosplay (твърде китайски ;) ).

Сега тя представя в Carnegie International изложбата Whose Utopia: индустриални фотографии...

Как се прави - кое?

Изповедално

2008-05-23T11:49:00.001+03:00

(Не се препоръчва за четене)

Преди малко чух, че днес Мавромати и Боряна Роса ще представят "Желязната книга". От 17,30. Което означава, че аз няма да присъствам - офисът се нуждае от мен поне до към 18 ч. Дори да са ми останали физически сили, никога нямам физическото време, за да видя нещата, които ме интересуват. Нямам време дори да мисля. А като се замисля, забравям да се оглеждам на кръстовищата. Вчера си пресичам и чувам набиване на спирачки, клаксон, виждам кола, извършваща странни маневри. "Какво му става на тоя" - мисля си. След минута се сещам - опитва се човекът да ме заобиколи. Щом кара с несъобразена скорост, така щеше да му се пада, ако ме беше блъснал. След четвърт час историята се повтори, но без ефекти и драматизъм - вторият шофьор си спазваше правилата. Можеше за е забавно, ако не беше банално. Какво ли са си помислили за мен околните?

Какво ли мислеше за мен таксиметровият шофьор, комуто благодарих, че слуша металическа музика? Изгледа ме възмутено, защото реши, че всъщност го упреквам. "Наистина!", уверих го. Не ми повярва. Нямам вид на металка, обясни синът ми. Винаги ми е бил интересен (и неразбираем) феноменът с клишетата. Стереотипите са хубаво нещо откъм улесняване на всекидневието. Но ме удивлява как борците против клишетата_разбирани_като_застоялост/затлачване_в_обществения_живот, сами стават жертва на същите тези клишета: ако нещо им заприлича на принадлежащо към "старото", те не се вълнуват дали нещото наистина принадлежи или само така изглежда. Така де, аз дори не знам как трябва да изглеждам, за да си личи, че си падам по по-твърдия звук. Пък и защо трябва да си личи? Аз не харесвам тази музика, за да се правя на различна от масата. Аз просто я харесвам и не ми пука, че ме възприемат като част от масата.

Част ли съм от масата? Снощи сънувах как, подобно на Христос, трябва да нахраня n-брой човека, но не с пет хляба и две риби, а с пет риби. А рибите бяха живи. И едната от тях ме помоли да изчакам преди да й отрежа главата, защото още не е готова да умре. Добре, казах. Надявах се тя никога да не се подготви. Но след малко я чух да промълвява: "Готова съм. Можеш да започнеш". И аз взех ножа, и съвестно изпълних мисията си. Ритуалът беше изпълнен. Обичате ли ритуали?

"По едно време, когато Иисус се молеше насаме, и учениците бяха с Него, Той ги попита: за кого Ме мисли народът?" (Лук. 9:18)

Малодушно

2008-05-20T22:53:00.003+03:00

Аз съм си човек-юрист. Ще рече - педант. Което си е така в моя случай (понякога. Рядко). Поради това никак не съм прагматична. И това ме отдалечава от сферата на изкуството. Е, не, не ме депресира това, че Абрамович по никой начин няма да ме направи гинесов рекордьор по суми, плетени за картина на жив художник. Депресира ме императивността там, където тя няма место - императивно.
"NEMO PERVENIT QUI NON LEGITIME CERTAVERIT". Изразът се приписва на Публий Сир. Някои го превеждат като: "Никой, плашейки се, не е достигнал високо положение". Не е много таман тоя превод, може би. Друг превод гласи: "Никой, който не се сражава по правилата, няма да сполучи". Перес-Реверте предпочита втория (вж. филма "Деветата порта", например).
Правилата предполагат допустими граници на тълкуване.
Защо в средите на изкуството има толкова хора, които признават само собствената си интерпретация? Даже виждат житейската си мисия тъкмо в това - да наложат собственото си тълкуване като единственото легитимно. Демек: да отхвърлят границите. Границите, разбирани като линия/сфера ("от-до") и узаконяването на точката (изключваща този подход "от-до").
О, я да престана да се вторачвам в едно нещо - в точката, очаквайки от нея да избликне таворската светлина. Щото последиците от това очакване [т.е. последиците от отказа от информация] всички го знаят. Колкото и да ги естетизираме, най-красиво тези очаквания/последици са изразени в "Откога се й...". Красиво ли е? Красиво. Защото е страшно. Ами, плашете си се, щом ви харесва. Поводи за страх - бол, с лопата да ги ринеш. Стига ти да погледнеш към Пиер и Жил, и не питай за друго :)
Обаче аз съм човек-юрист. Ще рече - педант. Вярвам, че във всяко нещо има хубаво. има и лошо. Като подхвърлиш, например: "Селска вечеринка" (©Руен Руенов. Sorry, каза го публично. Не мисля, че има правни пречки да бъде цитиран. Или зависи в какъв контекст думите ще бъдат цитирани - дали ще те посочат като автор или ще си ги впишат на своята си сметка? Кое е за предпочитане?), какво визираш - хубавото или лошото? Или пет пари не даваш дали е хубаво или лошо. Интересува те само да се утвърдиш като човек, удостоен с правото да лепи етикети?
Анимусът е важен фактор. Пък аз съм човек-юрист. Ще рече - педант. Като се заинатя да определям обстоятелствата "от-до", не мога да се понасям.
Щото, в крайна сметка, - какво значение?

Update: Всъщност, стиховете на Калин Терзийски дават един от ключовете за разбиране на пърформанса. Харесаха ми, поне в този контекст ми харесаха. Както и Тома Марков - вписваше се в ставащото. Искам да кажа, че оценките винаги са били субективни. И винаги са изкушавали тези, които имат ефира да ги поставят, с илюзията си за ултимативност, окончателност. И аз се изкуших тук да оценя оценяващите, да получа своята си доза усещане за "последна дума". Суета сует...

Евангелски притчи

2008-05-20T00:32:00.003+03:00

"Притчата е словесен разказ за обикновена случка от човешкия опит, която илюстрира някоя духовна истина и, като се основава на известното, обяснява неизвестното.
Защо Христос e говорел с притчи?
"И като се приближиха до Него учениците, рекоха Му: защо с притчи им говориш? А Той им отговори и рече: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено; <...> затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират; и над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което казва: "с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря" [вж. Ис. 6:8-10]
И изкуството говори с притчи, и понеже за него няма Никейски събор, никой не е постановил коя притча как да се тълкува, та следват всякакви неразбории от липсата на каноничност. Не ли?

Да речем, "Евангелският проект" на Дмитрий Врубел. Казано е: "Другата спекулация - монотонен некомерсиален проект "Евангелски проект" на Дмитрий Врубел и Виктория Тимофеева. Новозаветни цитати - под огромни портрети (прерисувани от вестници) на персонажи от новинарските сводки (бандити, безпризорни, Абрамович, катаджии). В обясненията към тази подтискащо слаба работа [курсивът мой - v.] философът Борис Гройс пише, че евангелската вест "не съобщава на читателя нищо добро", нали "бог умря, апостолите са измъчвани", затова Евангелието е първообраз на съвременните медии, за които лошите новини са благо".

Казано е още: "До "Евангелския проект" ме заведоха Дима и Вика, той е на третия етаж и потриса с мащабите и точността на попаденията. Силата на фреските е такава, че те "забива" в земята, просто те размазва по пода. В ескизите всичко изглеждаше малко по-различно: камерността говореше за други неща, сега, когато ескизите на ройтерсовите фотографии, съединени с евангелските цитати, се оказаха разпънати на огромни бели стени, изпъкна медийността в чист вид: сякаш пред нас са ейдосите на съвременната информация, прииждащи и помитащи потребителя си. Информационните потоци и това, което е зад тях: отвъдна логика и смисъл. Тоест, четеш вестници или седиш пред монитора и вестникът е формат а4 или а2, или мониторът ти е еди-колко си инча, а когато пристъпваш към "Евангелския проект" на Врубел и Тимофеева, то всичко това е в изчистен от носителя си вид, [информационните потоци] настъпващи към теб на талази, също като онова цунами, помитащо всичко по пътя си. Като извличат енергията на съобщенията от недрата на носителя, Вика и Дима разиграват пред теб парад на информационната стихия в чист, изчистен от примеси вид. Цитатите от Свещеното писание осветяват тези съобщения с вътрешна причино-следствена логика като зад картинките изграждат вторично-третични, при това - не само интерпретационни, планове. Трябва ли казвам, че това е най-мощният и мащабен проект на Арт-Москва, надвишаващ по силата на въздействието си целия останал гювеч".

Няма Никейски събор да анатемоса или канонизира. Ще си останат за историята и "подтискащо слабата работа", и "най-мощният и мащабен проект". Прекрасно. A propos, като стана въпрос за прекрасното, сега красотата била скучна. Затова Пиер и Жил се ориентирали към кича. Така казват. Единият снима, другият доработва снимките. Подобна е и техниката на Врубел. Само че взема готови снимки от Reuters, пренася ги квадратче по квадратче върху голяма повърхност, принтира полученото върху винил и после рисува върху винила с акрил. Разделил е Евангелието на 365 части - по една за всеки ден. И всеки ден търси подходящото за съответния цитат изображение сред топ-новините на агенцията.

"...с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите". "Защото сърцето на тия човеци е закоравяло", продължава пророк Исаия. Не знам дали във всички случаи работата е в закоравяването на сърцето. Едва ли децата-публика в нощта на 17-ти се веселяха по време на пърформанса на Борис, защото сърцата им са закоравели. Веселяха се и това предизвика неодобрението на моя приятел. "Те така купонясват и на частно парти. - каза той. - Все им е едно къде купонясват. Не разбирам, защо са дошли тук". Райна Маркова обаче разбира: "само казионната “младеж”, осукваща се около Сергинови в един момент вкара дъха на селска вечеринка в лудницата" [правопис и пунктуация - Р.М.]. В скоби казано, аз пък не разбирам защо "казионна" - етимологията на думата (от рус. казна "хазна") предполага, че става въпрос за хора на държавна издръжка, което съотнесено към понятието "ъндърграунд", излиза извън възможностите ми да схвана за какво става въпрос. Но аз много неща не разбирам. Най-вече не разбирам от съвременно българско изкуство и от околоизкуствените му проблеми.

За първи път присъствах на живо при представянето на пърформанс. И се забавлявах. Забавлявах се от раздвоението да видя/чуя/разбера/почувствам това, което се случва на сцената, и да наблюдавам реакциите на публиката. Защото, казват, пърформансът е насочен към събуждане на архетиповете, на колективно неосъзнатото на публиката.

Ама аз какво ли пък разбирам. Я да си мълча по-добре. Че ще излезе, че претендирам да съм Никейски събор.

P.S. Малко off topic, защото нямам време да търся къде точно го бях казала и ще добавя забележката под линия тук - къде бях казала онова за всесилието, което всъщност е безсилие тъкмо поради всесилността си? Ставаше въпрос за "Карго 200". Ето, и Иван Кръстев използва подобна формула: "The Putin system is a classical illustration of "the impotence of omnipotence". Да взема все пак да се канонизирам, що ли? ;)

"И намразих целия си труд"

2008-05-14T21:37:00.001+03:00

То пък един труд (откъм резултат, естествено)... Ама - труд си е. Но като човек прагматик, макар и релативист, мисля си: резултатът е важен, не усилията за постигането му.

Ще кажа отсега: повод за тия разсъждения стана интервюто на Мавромати за значението на кръвта и болката. Припадам от мириса на кръв и не виждам никакъв смисъл в страданието като такова. Ако не беше така, сигурно щях да стана лекар. Мавромати има медицинско образование, аз - юридическо. И съм голям почитател на вицовете за адвокати, не за лекари... Защото не понасям мириса на кръв, затова. Конформизъм, нали? Да.

Хубаво. След като изясних повода, да се върна към същината. Кръвта, казва Мавромати, не може да бъде цитирана. За мен пък цитатите са като кръвта. Е, не мога да преодолея пустия му постмодернизъм и това е! Ама едно време било лесно - цитираш без да посочваш източника и - нищо: интерпретираш, развиваш, твое си е. Сега RIAA и други симпатични организации бдят - като ще обговаряш проблема, кажи си, че цитираш. Иначе - за всичко се плаща. И ето ти го тебе постмодернизмът - закован в оковите на задължителното цитатничество. Ха да видим като какво ще да е измъкването, прерязването на веригите и как(?), като искаш да кажеш, че героинята е хапнала БигМак, да не си принуден да шикалкавиш и да пишеш "БигWак". Интересно, какво щеше да прави сега Анди Уорхол със супите/Мерилин Монро? Май щеше да е на топло.

Ами авторското право на Галилееца върху страданието?

Хайде, стига за кръв и да си поговорим за душата.

"Бог дава на човека богатство, имот и слава, и за душата му няма оскудия в нищо, каквото и да пожелае; ала Бог не дава нему да се ползува от това, а се ползува от него чужди човек: това е суета и тежък недъг!" (Еклезиаст, 6:2) и "Всички трудове на човека са за гърлото му, а душата му се не насища" (Еклезиаст, 6:7). "<...> а душата му се не насища"...

Току-така ли ц и т и р а м Библията? Не, разбира се. Заради "Евангелския проект" на Дмитрий Врубел. Кое е по-важно за съвременното изкуство? Резултатът или процесът? Процесът. Защото там е новото. Резултатът винаги е цитат. "По-добре е да виждаш с очи, нежели да се луташ с душа. И това е също суета и гонене на вятър" (Еклезиаст, 6:9).

"Защото, кой знае, кое е добро за човека в живота, през всички дни на суетния му живот, които той прекарва като сянка? И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?" (Еклезиаст, 6:12). "Виж Божиите дела: кой може да изправи това, което Бог е направил криво?" (Еклезиаст, 7:13). "...защото няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви! мъдрият умира тъй, както и глупавият" (Еклезиаст, 2:16).

Пак за списъците

2008-05-11T21:53:00.004+03:00

Нищо не разбирам от изкуствознание. Още по-малко - от социология на изкуството. И от бизнес/маркетинг/борси нищо не разбирам (там ми е грешката :) ). Защо го казвам? Когато аз си правя списъци, това няма никакво значение. Когато Гелман или Плуцер-Сарно си правят списъци, това се изучава в университетски курсове. Дали ревнувам по малко? Мъъъничко. Не е там работата. Хубавата страна на непрофесионалните, хоби-заниманията е да си вървиш по пътя (дао, до) без значение дали ще стигнеш до някъде, което е смисълът на всичко (може би). Професионализацията предполага достигане_на_цел. А щурмуването на Еверест влачи след себе си претенции за първенство, подготовка и финансиране на експедицията, PR с оглед попълването на фондове и пр. Сигурно е сладко да си този, от когото зависи на кого ще дадеш възможност за изява, възможността да изкачи Еверест; да си този, който дава добро да те види света - т.е. да си галерист или арт-журналист... Не че и те(галеристите/арт-журналистите) не зависят от конюнктурата, но имат много по-големи шансове да бъдат чути. Ирония, нали? Публиката слуша тези, от които зависи кой да се изкаже... Ако държиш да те чуят, трябва да инкрустираш череп с диаманти, да поканиш смъртно болни да умрат пред зрители, да правиш секс на обществено място... Не-е, това не е достатъчно. Т.е. " в самото събитие, - казва Плуцер-Сарно, - няма нищо от гледна точка на изкуството или политиката, както искате можете да го разглеждате, съвсем нищо ново. Друг е въпросът, в какъв контекст е попаднало това събитие. И разбира се, хората започват да обсъждат вече не изкуството, а нещо, както точно отбелязахте, което е отвъд рамките на изкуството. Т.е. да обсъждат самите себе си".

Както съм казвала - дали едно произведение на изкуството ще има някакво значение, зависи не от собствено художествените му качества, а от конюнктурата. Вярно, в много от случаите заслужаващи славата си художествени произведения са получили популярността си благодарение на конюнктурата, която им е осигурила шанса да останат в историята. Но няма пряка връзка между нещата. "Ана Каренина", например. Толстой е искал да я осъди, нея - героинята си. Конюнктурата била подходяща. Историята - скандална. Но романът е жив и сега, защото позволява и други тълкувания. Против волята на автора. Но благодарение на таланта му.

Случва се, с популярност и последвало историческо значение да бъде благословено и не_толкова_високохудожествено произведение. Защото то(произведението) третира важни социални проблеми. Пък авторът го е направил(това третиране) без да иска... Като февруарската(2008 г.) акция на групата "Война" в Биологическия музей. В акцията - нищо ново като замисъл. Неясна за публиката цел - т.е. посланието, което са отправили инициаторите, е останало нечуто. Но отзвукът е колосален. Управляемо колосален. Последиците от акцията (за участниците) ще определят последиците от акцията (в политически план), а следователно - последиците от акцията (за историята на изкуството).

Парадоксално, нали?
--------
Списъците заслужват внимание сами по себе си. "Книжката книжка ражда" - казваха навремето преподавателите ми. Изглежда, по същата логика, акцията акция прави :) Имам предвид това, което Плуцер-Сарно ще представи на 14 май в една от галериите на Гелман в Москва. Поводът е скандалната акция в Биологическия музей. Резултатът, в сравнение с този на оригинала, би могъл да бъде много по-смислен в теоретичен аспект. Но дали значението му, последиците от него ще надскочат тези на оригинала?

Update: Твърде често хората приемат за скука някакво чувство на неудовлетвореност...

Без логическа връзка:

1. Цитат от блога на Big Lebovski:
"Вчера в парка видях как едно момченце хвана скакалец и го пъхна в буркан. От време на време край момченцето се завъртаха други деца и те, клечейки, наблюдаваха скакалеца. Когато скакалецът замираше, момченцето започваше да тръска буркана, здраво да го тръска, и скакалецът тотчас пак се размърдваше. Аз, като гледах момченцето с буркана, си помислих, че и скакалецът си има своя вътрешен мир, който е разположен вътре в буркана - на скакалеца му се струва, че той има сигурност, дори само заради това, че е от вътрешната страна на стъклото. Скакалецът си има и външен свят - този, в който е момченцето, много жесток свят. А има го още и стъклото на буркана, в което той болезнено се блъска, когато момченцето от външния свят тресеше вътрешния мир на скакалеца. И аз страдам от търканията между световете - между вътрешния ми мир и всеобщия външен свят. И болезнено се блъскам в стъклото, когато моето бурканче бива разтрисано така, силно, силно".

2. Цитат от блога на trilbyhat:
"Изящни изкуства
Ако ще имаш блог, най-добре е да пишеш за прекрасното, защото всичко останало си е въздух под налягане.
ПРЕКРАСНОТО
Купуваш от супера едно пиле, 3 малки червени чушки (чили), 2 консерви червен зрял боб, лук, чесън, сланина, домати, пипер, пресни подправки.
Пускаш в тигана да се разтопи ситно нарязаната сланина, мяташ нарязания на дребно лук и чушките (без семки). Нарязваш на ситно пилето и го хвърляш и него в тигана като го пържиш до зачервяване <...> и без бавене го омахваш, след което доволно си изтриваш брадата със салфетка. Поливаш с текила, защото фактически си преял с 4 порции мексиканска манджа ЧИЛИ КОН КАРНЕ, макар в "подобрен" вариант, т.е. с пиле вместо с месо и със сланина вместо с бекон".

Задачата на изкуството

2008-05-03T23:24:00.001+03:00

Борис ми писа в коментар: "Фуко, например, говори, че съвременният човек е създал огради около граничните ситуации в живота. Ако си спомняш, Буда един ден изоставя царството, дома си, жена си и сина си, защото вижда болен човек, луд човек, стар човек и труп на човек. Фуко остроумно забелязва, че тези гранични ситуации, като старост, лудост , болест и смърт са скрити от съвременния човек. Съвременният човек е ограден безопасно от тях. Той смята че призванието на творците, художниците и философите е точно да заместят тази прецептуална нужда на съвременния човек. Тоест да му покажат, лудостта, болката и смъртта".

Толстой преди около век е мислел така: "Задачата на изкуството е огромна: изкуството, истинското изкуство, ръководено от религията с помощта на науката (sic!), трябва да направи така, че мирното съсъществуване на хората, което сега съблюдава външни норми - на съдилищата, на полицията, на благотворителни организации, на трудови инспекции и др.под., - бива постигнато чрез свободна и радостна дейност на хората. Изкуството трябва да премахне насилието.
И само изкуството може да го постигне".

Впрочем, в същото есе (Толстой, Л.В. Какво е това изкуство? - 1897) Толстой громи "Бодлеровци, Верленовци, Мореасовци, Метерлинковци - в поезията, Моне, Мане, Пюви дьо Шавановци, Бърн-Джонсъновци, Щуковци, Бьоклиновци - в живописта, Вагнеровци, Листовци, Рихард Щраусовци - в музиката и др.под.", защото хората им се възхищават и "вече не са способни да разбират нито най-високото, нито най-простото изкуство".

Е, може и Толстой да не го е разбирал съвсем, кой знае. Казват, възложил бил на няколко младежи да резюмират един куп източници, дефиниращи изкуството по онова време. Казват, резюмираните произведения били около 70. Също така казват, че в трактата си Толстой използвал тези източници не като източници, а като повод да изрази кредото си. Какво ли не говорят хората.

Но кредото на Толстой се субсумира така: изкуството е стожер на морала, на християнския морал. Като се изключи политическата некоректност (от сегашна гледна точка) на подобно гледище, нищо лошо в такъв възглед. Стига да не претендира за окончателна правилност и за това, че е единствено годен да съществува.

Защото всеки художник си изгражда собствен свят, собствена вселена. Като Матю Ричи, например. и като останалите творци от селекцията на Гугенхайм в Билбао. Ако трябва да съм честна, към експозицията ме привлече инсталацията на Хавиер Перес:

Ясно е защо - говорехме си за особената роля на изкуството като посредник между смъртта и човека, който трябва да я преглътне по някакъв начин. Допуснах, че преди време изкуството е било илюстратор-помощник на религията, пък сега се чуства като "и сам войнът е воин" на този фронт. В тая връзка - отговорът на Грегор Шнайдер, инспириран от критичните коментари за проекта му. Какво да кажа? Човекът от самото начало гледа да поясни: проектът му "не е за слава, пу-пу, да не ми е уроки". Е, това само подсили подозренията ми, че истинската цел е да "заобиколи" смъртта като примами някой друг да му съдейства - с идеята, че и съдействащият ще го постигне слава, а следователно - безсмъртие. Може да греша в предположенията си. Знам ли - може пък славата наистина да е вид безсмъртие, може пък да е единствено възможния вид.

Аз бих предпочела да поговоря с баба и дядо, да послушам историите им, да ги попитам и те да ми отговорят. Не да си отговарям от тяхно име, според това, което си въобразявам, че биха отговорили...

Ами - това е разликата между живота и изкуството: в единия случай е за предпочитане да чуеш "различния" отговор, в другия се очаква да "чуеш" своя собствен.

Де да знам.

P.S. Перес привлече вниманието му преди години с работата "Диалог"...
Истината е, че пиша и спя :)

Исихия

2008-04-30T21:35:00.001+03:00

Продължавам да не разбирам, защо разглеждат исихията като алтернатива на информационното преяждане. Информационният шум, който ни залива в огромни количества, е лесно преодолим - уменията да се неутрализира в приемливи пропорции се усвояват бързо и обучението е твърде елементарно, та е за чудене как хора с претенции за интелектуалност не усещат колко олекват като се жалват от диктатурата му. Исихията е отказ да се произвежда информация, не да се получава. А да сте чули някой интелектуалец да се е отказал да произвежда информация? Ми все едно да се е отказал да живее, а при тях(интелектуалците) дори самоубийството е произвеждане на информация. Иначе не биха го направили, не ли? На практика, идеализирането на исихията също е производство на информация, на символно ниво, на ниво "млъкнете и ме чуйте". (Има нещо общо с паметниците, май )) )

Всъщност, исках да се оплача от липсата на време за мислене. Постовете ми излизат едни такива... хм, спонтанни та чак нелогични - до безпредметност. Безразборно разхвърляне на невнятни сигнали с неясна връзка помежу им - такива са последните ми постове. А защо намесих исихията? Защото тя е причината да не искам да се върна към превода на повест (надявам се, все някога да я преведа) - просто ключът към главната героиня, според автора, е ежеседмичният_й_ден_за_мълчание като реакция срещу излишната информация, която тя е принудена да поема ежедневно, бидейки системен администратор. Абстракцията на идеята да бъде въведен този обрат (мълчание срещу изслушване) е толкова голяма, че напълно я отчуждава от реалиите на живота. Дори математическите абстракции са по-приложими от подобни идеи. Или моето мислене е твърде предметно, за да схвана смисъла на уравнението исихия/информационен шум.

Не ми пречи количеството възприемана информация. Притеснява ме недостигът на време да я обработя. На време или на пространство? Мозъкът ми е зает с решаването на сиюминутни проблеми, както когато компютърният процесор се затормозва от обслужването на излишък от "придружаващи" процеси... "Млъкването" праща всичко по дяволите. И натоварва процесора с необходимостта да почне всичко отначало. Каква исихия, какви пет лева!

Да-да-да, раздразни ме Боряна Росса - как може художник да каже, че естетическото въздействие на един паметник няма никакво значение? Възражението си вече го казах - ако елиминираме естетическото въздействие на паметника, остава само идеологическото въздействие. Друг е въпросът, кое публиката възприема като естетично и кое не. Но Боряна Росса не постави въпроса по този начин - тя отрече необходимостта паметниците да имат естетическа компонента. Не го разбирам това. Но, всъщност, аргументите й са си нейна работа. При положение, че не се и опита да ги артикулира. Единственото интересно в цялата история е, дали тя самата осъзнава собствените си аргументи. Или и тя като мен напоследък няма време да мисли ))

Любопитен ми е Глен Кайно. Но нямам време да помисля точно с какво. Те това е трагичното. Поне за мен.

60-те?

2008-04-30T00:28:00.003+03:00

Помня ги. Достатъчно, че да знам какво беше. Недостатъчно, че да изпитвам умиление. Помня, например, как току-що проходила, реших, че вече съм дорасла да обуя обувките на мама, с токчета, и се претърколих по стълбите ... бяхме на почивка в някакъв планински курорт. Обичам планината, но не понасям обувки с токчета - оттогава и до ден днешен. Няколко години по-късно едва не настъпих пепелянка на планинска пътека. Панически се страхувам от змии, но обичам планината. Помня, как мазен продавач в РЕП ме изнудваше да си купувам картички на "Щурците" - като пораснах малко, започнах да ценя музиката на "Щурците", не ги намразих, но презирам търговците на вестници/на всичко, което се асоциира с това.
Вещите не са образ на времето, Рембранд не е набор от четки или технологии за получаване на бои. Историята не е паметник, паметникът не е снимка на времето. Паметникът е внушение. Паметникът се вписва в средата или се опитва да я преформатира, да доминира над нея. Когато "се вписва", той се подчинява на някакви естетически критерии. Когато я доминира, той се подчинява на идеологически критерии. Художникът е слаб като идеолог, той в най-добрия случай, е само медиатор между идеолога и реципиента. Това - що се отнася до паметниците. Аргументи: в радиоинтервюто на Боряна Росса - очарователно като художествен акт и несъстоятелно откъм доказателства на защищаваната теза. Да, паметникът пред НДК беше част от ансамбъла. Но средата се промени до неузнаваемост, не е възможно тя да се възстанови (визуално е възможно, ситуационно - не). Сега е все едно дали "паметникът" [кавичките не са защото го отричам - той, паметникът имаше своето значение, сегашният му вид има своето си значение] ще бъде възстановен (това е невъзможно в изначалния му смисъл), дали ще бъде консервиран в сегашния си вид или ще бъде премахнат ... Сега това е все едно. Жизнената среда около него плаче за промяна. Каква ще бъде промяната, е въпрос на идеология и на естетическа концепция. Историята няма място, защото хората живеят тук и сега. Историческият "уклон" е въпрос на идеология. Естетическото измерение е въпрос на възпитание. Ако позволим на идеологически смисли да възобладават над естетическите, правим допустимо всичко. Е-е-е, започнах да звуча почти като Достоевски - "ако няма Господ, всичко е допустимо". Преувеличавам в някаква степен. Доколкото хората са способни да разсъждават абстрактно... дали са?
«Дмитрий Гутов продължи търсенията си с металните огради от типа "направено в СССР". Само че сега в тях спойката не е с факсимилета от ръкописите на Карл Маркс и дзен-сенсей Сенгай, а с предмети от съветския бит на 60-те: прахосмукачка "Чайка", транзистор "ВЕФ-Спидола", велосипед "Спутник" и даже транзистора с проводници-мустачки, напомнящ космически апарат <...> Но впечатлението от изложбата на Гутов е двойнствено: от една страна, като идея, това е напълно приемлив опит да бъдат "увековечени" предметите от интелектуално-светлата епоха, от друга - тези овехтяли свидетели сякаш казват: "Това време си отиде и си отиде завинаги"». Едно е, когато нещата се казват в експозиция, изложена в залите на музея "от ... до ...". Друго е, когато сме принудени да възприемаме тези неща/символи на отминалото ежедневно. Казват, насилието в електронните игри въздейства върху поведението на децата само за известно време след края на играта. [Съжалявам, днес четох за подобно изследване, но не запазих линка, а сега не ми се търси]. Ами ако "играта" стане начин на живот? Ако паметникът ни насилва било то естетически, било идеологически, постоянно? Като ни се натрапва всеки ден със своите внушения, че времето не си отишло, че е тук и ще го бъде? За да го възприемаме по друг начин, трябва да сме забравили за времето, в което паметникът е създаден, да сме вървели 40 години през пустинята (лоша метафора - пресичането на пустинята не е нито conditio sine qua non, нито forma essentialis, но пък намекът е що-годе ясен)) )

"Когато го попитат за влиянието на японското наследство, той [Глен Кайно] отпраща към градината: "аз използвам някои намекващи материали, защото това ми е много интересно и лично ме засяга, но аз не желая да бъда свързван с традиционния японски дискурс". Етническото в работите му е само "намекващ материал" и дори тогава, то не е препратка към съществуваща дзен-градина, а към модна, комерсиална имитация. Подозирам, че много Йонсей и Гозей чувстват същото. "Японската" култура стига до прага ни като всяка друга: санирана и "опакована" в лесносмилаема западна опаковка. Можете да си купите опаковка суши в супермаркета или катана по кабеларката; гейши и борци-сумо редовно се появяват в комерсиални и рап-видео. "Въпросът за откриването на "действителните" ни връзки с нашето японско наследство е много спорен при положение, че нашият опит и разбирането на японското ние получаваме не чрез японските си предци, а чрез американската популярна култура. За разлика от предишните поколения, които търсеха автентичните си японски корени, ние знаем, че не можем да избягаме от просмукания си от медиите и корпоративно управляван пейзаж [подчертаването - мое]". Изследванията на Кайно по отношение на психологията на войната разкриват, че сме оплетени в същата тази двуличност на властническите структури. "Няма откровено нарастване на войнствеността - казва Кайно. - Всичко е зашифровано в политиката от ранните 90-т и е много сложна, движена от капитализма, международна политика. Каква би била възможната нова идея, която да дефинира разположението на нещата?"

Каква би била?

Ud: Глен Кайно е роден, израснал, работи и живее в Лос Анжелис - японски американец, както го определят в масмедиите. Нищо не е автентично извън мястото и времето си, всичко търпи промяна и трансформация, всичко може да бъде обект на агресия и е съмнително дали може да бъде спасено - приблизително такива са посланията на Кайно.
Но какво общо има Кайно (р. 1972 г.) с 60-те? Първо, от 3 май до 31 август в The Andy Warhol Museum ще бъдат изложени седем от най-известните инсталации на Кайно, създадени в периода 2000-2007 г. Второ, Кайно създава сайта uber.com, който има амбициите да възобнови във виртуален вариант The Warhol Superstars и така ми даде възможност за моите си 15 минути слава ))

Рецепции

2008-04-26T18:09:00.006+03:00

Много я обичам тази дума - "рецепции". Даже повече, отколкото "интерпретации". По-честна ми се струва - в края на краищата, всеки интерпретира според нуждата си от реципиране. Пък било то и по отношение на хотелското обслужване. Щото и галериите предлагат "хотелски" услуги - имаше един много симпатичен проект, когато художникът преспиваше по една нощ в някой от големите световни музеи, направо на пода пред емблематична творба...симпатично.

Или хоспис услуги - както възнамерява да направи Грегор Шнайдер от предишния ми пост... Вълна от реакции! Не в блога ми, в световната преса и то отпреди моя пост )) ОК, аз казвам: "не бих участвала" (в никакво качество, вкл. като зрител) в подобно начинание. Те казват: "не е морално/редно да се прави такова нещо като замисленото от Шнайдер". И добавят: ще има достатъчно кандидати да отидат, да гледат, да изпитат извратено чувство на задоволство от погнусата и после да критикуват/отричат/клеймят. Това е сигурно - че ще има достатъчно такива хора. Те ли задават тона в изкуството? Хм, страхувам се, че съм принудена да реципирам и тяхното мнение, против волята си, но мога ли да го избягна? Всъщност, рискувам да бъда упрекната в конформизъм и от едните, и от другите - това, че абсолютно не приемам морализаторството, няма да ме накара да обявя, че приемам воайорството в най-съкровения момент, в момента на смъртта. Хората, които нямат чувство за собствено достойнство, само те могат равнодушно да наблюдават чужда смърт. Обаче какво общо има това с изкуството?

Ако Шнайдер иска да накара хората да се замислят върху проблема, редно е да спре до тук. Ако не го направи, значи не смята, че това е достатъчно, за да се замислят. И вероятно е прав.

Кое е редно, и кое - не. Кое е правилно, и кое - не. Може ли нарушаването на етичните норми да се приеме за редно и правилно? Да. Нарушаването само по себе си не е никаква опозиция, даже напротив. Захар Прилепин (роден като Евгений Лавлинский, ако се вярва на пресата). (Прекрасен псевдоним! - Захар Прилепин, гениално!). Защо в оная статия, за която писах, го възприемат като опозиционен на властта творец? Защото нарушава някакви техни си (на авторите на статията) правила. Не правилата, определени от неговата (на Прилепин) власт. Ако ги нарушаваше (правилата на властта), те(написалите статията) щяха ли да знаят за него? Какво е общото между Шнайдер и Прилепин? Някой може ли да ми подскаже?:

Станаха известни шестимата автори, които влязоха в краткия списък за Нацбест [руската награда "Национален бестселър" - б.м.]. Те бяха подбрани от "голямото жури", състоящо се от 21 съдии - филолози, критици, писатели [Прилепин е един от журиращите, гласува за романа на Анна Козлова - б.м.].
Максималните девет точки получи младият и ярък Захар Прилепин, член на забранената партия на Лимонов, вече присъствал във финала на Нацбест с романа си "Санкя", а този път изпреварил всички със сборника разкази "Грях". На Прилепин най му пасва да описва кученца, бебенца и млади ябълкови дървчета - нежно, ласкаво, топло. Но на този свят на нежност в прилепиновите разкази задължително противостоят злодеи, от които трябва да бъдат защитени и ябълковите дръвчета, и децата. Ключовата емоция на сборника е глухото недоволство от ставащото. Скритият й призив - "революционный держите шаг, неугомонный не дремлет враг!".
Левичарската болест [израз на Ленин - б.м.] си личи и при следващия от списъка (с шест точки) - критика Лев Данилкин с биографията на Александър Проханов "Човекът с яйцето".

Самият Данилкин доста злъчно коментира книгата на Прилепин. Прилепин пък, от своя страна, яростно отхвърля подозренията, че е гласувал за Козлова в заговор с други трима журиращи. (Кой още е бил в "дългия списък" - тук).

Та за рецепцията. Да де. Който за каквато рецепция е готов. И за предимството да си признаеш, че не си готов, вместо да отричаш правото на съществуване на нещо си, което само по себе си не вреди.

Не искам...

2008-04-18T19:47:00.002+03:00

... да ме гледате как умирам. "Кой ли пък иска? - ще възкликнете. - Как изобщо ти дойде на ум?". Не на мен. На Грегор Шнайдер му дошло на ум, че публиката ще иска да види как се умира.
През 2001 г. Шнайдер получава "Златния лъв" на биеналето във Венеция за "Totes Haus u r" ("Мъртва къща u r"). Това "u r" е хем "you are", хем "Uhr", т.е. едновременно препраща и към психичното, и към метафизичното; към вътрешното пространство и към времето; към индивидуалното и към историчното. Лабиринтът от помещения, отначало имитиращи бащиния му дом, продължава да се развива и сега посетителите на La Maison Rouge могат да минат през него, ако посетят Париж преди 18 май. Казват, последната стая е напълно тъмна:

Естествено, даже да те поканят да пренощуваш в нечия душа и дори да привнесеш нещо свое в нея, пак няма да стигнеш до дъното, все ще остане нещо скрито. Никой не се разголва до край. (Само предполагам).
Но Шнайдер е решил да опровергае сам себе си - търси доброволци-екстремални ексхибиционисти. Т.е. хора, които са съгласни да бъде заснета и показана собствената им смърт. Буквално. "Възнамерявам да покажа красотата на смъртта", споделя Шнайдер. Няма лошо. Само дето красива може да бъде единствено собствената ти смърт. Ако така я възприемаш, независимо от повода й. А чуждата смърт е страшна. Освен ако нямаш отклонения... ама не знам спрямо какво.
Както и да е. Не искам да ме гледате как умирам.

Без заглавие

2008-04-13T16:17:00.004+03:00

Откакто започнах да колекционирам дефиниции за функциите на литературата, ми се прииска да задам на всички достъпни ми писатели и хора, причастни към темата, въпроса: какво е за тях изкуството. Но се отказах. Въпросът, изречен на глас, звучи невероятно тъпо. Интересно защо отговорите на (незададен)същия този въпрос се възприемат като откровения. Но това е друг проблем.
По повод скорошно руско ток-шоу, последвало или предхождало TV-излъчване на "Карго 200", прочетох, че изкуството не трябвало да обезкуражава, то трябвало да вдъхва надежда. Не знам какво "трябва" или "не трябва" изкуството, но ако си допрял до там да търсиш надежда извън себе си, аман ти е работата. Друг е въпросът, че обикновено хората, които търсят надежда(следователно - и вина) само в себе си, нещо трудно се оправят в живота, все си е друго да обявиш друг за виновен, че не е оправдал надеждите ти, а кой си ти, че да искаш от света да отговаря на собствените ти надежди/представи за него?... ама хората, които имат способността да прехвърлят вината другиму, по-лесно се справят с живота - факт! Способността си е способност, талант. А всеки талант заслужава уважение. Даже оня, от който води етимологията си думата.
Изпаднах в противоречие, нали? Само на пръв поглед. Способните да прехвърлят вината са точно от този тип хора, които разчитат само на себе си, независимо какво говорят. Това е просто техният начин да проявят скромност - като обвиняват другите.
Но да се върна към мухите и труповете в "Карго 200". И не точно към "Карго 200", а към труповете и кръвта в изкуството. Мавромати ще покаже в галерия "Exit" три творби (нещо такова):

Не съвсем такова. Това, което виждате, е "снимка" от последния етаж на галерията на University of KY в SecondLife - от залата за игри. Там има дарт, шах, шашки, судоку и кръстчета/нулички. Мавромати смята да изложи три творби, представляващи кръстчета/нулички, но "начертани" с кръв. Със собствената му кръв. И ще озаглави триптиха "Кръвта ми не помни". Аз бих казала: "нищо не се решава с кръв". Защото и трите му платна ще са като моята илюстрация - без решение (така Мавромати твърди в блога си).
Нека се повторя - "да мислиш" и "да чувстваш" е едно и също. Мухите в "Карго 200" били мухите в главата на Балабанов. Кръвта в работите на Мавромати си е кръвта на Мавромати. Сърцето в изложбата от SecondLife е сърцето на автора, предполагам:

Нищо особено, работата е гифче като гифче. Само че има и друг експонат, който те приканва да попаднеш вътре в сърцето:

И да не беше този звуков фон (смразяващ), и да не беше увисването на компа точно, когато се опитвах да напусна сърцето... Това е изкуството - ужасът от последиците на любопитство да попаднеш в нечие сърце и - да не можеш да се измъкнеш от там. Не ли?

Гледна точка

2008-04-09T14:16:00.004+03:00

Миналия месец в Newsweek излезе статия за руската култура - конформистка и "опозиционна". Като пример за конформистка култура е посочен Макаревич, който участвал в концерт - част от кандидатпрезидентската кампания на Медведев. На всичкото отгоре, водел кулинарно шоу по някоя от телевизиите. Намекът е ясен.
На другия полюс са поставени Солженицин и Захар Прилепин. Защо точно те са избрани като примери за висока култура, не знам. Ролята на Солженицин след завръщането му в Русия съвсем не е опозиционна, не е лишен от трибуна и възгледите му предизвикват симпатията на властта. Захар Прилепин пише брутално, вярно. Но той е лауреат на наградите "Войник на империята" и "Верни синове на Русия", както и на китайската премия за най-добър чужд роман през 2007 г. Опозиционността му се свежда до членуване в забранената Национал-болшевистка партия. "Ляворадикал" - така определя политическите си възгледи самият Прилепин.
Като "московски леви" са определяли себе си и представителите на т.нар. втори руски авангард през 60-те години. В същото време "в западната преса се появиха названията "нелегални", "неофициални", "дисиденти", "нонконформисти", "извън закона", "ъндърграунд" и нито едно от тези наименования, разбира се, не отразяваше художествената същност на нещата", споделя Михаил Гробман. Естествено. Не отразява дори социалната същност на нещата. "Друго изкуство няма - продължава Гробман. - Изкуството или е изкуство, или не е [подчертаването - мое]. "Друго" е аморфна дума, която нищо не значи, не определя, а само реабилитира съветската псевдохудожествена мазаница". И още: "Вторият руски аваргард от "героичния период" (35 човека от 250 милиона човекоглави в съветската империя) - това са напълно отстранили се от съветската "култура" парии, които живеят чрез независима естетика и се отличават от стандарта с концепциите си (там се преплиташе и неприемливата за официалния свят асоциалност)".
Така е, когато има държавно санкционирана естетика - "официална", както казват. Същото е и с пазарноуспешната естетика. Съобразяването с тях или отричането им не прави от една творба изкуство. Нито пък априори я лишава от възможността да бъде определена като изкуство. Или други "критерии", които имат значение при присъждането на титлата "изкуство": принадлежността на художника към някоя група (от автори), харесването от страна на определени колекционери/галеристи/журналисти... Обаче "реалното значение на художника никой не го знае. Защото всеки художник, освен талант и красотата, която създава, има определено значение. Какъв е бил, какво е правил, какво влияние е оказал. И тогава започва бърканицата" (пак Гробман).
Михаил Гробман дава следния пример: Александър Глейзер се опитва да популяризира на Запад работите на руските авангардисти, но не на всички, а само на тези, които му харесват - тия около Оскар Рабин. При това, смята Гробман, Глейзер устройва много изложби, твърде много и то на неподходящи места. Така той уврежда интересите на руското изкуство, защото остава непризнат нито от музеите, нито от критиката. Например, Глейзер се опитва да продаде Рабин като "Солженицин в живописта". А "Солженицин е политическа фигура, не литературна. Да продаваш Рабин като "Солженицин в живописта" е все едно да пропагандираш на Запад Крамской или Перов, т.е. умряла работа. <...> Всички, които разбират от изкуство, могат да определят къде свършва изкуството и започва социалността [подчертаването - мое]".
Аз не разбирам от изкуство, но целият този пост е само, за да цитирам това последно изречение ))
Игор Маркин - собственик на първия частен руски музей на съвременното изкуство, споделя, че никога не би купил работи на Церетели (защото е "осрал градовете с паметниците си"), Шилов и Глазунов. "Иля Глазунов не е толкова отвратителен като Александър Шилов. Шилов е отвратителен художник...". Но слава богу, че го има този Шилов. Щеше да е странно да се строят нови къщи с кули и амбразури, а да няма такива художници като Шилов. Сега всичко си идва по местата. Нали?

Когато TV имаше общо с културата

2008-04-04T09:59:00.008+03:00

Scott McLemee се гордее с канадското културно превъзходство - особено, що се касае до телевизията. Привежда и доказателства: две публикувани на YouTube видеота, представляващи части от talk-show с участието на Владимир Набоков и Лайънел Трилинг. Записът е изненадващо интересен. Дори не е толкова съществено какво си говорят гостите в студиото, любопитно е поведението им - по детски естествено, без PR-тренинг, съсредоточено върху ставащото в момента, а не върху ефекта на шоуто за потребителското поведение на зрителите.
Канадците има с какво да се хвалят, нищо, че предаването е излъчено някъде през 50-те години на миналия век:

Part I

Part II

Трилинг - с тъжен поглед и съсредоточено-самоуверени жестове... После виждаш, че тъгата е само, за да анестезира пациента докато дълбае из душата му, а цигареният дим трябва да скрие срама му от непозволеното действие. Също като при Джармуш - "Кафе и цигари": кафето като повод за общуване, но и като повод да прекъснеш общуването; цигарите - като параван, зад който да скриеш страха си от докосването до другия... Дали Джармуш е гледал това видео като е замислил филма?
Шокиращ Набоков без капка руски аристократизъм, гаменски разпльокан на мястото си... После виждаш, че се опитва да потъне в креслото, да избяга от тия хора, които го разпитват за чувства и мисли, дърпа се от тях, а Трилинг е положил ръка върху облегалката на дивана и какво му остава на Владимир Владимирович, освен да се свие в самото ъгълче и да стисне здраво снопчето книжки - единствените, в които вижда опора и търси помощ. "Вдетинен", както казва авторът на третия коментар, жалък без предварително подготвените листчета, задължителни не само при лекциите, но и при интервютата му. Не е работата в листчетата, мисля.
Водещият - като изваден от холивудски филм, но достатъчно умен, за да не се намесва много, оставя действието да се развива от само себе си. Камерата се опитва да улови психологически интересните детайли без да се натрапва, без тя да диктува на героите накъде да гледат и как да застанат. Забавна е "гоненицата" на оператора с водещия, когато моментът предполага едър план на Трилинг и точно тогава човекът с мустачки и папионка се навежда, за да отпие от чая си. Режисьорът бързо сменя кадъра - другата камера ни връща към Трилинг, но и Набоков решава да опита канадския чай...
Глупаво е да се разказва видео, вижте си го сами, че ужасно се притесних вече.
Деликатна, телевизията можела да бъде и деликатна. Защо не е?

Колекция

2008-04-02T10:34:00.003+03:00

От известно време събирам възгледи за литературата. Дотук изглежда, че те са съотносими и към изкуството, но така или иначе започнах с възгледите относно природата на литературата. Признавам си, че нямам любим експонат.
Кратък опис:

Литературата като социална институция
- Литературата като съпротива срещу властта
- Литературата като обществена алтернатива на обществото
Литературата като анализ на социалната действителност
Литературата като рупор на (социални)идеи

Литературата като комуникация
Литературата като хроникьор

Литературата като процес на създаване на екзистенциални смисли и на художествени ценности (формулировката е на Д.Бавилски)
Литературата като разгадаване на смисли
Литературата като задаване на въпроси, а не на отговори

Литературата като мисия
Литературата като вяра (Чехов)
Литературата като терапия, лекарство
Литературата като игра

Приемам дарения във вид на непосочени тук идеи.

P.S. Благодаря на Борис за допълненията! Потъвам в земята от срам, че пропуснах "като комуникация". Много се изложих!
P.P.S. Важно е да обясня защо не добавих другите идеи, които ми предостави Борис, но ще го направя в отговор на коментара му, защото не е учтиво да си преправям поста без да го гледам в очите, нали?

Ампир

2008-03-29T11:19:00.006+02:00

Не става дума за наполеоновия ампир. Или поне не съвсем )) Защото едно от привлекателните неща в творчеството на Пелевин са безкрайните шаради - гъделът да разпознаеш колкото се може повече препратки, да отгатнеш скритите картинки, които обикновено нямат нищо общо със сюжета, но пък сюжетът е само близалка за тези, които мразят математиката. За разлика от компютърните игри, и да не решиш ребуса, пак (се заблуждаваш, че) минаваш към следващото ниво - такава е ролята на сюжета.
"Ампир", "империя (петата империя?)", "вампир" или по-конкретно "Empire V/Ампир V" - така се казва романът. И разказва за вампири, of course. Ама вампирите не са това, каквото изглеждат. Както и всичко останало, не ли? ;-)
(Това парадигмата е страшно нещо. Карма! Какъв ли щеше да е светът без нея? Всичко зависи от случайното ти местоположение, от гледната точка, която ти се е паднала в момента. Спрямо тази гледна точка всяко нещо придобива коренно различни ипостаси. Каквито то само по себе си няма... ей, къде си изгубих иронията, някой да я е виждал?
Цялата вметка беше нещо като стилистично-контента подготовка за това, което ще последва. И освен това - за да обясня: случи се така, че тъкмо като, най-после!, дойде ред на "Ампир V" да бъде прочетен, Борис публикува поста си за поетите. Ами няма начин да избягам от контекста и да не прочета едното през другото. И, както е тръгнало от римско време, първият по време е пръв по право. Няма справедливост на тоя свят, няма! Шегувам се, доколкото мога. Толкова мога).
Ето откъси от две поредни глави на романа:

"Балдур
Балдур ми обясни смисъла на думата "метросексуален" така:
- Това е тип, който се облича като педал, но всъщност не е педал. Тоест, може да е и педал, но това изобщо не е задължително.
<...>
- А защо метросексуалните се издокарват като педали?
- Как защо? За да сигнализират на околните, че покрай тях минават пачки с кинти.
<...>

Йехова
Още един социален навик, който трябваше да усвоя, беше "вамподуховността" (понякога Йехова казваше "метродуховност", от което си правех извод, че са приблизително едно и също). Йехова я определи така - "показно престижно потребление в духовната област". Практически вамподуховността се свежда до демонстриране на достъп до древни духовни традиции в зоната на максималната им потайност: в описа влизаха фотосесии с далай-лами, документално удостоверени познанства със суфиски шейхове и латиноамерикански шамани, нощни въртолетни посещения на Атон и така нататък.
<...>
- Главната мисъл, която човек се опитва да внуши на другите, се състои в това, че той има достъп до много по-престижно потребление, отколкото биха могли да си помислят за него. Заедно с това той се старае да обясни на околните, че техният тип потребление е много по-малко престижен, отколкото те са били наивни да мислят. На това се подчиняват всички социални маневри. Нещо повече - само тези въпроси предизвикват у хората трайни емоции.
<...> Нищо друго няма да видиш в хората, колкото и да търсиш. Ще се променя само конкретният тип потребление, за каквото ще става въпрос. Може да бъде потребление на вещи, впечатления, културни обекти, книги, концепции, състояния на ума и така нататък.
- Отвратително - казах искрено.
<...>
Често употребявахме думата "духовност" и накрая ми стана интересно, какъв е смисълът й. Като изучих темата по метода на случайните дегустации, аз обобщих наблюденията си в следната бележка:
"Духовността" на руския живот означава, че главният произвеждан и потребяван продукт в Русия са не материалните блага, а надувките. "Бездуховност" - това е да си неспособен да се правиш на баровец по надлежния начин. Умението идва с опита и парите, затова няма по-бездуховен (т.е. по-небарнат) човек от младшия мениджър.
<...>
Започнах да се досещам, че схватката между двама интелектуалци, където единият се представя за вярно куче на режима, а другият безстрашно го атакува по всички възможни линии - това не е идеологическа битка, а дует на устна хармоника и концертина, чийто бекграунд трябва изгодно да нюансира реалната идеология, сияеща в усойната мъгла.
<...>
Имаше смешни моменти. Един от образците два пъти попадна в програмата ми, но с различни номера. Беше означен така:
"куратор на худ. проекти Rh4"
Червената течност принадлежеше на дама на средна възраст, която наистина приличаше на шахидка. И Балдур, и Йехова я бяха включили в описите си: според тях, кураторката се подвизаваше точно по средата между блясъка и дискурса и беше безценен източник на информация. Не ми се стори така. Тема на дегустацията беше изучаване на вътрешния мир на съвременния художник, но кураторката не владееше даже професионалния жаргон - тя се ровичкаше в интернет да търси думите. Затова пък стана ясен един трогателен личен детайл: тя беше изпитала оргазъм само веднъж в живота си, когато пиян любовник я нарече пубисна въшка на компрадорския капитал.
Споделих с Йехова недоумението си и чух в отговор, че точно това преживяване е било целта на урока, тъй като то напълно разкрива темата.
Не му повярвах. Тогава той ми даде да опитам още трима художници и един галерист. След това аз направих следната бележка тетрадката си:
"Съвременният художник е анална проститутка с изрисуван задник и зашита уста. А галеристът е човек, който се изхитрява да се подвизава като неин сутеньор на духа, независимо от абсолютната бездуховност на ставащото"
Писателите (които също влизаха в курса по блясък) не бяха много по-добри - след като се запознах с редицата им, аз написах в тетрадката:
"Кое е най-важното за писателя? Да има злобно, мрачно, ревниво и завистливо его. Ако го има, то всичко останало ще си дойде на мястото".
<...>
- Най-добрите от хората са способни да мислят почти като вампири - каза Балдур. - Те го наричат гениалност.
<...>
- Как така? - изумих се аз. - Нали блясъкът - това е секс, изразен чрез пари. Във всеки случай има нещо привлекателно. Къде е привлекателното тук?
- Мислиш като човек - каза Йехова. - Хайде, кажи ми, къде е привлекателното тук?
Замислих се. Но нищо не ми дойде на ум.
- Не знам - казах."

Колкото да се намеря на приказка

2008-03-22T09:24:00.003+02:00

Откраднах заглавието от пост в чужд блог. Ще преведа част от съдържанието:
"Интелегентът е същество свободолюбиво и склонно към протест. Интересното е, че понеже повечето интелигенти са обкръжени от също такива свободолюбиви същества, а протестът най-естествено е насочен тъкмо към най-близкото обкръжение, то именно сред руските интелигенти са се раждали и се раждат най-тъпите, изпечени и самодоволни реакционери".
А.А. винаги формулира по най-блестящ начин това, което и аз мисля. Което не означава, че се идентифицирам с него - опазил ме господ! Всяка жаба(аз) да си знае гьола.
Но така или иначе, за мен няма съмнение, че всеки опит да преподредиш света води до съвсем различни от предвижданите резултати. Все забравям чия беше гениалната мисъл, че "лъжата е своеобразна систематизация, която подрежда дисхармонията". (Проверих - на Фредерик Полан е мисълта). А всеки си има собствена представа за хармония, свой начин да подреди пъзела на представите, вижданията, заблудите си за света. Едни се примиряват с картинката (докато не им писне), други протестират, трети имат по-хитра нагласа - не раздават оценки, просто извличат полза. Да де, има и четвърти, които са неспособни да принадлежат към никоя от първите три категории жители на Земята. Те само стоят и съзерцават без полза за света и за себе си.
И още нещо - систематизацията, подреждането става с различни средства - кой както може: чрез начина на живот, чрез блогване, чрез изкуство... Всичко (или почти всичко) има право на съществуване. Иначе няма да остане нищо за подреждане ))
Тръгнах към Подуене и за по-напряко минах през Цариград, както правилно би забелязал някой отегчен от глаголстването ми.
Изкуството е опит за подреждане (т.е. лъжа, но пък кое не е лъжа?). Обаче и сред творците - едни се опитват да подредят Цариград, а други - Подуене. Няма лошо. Разделението е и сред публиката - за едни Подуене е дребна тема, незаслужаваща внимание, за други - няма как Х, колкото и да е кадърен, да подреди Цариград (защото никой не може да подреди Цариград), докато за Подуене може да каже ценни неща, епохални дори, истински.
"От всички хора, които познавам - казва Джон П. Марканд, - само американците, заради някакъв комплекс за малоценност, се стремят към непостижимото и се опитват да избягат от средата си".
"Джон Хаслър никога не прави тази грешка - уточнява Terry Teachout в блога About Last Night. - Неговите романи са ситуирани в малкото градче, в което той е роден и живее през всичките си 74 години и героите му са обикновени хора <...> с обикновени проблеми като живота, любовта, остаряването и смъртта".
Кой може да каже, кое е по-истинско? А.А. в поста, от който откраднах заглавието, дава линк към сайт, предаващ в реално време случващото се около хранилка за животни в естонска гора. И докато наблюдавал действителния живот на глигани, еноти, гарвани и врани, авторът на блога пропуснал случващото се под собствените му прозорци - заблуден млад лос се озовал в мегаполиса и се разиграл истински екшън с преследването на животното от силите на реда.

Не съм...

2008-03-18T22:43:00.004+02:00

Ох, няма да цитирам Ботев, не е това. Не само, че не съм поет, но не си и вярвам. Не вярвам, че има "единствен начин", "единствена възможност" и пр. единствености. [Да си напомня, че да не забравя какво намеквам, ако взема, че по някое време си препрочета писанията: 1) "вярването" препраща към кураторския проект на Кулик "Верю" във Винзавода и към теорията, че главният дефицит на ХХІ век ще е доверието; 2) "единствеността" отправя към Мавромати, за което се извинявам.]
Не ме смущава псевдопротиворечието между мисленето (рационалността) и чувстването(емоционалността), каквато Константин Рильов констатира в изказванията на Анатолий Осмоловски. Да мислиш и да чувстваш е едно и също, вече съм го казвала неведнъж. От к`ъв зор тогава на някого му е хрумнала "гениалната"(по несъстоятелността си) идея да обяви Запада за рационален (т.е. прагматичен, т.е. комерсиален, т.е. дяволски), а Изтока - за духовен (т.е. чувствителен/чувствен?, т.е. благочестив, т.е. богоугоден)? Такива твърдения, колкото и да претендират за богостремителност, очевидно нямат нищо общо с морала. А какво е идеята за духовност без оная щипка справедливост, без която всяка теория е блудкава като чорба в пионерски лагер? Какво е идеята без връзката си с морала - нали като отрича някакви морални норми, всяка идея (политическа, естетическа, била каквато била) го прави само, за да утвърди нови. Призоваваше Смирненски да се съгради рая върху руините на стария свят, върху "трупове и барикади" - такива някакви неща говореше поетът. И Осмоловски така - отначало се опитва да десакрализира де що има по света, после се опитва да организира някаква "нова социалност". Ами ако на мен не ми харесва неговата представа за "структуризация на обществото"? Ако не му повярвам? Ако неговата подреденост ми изглежда по-лоша от хаоса (наличен или създаден от самия радел за нова социалност)? Тогава какво? Какво тогава ще стане с мен в негова социалност? Или с него - в моята? Десакрализация на (нечие)старо и сакрализация на (моето си)ново... ааа, не съм от тях, как`Сийке. Не знам дали изкуството е стремеж да се предизвика у зрителя "ужас и благоговение, което вкупом е - катарзис" (Осмоловски). Но какъв катарзис може да предизвика лепенето на етикети: "това реакционно, а това - прогресивно"?
Уф! Не съм от тия, дето всичко им е ясно като на водещ радио/ТВ предаване. Най-добре се чувствам в състоянието "нищо не разбирам". Такова състояние ми дава илюзията за библийски прозрения - от пръст съм и на пръст ще стана. Другото е поезия. Понякога и на Пушкин:
"Товарищ, верь: взойдет она,
Звезда пленительного счастья,
<...>
на обломках самовластья
Напишут наши имена!"

Ама само понякога...

Вторият живот

2008-03-17T12:00:00.003+02:00

Записки в бързината

Трябва да е много скучно да живееш само един живот. Затова аз си имам два наведнъж ))
Само във Втория живот мога за един ден за посетя две изложби, средновековен замък и кънтри концерт.

Е, "снимките" ми не са особено добри, но дават някаква представа... Струват ли си тези експонати, заслужават ли внимание? Не знам. Освен всичко друго, възприятието зависи и от скоростта на интернет, мощността на компютъра, качеството на видеокартата и колоните, респ. слушалките, и куп други подробности. Но усещането е уникално - там си и докосваш, участваш в случването на нещата. Зависимостта между действителната стойност на нещата и значението им за публиката никак не е пряка, а понякога и съвсем липсва. Концертът беше от кавъри, разбира се. Бивш компютърен консултант се пробва на друго поприще. Знанията от предишното му занимание, тук разбира се са му от полза. При това има красив глас, че и овладян на всичкото отгоре. Hause of the Rising Sun в интерпретацията на Animals винаги ми се е струвала малко лигава, но умилява - как не, напомня детството, как не, умилява. В интерес на истината, певецът не се придържаше задължително точно към тази версия. Ето го моят аватар, застанал в странно па, напомнящо по-скоро за корида, отколкото за друг вид танци )):

Забавлявах се. И се чудех дали изкуството в Second Life има бъдеще, предполагам - да. Дали тези експонати, които се опитвах да "заснема", ще останат в историята като прощъпулник да нещо ново или ще бъдат съвсем забравени поради очевидната си недодяланост и безперспективността на подобен тип творчество?
Да, препрочитах Чехов и научих стари клюки за личния му живот. Това вече в материалната реалност. Какво значение има дали прототипът на Заречная е била оная фатална жена, "царевичката на сърцето му" (както я нарича в писмата си)? Дали тя или прототипът на Дамата с кученцето? На едната написал 66 писма, на другата - 68. И на двете, след като са се омъжили, пише нещо от типа на "ах, как можах да те изпусна". И какво от това? Ровенето в бельото на авторите уж с цел да бъде по-добре разбрано творчеството им, не е ли просто обществено приемливо воайорство?

物の哀れ

2008-03-11T21:59:00.003+02:00

Mono no aware (物の哀れ mono no aware - "pathos of things"), also translated as "an empathy toward things," or "a pity toward things".
Моно но аваре - "очарованието на нещата", едно от най-ранните определения за прекрасното в японската литература. Свързано е с шинтоистката вяра в това, че всяко нещо крие своето божество ("ками"), всяко нещо има неповторимото си очарование. Аваре - това е, което предизвиква възторг, вълнение. Аваре е иманентната същост на нещата (както и макото: японците не отделят красотата от истината), затова писателите и поетите са призвани преди всичко да откриват аваре. Разцветът си стилът претърпява през епохата Хейан (ІХ - ХІІ в.), но примамливостта му никога не свършва.

Моно но аваре съчетава в себе си шинтоистките традиции с будисткия възглед за тленността на нещата. Моно но аваре е естетически принцип, около който е изплетен филигранът на хейанското изяществото - непостижимо печалното очарование на мимолетността.
Йошида Канейоши (aka Кенко хоши) живее в тъжно време - когато Хейан окончателно си е отишъл, изтънченият императорски двор, в който можеш да блеснеш с творчески способности, губи битката с грубата сила на самурайското съсловие: "желязото е по-полезно от златото", въздъхва Кенко хоши.
"Ако хубавичко поразсъждаваме върху желанието си да останем в паметта на потомците със славата на хора превъзходни, както по ум, така и по сърце, то ще се окаже, че да обичаш славата, означава да се радваш на известност сред хората. Но на света не се задържа нито този, който хвали, нито този, който хули; хората, които дават ухо на сплетните и ги препредават на други, също неминуемо си отиват. Така че, от кого се срамуваш, пред кого искаш да се прославиш?! Славата е източник за хули. Няма никаква полза и от посмъртната слава. Да я искаш също е глупост.
Ако защищаваме тези, които се стараят с всички сили да се преизпълнят с мъдрост, то когато се появява мъдростта, на света се ражда лъжата, талантът произлиза от множенето на светските страсти.
Да се учиш и да познаваш като слушаш другите не е истинска мъдрост. Кое трябва да бъде назовано "мъдрост"? "Добро" и "зло" е едно и също. Кое наричаш "добро"? Истинският човек няма нито мъдрост, нито добродетел, нито достойнства, нито име. Никой не го знае, никой няма да разкаже за него.
Не, той не крие добродетелите си и не защищава глупостта; просто той от самото начало е прекрачил границата между мъдростта и глупостта, между печалбите и загубите", казва Кенко хоши.
Ако ви притеснява тезата за неразривната връзка между мъдростта и лъжата, ще ви кажа, че това не е запазена марка на Кенко хоши - японецът просто разработва казаното от Лао Дзъ:
"Когато изчезва Великият път, се появяват добродетелите; когато се появява мъдростта, възниква лъжата..."
Лао Дзъ стига по-далеч, нали?
Я да видим, има ли куражлии да спорят с Лао?
Или да разяснят какво има предвид Кенко хоши като твърди, че "талантът произлиза от множенето на светските страсти"? Ха да ви видя сега! Аз съм този "истински човек", демек постигнала съм съвършенството на пустотата. Да не ми е уроки, колко съм скромна :)

Убийствено изкуство

2008-03-09T16:38:00.006+02:00

Говорихме си за Мишима: че окончателно объркал изкуството и живота. Изкуството убива. Любовта убива. Идеите убиват. Ако повярваш, че някои от тия неща са най-важното в живота, те убиват. Няма "най-важно", всичко е важно. Но това е друга тема. Както е друга тема и тази, дали наистина Мишима е объркал нещо - той просто си е търсел приемливо оправдание за сепукото, към което се стремял от самото начало. Защото смъртта не е "също форма на живот", както е казал поетът Петър Анастасов. Смъртта си е смърт, след нея - пустота. А пустотата е съвършена, твърдят (дзен)будистките притчи. Смъртта си е смърт и в това е нейният смисъл. Другогото е биберон-залъгалка. Но и от него - биберона, има полза, така че - нищо лошо в употребата му.
Стремежът да се тълкува смъртта някак по-различно е довела до естетизацията й, до естетизация на оръжията. Дали има връзка между естетизацията на смъртта и естетизацията на оръжията? Съмнявам се. Оръжията са предмети, които лесно могат да бъдат разглеждани отделно от основното им предназначение. Оръжията са нещо толкова многозначно, че успешно конкурират по дву-три-(и т.н.)-смисленост онова, за което са създадени - смъртта, чуждата смърт. А понякога и своята. А понякога не е нужно да стигат до края, до реализацията - достатъчно е да се появят и да намекнат за какво става въпрос. А понякога те самите забравят защо са, отплесват се по сие-минутни ценности като богатство, власт, красота... че даже идеологии:
Ритуални:
Кликни върху картинката, за да видиш слайдшоу с други ритуални мечове

Някои от тези предмети са използвани при човешки жертвоприношения, други само са били част от "униформата" на вождове и жреци по време на извършване на съвсем безобидни ритуали.

Парадни:

(Клик)

Красиво, нали? Принцове, султани: власт, богатство, слава... Инсигнията е забравила откъде е тръгнала и се е превърнала в обикновено бижу, ценно само с цената си - изкуство per se. Какво е да убиваш с красив нож? "Люблю тебя, булатный мой кинжал - товарищ светлый и холодный. Задумчивый грузин тебя на мест ковал, на грозный бой точил черкез свободный" (Лермонтов):

(Клик)

Истинската красота на предмета е в подчертаването на главната му функция. Затова ли в наши дни дизайнът измести изкуството? А изкуството си го върна като започна да изопачава предназначението на вещите? Фонтанът на Дюшан - да, добре. Но и най-баналната реплика на музеен експонат от Стогодишната война ме изпълва с трепет. Наивен трепет, какво да се прави.

(Клик)

Съвършен дизайн, който не те оставя да забравиш за какво става въпрос - за края на краищата, за вечната пустота...

Очарованието на вещите, безкрайността на мига, красота в простотата, абсолютното съвършенство на пустотата:

И все пак е отвратително това, което прави съвършенството. Нищо не си струва да му се посветиш - дори съвършенството.

Некрофилията в изкуството

2008-03-03T16:40:00.007+02:00

Заприлича на сапунка. Моят блог, де - като почнах от Алик Ривин, скочих към хард-звученето при Юкио Мишима и стигам до ... до? - ако съм честна, до пълния кич в тоя сюжет, ама нали пиша, за да ми се махнат неподходящите мисли от главата... А тия мисли са повече от неподходящи. Хубаво де, какво очарование може да има в една посмъртна маска? Която много вероятно да не е посмъртна, но феновете й предпочитат да игнорират патологоанатомичните заключения. Т.е. те са й почитатели тъкмо като на посмъртна маска, а не като на произведение на изкуството. Или на занаятчийството (добра реклама за производител на посмъртни маски, нали?). В целия този сюжет е доста трудно да се прокара разделителна линия между изкуство и занаятчийство. Според моето скромно мнение, това си е чиста сапунка, притежава всички характеристики и отличителни белези на жанра.
А защо блогът ми заприлича на сапунка? И на мен ми писна, честно! Като спомена в един пост, в даден контекст едно име, току вземе, че изплува същото име в някой следващ пост в съвсем друг контекст. Ми то това, светът, си е едно голямо село (ей, взех, че открих и Америка най-после :) )
Ами, пак отначало. През 1900 г. в The New York Times излиза преглед на лондонския литературен живот, т.е. на последните хитове на книжния пазар в столицата на викторианска Англия. Впрочем, споменава се и някаква творба на сър Уинстън Чърчил, но после ще чета частта за него (току-виж появил се въпросният сър в някой следващ пост. Като едното нищо - той ми е любимец, ама това е друг сериал :) ). Цитирам малък откъс (в лош превод) от статията в архивния брой на американския ежедневник:
"Новата книга на г-н Ричард Льо Галиън "Молещият се пред образа" ("The Worshipper of the Image") не е нищо ново като концепция. Всъщност, тази тема е била използвана и преди. Но не това е, което може да се предяви като претенция към романа. Вероятно, всички теми с изключени на тези, които касаят новите изобретения и открития, са били използвани по едно или друго време. Всичко, за което можем да възразим на автора, е свързано с начина, по който той третира избраната от него тема. Г-н Льо Галиън несъмнено има способности, но той още от появата си е на менталното ниво на много млад човек, който си мисли, че единствената цел на автора е каже мили неща като напише поредица изречения. В "The Worshipper of the Image" това несъмнено е направено, но за съжаление, никак не е достатъчно.
На читателя - ако е пълнолетен, без съмнение, ще му прилошее от толкова сладости, на каквито г-н Льо Галиън е тъй щедър, и ще захвърли книгата, за да вземе "Том Джонс" като антидот. Едно време изглеждаше, че г-н Льо Галиън е тръгнал по пътя на славата. Много хора предполагаха, че той е твърде млад, а от само себе си се разбира, че той ще израстне с времето и ще се откаже от литературните грешки на младостта. Но днес той не е пораснал с нито един ден в сравнение с това, което беше тогава, когато започваше да пише и почитателите му, за съжаление, намират, че жизнената му мисия се заключава в това да носи радост на младите дами, които имат смелост да го четат, въпреки забраните на строгите си майки и гувернантките си - стари моми".
(Мечтая в нашите вестници да се появи подобна оперативна критика!)
Сюжетът е такъв, че трябва да си гениален, за да го разработиш така, че да не се нуждае публиката от антидот. С какво е свързан? Едно време в Париж имали навик да си правят "експозиции" в моргата - дано се появи някой роднина и разпознае трупа на неизвестния споминал се нещастник. Та през 1880 г. (според легендата) бил изложен труп на младо момиче (предполага се - на не повече от 16), извадено от водите на Сена. Не открили следи от насилие, значи - самоубийство. Момичето било хубаво, говори се - девствено. Затова го нарекли Мадоната от Сена. И още - Джокондата от Сена, защото устните му били застинали в тайнствена усмивка. Според легендата, помощник на патолога се влюбил в младата дама и й направил посмъртна маска. След точно 20 години тази маска "изплува" в Германия в серийно производство. Мълвата злослови, че маската е на съвсем жива слугиня в дома на автора й, но за много хора е светотатство да допуснат подобна мисъл, въпреки твърденията на патолози, че не е възможно отливката да е направена от лице на мъртвец.
Така или иначе допреди появата на Грета Гарбо, Неизвестната от Сена е еротичният идеал на германските девойки - те се гримирили и по всякакъв начин се стремели да приличат на маската.
Творци, които са били "замесени" в разработката на темата (освен споменатият Ричард Льо Галиън):
Камю
Набоков
Рилке
[още едни куп]
Луи Арагон, който повлякъл и
Ман Рей.
Камю само имал копие от маската, Рилке в свое произведение споменава за витрина, на която били изложени две посмъртни маски - на удавницата и на Бетовен. Набоков написва слабо стихотворение, много слабо, според мен.
Луи Арагон прави нещо хем интерено, хем ... малко сапунесто. След като фамозната богата английска наследница Нанси Кунард (тая транспортна компания съществува ли още?) скъсва с него заради американски пианист - негър, Арагон изпада в депресия. Точно по това време среща Елза Триоле (родена Каган, сестра на Лиля Брик, заради която се предполага, че се е самоубил Маяковски - споменах го в по-предишен пост, нали. Как да не става сапунка от блога!). Само че доста години по-късно (петнадесетина) пък и още свършила-несвършила войната, през 1944 г. Арагон публикува романа си "Орелиен", чийто главен герой е убеден, че любимата му прилича на същата тази Удавница. Арагон моли приятеля си Ман Рей да направи няколко снимки на маската като илюстрации за книгата. Ман Рей прави дузина фотографии, най-популярна от които е онази, където маската се отразява в огледало. Тук давам друга (с отворени очи - дело на Ман Рей):

Дотук добре. Но за много хора било ясно, че героинята на романа има за прототип Нанси - т.е. Арагон не я е забравил. При това познавачите откриват прилика между тази работа на Ман Рей и друга негова творба - портрет на Нанси:

Елза Триоле не прощава. След като Нанси умира, някъде в средата на 60-те, Елза публикува книгата "Слушайте-вижте" ("Écoutez-voir"), в която злорадо описва смъртта на Нанси - алкохолизирана, самотна, разорена, във вмирисана хотелска стая. Елза Триоле склопява очи през 1970 г. Луи Арагон - през 1982 г. След смъртта на съпругата си той участва в гей-парад в Париж, което се тълкува като публично признание за бисексуалността му. Към края на дните си заявява, че е съсипал живота си. Не знам дали става въпрос за личния или обществения, или и за двете страни на битието си.
Това с отмъщенията, правени по такъв начин, е доста тъпа идея. Съвсем като в сапунка.

Юкио Мишима

2008-02-29T19:11:00.006+02:00

"Все, что только может взять любовь,
все, что только могут взять войска"
(Алик Ривин)
А преди това е:
"Будет смерть на свете! Будет гроб!
Братская могила и доска"

Ривин прави нещо като списък на резултатите от любовта (вкл. аборт, развод и т.н.), съжаление за пропусната спирка, за пропуснатите възможности (вкл. отвратително e да живееш в тила, понеже не са те взели в армията - 1941 г.), но и утешението, че все пак има смърт и ковчег, братска могила... И това е, което може да вземе от теб любовта. И войската - също: това е, което може да вземе от теб. (Алик Ривин).

Другите неща, които могат да вземат от теб все това: идеите, изкуството... списъкът никога не е пълен. Днес цял ден се питам - кое от всичките точки в списъка взе това нещо от Юкио Мишима? (предлагам да не правим пак оня списък - на артистите с недотам здрава психика: не всички обитатели на заведенията, аналогични на 4-ти километър, имат принос към историята на изкуството).

Apropos, някъде в детството ми трябваше да участваме в нещо като съботник. Даже не помня какво точно се очакваше от нас и какво точно ние не направихме. Но "нещото" беше около някаква психиатрична клиника. По-смелите момчета се покатериха на оградата, за да видят Лудите. Бяха потресени. Разказаха, че тъкмо улучили разходката. Един от въпросните Луди държал транзистор до ухото. Тъй като точно той бил най-близо до "наблюдателите", те се изкушили да установят комуникация с представител на интересуващата ги категория индивиди. Попитали: "Какво слушаш?". "О, той не работи - отговорил Лудият и посочил транзистора. - Всеки си има своите капризи". "Всеки си има своите капризи" - една от любимите ми реплики, велика е!

Та, не бързайте да насочвате отговора на въпроса ми по този път. Той е очевиден. "Не вярвам в очевидното" (също любима реплика, макар и от ТВ сериал :) ).

Обаче: защо мисля върху това цял ден? Защото сутринта реших да си припомня фамозните фотографски сесии на Мишима. И случайно налетях на видео с негово участие - сепуку! Като си знам, че така е завършил този си живот...

Нямам сили да продължавам.

P.S. Това кусунгобу ли е? Предвид декора (токонома), предполагам, че не е вакизаши... Някой знае ли? Хайде да не завършвам толкова мрачно (дали?). Ето една работа на тъста му - Ясуши Сугияма:

"Тук и сега"

2008-02-26T23:41:00.008+02:00

Някои теми са ми противопоказани ))
Ако имах повечко време, нямаше да прибързвам и да бълвам недозрели мисли, но все някак трябва да фиксирам недоразуменията, щъкащи из главата ми. Най-малкото - за да се освободя от тях и да се върна към фамозното обитаване на някакво си "тук и сега". Като какво ще да означава това словосъчетание "тук и сега"? "Пардон, не знаю", казва Алик Ривин. Кой е Алик Ривин? По-нататък ще стане дума.
Най тук_и_сега_жанрът е интервюто. Не са мои думи, подхвърли ги Денис, а Кузмински не възрази... по време на интервю: трудно е да се каже, кой е авторът.
"Денис (Д.): Но възниква още един въпрос: Apropos, @Академия и нео-нео-класицистите@, излиза, че и покойният съратник на Курьохин - Тимур Новиков и неговото Движение, не ви лежат на сърцето? Освен това, нима опитите на Олег Кулик - който, както ни е известно, едва ли не ВСИЧКИ акции на "Бренер" - кучетата и пр., вече беше осъществил много преди... не са ви приятни? Не ви ли се струва, че и от двата персонажа (Бренер и Могутин) полъхва на нещо задушаващо ПОШЛО - толкова лош вкус, насочен към определена цел - стабилен, с придихание на отявлен "непотърсен провинциализъм" - толкова фрустриран, колкото и пресилен? Кое може да е по-безпомощно от това да се наакаш пред ван-гог или пламенно да се чукаш пред статуята на маяковски(sic!)? МНОГО по-трудно е САМИЯТ ТИ да станеш ван-гог или бронзов монумент... Това е невъзможно - понеже на бренер никой няма да му прави паметник, нали така? Както и това, че рисуването върху картина на Малевич - също е във висша степен ОТЧАЯН и БЕЗПОМОЩЕН жест на отявлен ахмак и тъпак: много по-сложно е да се ПРОЧЕТЕ какво е написал Казимир, да разбереш, осмислиш, да му станеш РАВЕН. С цапаници няма да се изравниш с него, нали? Тоест - това е всичко - и могутин с бездарното си стихоплетство, и бренер с желанието си "да се разпише" така, че НИКОЙ да не може да го повтори - щото съм ААААЗ - като намаза с боя САМИЯ Малевич - във всичко това прозира апокрифния Маяковски и Бунин:
"Маяковски, на едновремешен банкет, през цялото време сновал - набивал от чиниите и при Бунин с две ръце в чинията - му додява. И с пълна уста говори на Иван Алексеевич - Вие... ммммм, наистина ли, мммм, толкова много ме мразите, мммм?
при което Бунин трепнал като да го е втресло и отговорил:
Твърде много чест за вас, байно, щеше да е да ви мразя".
Колко точно. Могутин и Бренер - това са същите изтървани бързаци, неканени гости, за които никой пет пари не дава, прибързани, пресилено нагли, до смърт фрустрирани с НЕИЗЖИВЯНОТО си плебейство и евристичната си несъстоятелност.
Въпреки че екзистенциално стоя по-близо до Маяковски, отколкото до мухлясалия Бунин, но в ТОЗИ случай - Бунин е ПО-МАЛКО пошъл.
А Бренер и Могутин ВИНАГИ са пошли и мърши... Не Ви ли смущава тази лайнарска пошлост в изкуството?
Кузмински (К.): Ама Тимур ли е "академия" (и тимуровците му)? Това е детскоградинска пародия на "Академия"! Тази академия я обичам. (Макар да не надскочиха детската градина).
Имах предвид "ахматовите сирачета", "ахматулчетата" (по Анри Волохонски) и "ахматовите вдовци" (по Бахчанян и - по старост).
<...>
Но по никой начин не и Курьохин (с теорията му за "Ленин е гъба", с невероятните му хулиганства - да повиеш сладкия тенор Едуард Хил във фолио - и да го накараш да пее тенорово... Десетки гениални безумства...).
Вие, Денис, не вдянахте - тъй като "академията" на Тимур подмени(игрово) самото понятие...
И пошлостта не ме притеснява. На мен ми се повдига от нея.
Точно Бунин (и Набоков), според мен, е гнусен простак и злобен интригант, не струва и пръднята на Владим Владимич.
Маяковски е най-големият лирик на ХХ век (и според мен, и според Могутин-Бренер!), а всички тия старопръдли "квасици" (от А до Б - от ахматова до бунин) са едната прогизнала мухъл и боклук.
<...>
И Хлебников влачеше сельодка по покривката (по Аненков), но той беше - ВЕЛИМИР. А Бунин ядеше с лъжичка и гнусливо се мръщеше.
<...>
Изпитвам КЛАСОВА ненавист към класицизма. (Освен да го насереш, както правят тимуровците и "митките" - по-точно, правеха: сега всички те са долнопробна стока за продан, пазарна икономика...)
Д.: Публична не деификация, а заелдъз[не знам какво означава тази дума, подозирам, че нищо и, следователно, е синоним на "безсмислено"]-дефекация срещу класово враждебния елемент... Или "безпътен секс"... Бренеровите действия намират ли отклик в душата Ви?
К.: Така е, защото - и да се наакаш в чест на Ван Гог, и "половата активност" със собствената си жена, и "мухата в паяжина" на Бренер - това също така са и МОИ красиви хепънинги...
<...>
Че Бренер само го ПОЧИСТИ като изографиса своя кумир, Малевич <...> от МИРИЗМАТА НА ПАРИ...
(Вторият му кумир, Филонов - засега не мирише: НЯМА ГО НА ПАЗАРА, ако се изключи половината дузина крадени).
<...>
Миризмата е една: Рембранд на стари години, склерозирал (както ми разказваше Шемякин) - рисувал с лайна: цветът на златото...
Д.: Естетиката на Рембранд и на Бренерите все пак крайно си дисонират... Както може да се забележи.
К.: Но именно ЕСТЕТИЧЕСКИ са ми близки скандалистите Бренер, Могутин, Осмоловски..."
[Този пост ще излезе непоносимо дълъг, но възнамерявам да приключа започнатото (не да изчерпя темата).]
За Бренер вече съм споменавала. На снимката (на която прасето Казимир не се вижда) в дъното се кипри кавъра на една от супрематичните картини на Малевич - белият кръст върху бяло. Точно това е платното, което вкара Бренер в холандски затвор. Работата е изложена в амстердамски музей.

Бренер я "дорисува" със зелен спрей:

Спасяване чрез унищожаване. Подобно на майка-шизофреничка, която спасява децата си от жестоката действителност като ги убива. Впрочем, не съм сигурна, че всички шизофреници разсъждават така парадоксално. Тази дума - "шизофрения" ще я спомена още веднъж днес.
Константин Кузмински е забележителна фигура. Въпреки обширното си разграничаване от съжденията на Кузмински и от начина му на изразяване, Денис очевидно изпитва респект, нарича събеседника си "стожер на руския авангард".
Това на заден план не е Денис :)
Константин Кузмински в средата на 80-те извършва нещо титанично - издава два тома с руска ъндърграунд поезия. Сам събира произведения и спомени, пише бележки. "Край синята лагуна" излиза в САЩ.
В сборника са включени запазилите се стихове на Алик Ривин (с него започнах, нали). Александър (Алик) Ривин бил блестящ познавач на френската поезия. Сигурно щеше да стане голям преводач, ако не беше попаднал в психиатрична клиника с диагноза "Шизофрения". Препитавал се с дребни преводачески поръчки и ловене на бездомни котки. Посещавал хора на изкуството, които ценяли таланта му, сядал на пода и започвал да пее еврейски псалми. Щом го помолели да спре, той си изпросвал рубла и тогава публиката можела да се наслади на рецитал от собствената му поезия. Не рецитирал, а напявал стиховете (затова ритъмът, пък и отделни фрази силно напомнят популярни в Русия шлагери от онова време - 30-те години на ХХ в.). Пърформанс? Предполага се, че е загинал в първите месеци на войната.

Ти си прав
и аз съм прав,
има всеки своя смисъл
и нрав.

Твоят смисъл - акуратност,
моят смисъл е превратност,
неизбежна е.
Ура!

Тук пък съм записала нещо, което не се наемам да превеждам. Записът е лош технически и не само - дано акцентът ми не дразни.

Хайде, стига вече, че сама си омръзнах

Липса на скромност

2008-02-26T09:00:00.004+02:00

Сега ще се правя на познавач. Даже повече - ще се правя и на творец ))
Каква е разликата между това:
"слънчева лазур
тих гълъб на перваза
трепнах - отлетя"
и това:
"слънчева лазур
гълъбите гугукат на перваза
открехвам леко
в миг се сепват
водовъртеж
от пърхащи крила"?
Общото е ясно - некадърността на автора, няма да говорим за това. Разликата е, че едното отговаря на формалните критери на хайку, а другото - не. Едното (да беше що годе прилично) трябва да създава асоциации, усещане за мига. Другото е нескопосно, но описание - ако поражда асоциации, те са нещо второ и трето. Аз така мисля - разликата е голяма. Може само така да ми се струва.
Може само така да ми се струва, но да се свързва Такаши Мураками с популярната култура, не е баш съвсем правомерно. Съпоставят го с Анди Уорхол. Долу-горе по същите критерии като моите стихчета (все става въпрос за кацнали на прозореца гълъби, които отлитат при появата ми). Само че отаку-културата май не е много поп, тя е субкултура. Ако Уорхол беше мултиплицирал не образа на Мерилин Монро, а на Джанис Джоплин, да - щеше да има резон да се говори, че Мураками е нещо като съвременен Уорхол. Впрочем, някой знае ли нещо за японската попкултура? Щото аниме, манга и косплеят не са. Колкото и да са популярни(хм, дали това важи за косплея?), те все пак са субкултура.
Такаши Мураками е идеолог на отаку-движението. Суперфлат формулира основните постулати - без йерархия и без перспектива в изображенията. Колкото и да изглежда странно, това е начинът по който отаку възприемат аниме. Ценното е не сюжета, не послания, дидактика, поуки и пр. Тръпката е да уловиш детайла, независимо какво място има този детайл в цялата картинка. Липсата на перспектива нарежда всички детайли в една линия и отнема правото на един или друг да изглежда по-главен от другите. Най-почитаните отаку могат да обсъждат най-голямо количество детайли, които редовите почитатели дори не са забелязали.
Да не забравя, че тези особености до голяма степен се дължат на традициите в определени жанрове на японското изобразително изкуство (корените на манга се откриват още в ХІІ в.), но също и на технологични ограничения при появата на първите аниме в годините отпреди Втората световна война. Такаши Мураками вкарва тези особености в съвременното изкуство. Да си призная, не съм много наясно, защо е толкова популярен на Запад. Само защото е необичаен? Така или иначе дори изкуствоведите наричат отаку-движението "попкултура". Може и така, разбира се. Щом им харесва. Не че и аз не тълкувам произведенията на собствено европейското съвременно изкуство по много погрешен начин ))
Има нещо в ретроспективата на Мураками, което ме озадачи. Петметровият "Овален Буда". Той си го нарича "Mr. Oval". От скромност, разбира се - нали е автопортрет...

Такаши Мураками казва: "Аз не съм скулптор. "..."[забравих името на работата] я правиха 20 човека". Добре, съгласна съм - и скулптурата може да бъде плоска в смисъла на суперфлат. Обаче Буда? Като става въпрос за господ, може ли да се говори за липса на йерархия? Дали е заради живеенето от време на време в Ню Йорк, което променя и най-японския японец? - когато Дюрер се рисува като Христос, го разбирам (във всички смисли на думата), ама Дюрер е европеец и не е будист. Или аз, европейка белким, нищо не разбирам от будизъм? Е, това ще да е. Нищо не разбирам от будизъм.

Пак за транскрипциите

2008-02-25T19:23:00.002+02:00

Казват, че "дайсецу" означава "върховно смирение". Не знам дали е така. Всъщност, не е точно така - "сецу" е някаква архивна форма за себеназоваване, която трябва да изрази (не точно, но да го кажем така, защото бързам и не ми идва на ум най-точната дума)пренебрежение към себе си. "Смирение" по някакъв начин, но не точно.
Какво значение има? Ами като дръпнеш една нишка, никога не знаеш за какво е вързана тя и какво ще последва - разплитане на пуловер или взривяване на бомба. В моя случай - първото, по отношение на Флуксус - второто. Ама взривяването не се знае дали е на бомба или са фойерверки. И отново е въпрос на транскрипция - Такаши Мураками за западняка си е само фойрверк (или пейнтбол - така ли се казваше онази игра, при която се стреляха с боички вместо с куршуми?). И пак - да, ама не (съвсем).
Хайде отначало. "Дайсецу" е титлата на Тейтаро Сузуки, популяризирал зен-будизма в САЩ и Европа в края на ХІХ - началото на ХХ в. "Нам Джун Пайк е роден през 1932 г. в Сеул, през Корейската война се озовава в Япония, където учи музика и философия. Защищава дисертация за творчеството на Шьонберг, продължава образованието си в Германия при пионера на електронната музика Щокхаузен. През 1958 г. се запознава с великия американски композитор Джон Кейдж. Тази среща променя съдбата на Пайк, който май щеше да си остане просто един музиковед и композитор. Той се превръща в художник. Но и Кейдж извършва преврат в съвременната музика благодарение на общуването си преди всичко не с музиканти, а с художника Марсел Дюшан, както и с пропагандиращия зен-будизъм в западния свят Дайсецу Тейтаро Сузуки".
Без зен нищо не става в съвременното западно изкуство. А какво е зен без мисъл за отвъдното? Да ме прощава Свилен Стефанов, който твърди: "Не е ли това типично политическо изкуство с твърде тесен и временен характер? - би могъл да се зададе и този въпрос. Ние всички сме учени, че в изкуството трябва да търсим вечното, общочовешкото, духовното, същностното, а не модерното и мимолетното. Точно поради това, обаче, ние дълго време нямахме никакво изкуство, аз искам да виждам хора, живеещи тук и сега, а вечността е приоритет на други сили. Тъй като тук всичко ще бъде унищожено (обещано ни е) спекулациите с "вечното" в изкуството са ми особено противни. Ще остане да лежи на кантара само онова, което се е съпротивлявало на злото. Някъде тук и сега". "Тук и сега" е церемонията по връчването на оскарите. Не самите филми, а церемонията по връчването. Това е "тук и сега". Да, има хора, много хора, даже (възможно) повечето хора, за които церемонията е по-интересна от всичко останало. Като отричаш "вечното", просто влизаш в техния дискурс. Да ти е сладко! Бойс, въпреки манифестите му, прави нещо друго. За Пайк да не говорим - той е азиатски човек: ако си позволи да забрави вечността, ще се прероди в амеба. Не я е забравил, вечността де. Кейдж декларира, че разрушава музиката. Ама го прави чрез звуци. Днешният ден е част от нещо си, твой проблем, ако се опитваш да го оспориш. (Доц. Стефанов, моля за извинение, "ти"-формата не беше адресирана към Вас).
Сложно ли говоря? Да, и аз се дразня. Да бях си избистрила нещата за самата себе си, нямаше да е така. Като мислиш на глас, ръсиш куп глупости. Ама им се радваш, кефят те ;)
Та, Пайк е направил страхотно видео - за невъзможността да се комуникира, по-точно - да се отправи послание. «Good Morning, Mr. Orwell», 1984. Посланието никога не бива разбирано, то даже не може да бъде отправено. И какво тогава? Значи ли, че не трябва да бъдат отправяни послания, защото нямат смисъл? Ми то нищо няма смисъл, дай да мрем. Ако вечността няма значение, дали отричането й има? Или каквото и да е друго трябва изобщо да бъде правено? Да вземем да забраним децата, що ли?
(Сега трябва спешно да честитя рождения ден на един човек, така че темата за Мураками ще остане за утре. Ако сколасам, залисана от всичкото "тук и сега" :) )

Du hast

2008-02-19T20:13:00.002+02:00

Май си изгубих единствения читател. Много съжалявам. Понеже подозирам, че съм изтърсила нещо, което го е обидило. Ако обиждаш нарочно, е едно. Но ако обидиш без да искаш, се чувстваш като пълен глупак. Всъщност, няма нужда да се крия зад "ти"-формата: чувствам се пълна глупачка. Щото съм изпуснала контрола над ситуация, нали - демек, не съм господ. Нейсе :)

Искрена ли съм? Един господ знае. Не съм толкова суетна, че да играя нещо, което не съм. За Зигмунд не знам, но Люсиън е улучил десятката - оголването на душата е грозна гледка. Пък аз не обичам грозотиите. Затова и не се занимавам с изкуство. Едно време изкуството се асоциираше с естетичното. Откакто изгуби тази си характеристика, съвсем заникъде не е. (Не бе, само провокирам).

Schwarzes Glas - това е изкуството сега.

Прозорци и огледала - ако има логика в цялата тая обстановка, художниците щяха да изорат темата. Но не би. Много са суеверни. Бог да им е на помощ! Един индиец направи инсталация в Чикаго (великолепна, каквото и да казват познавачите!), китаец - серия фотографии... Добре де, Вотие намеква за това, но само намеква. И аз обичам да притичвам по терлици край страхотиите :)

Лъжа ли? Няма пък да си кажа! Със себе си ли споделям или с евентуалния заблуден интернетаджия? Хе-хе, как пък не да си призная (няма препинателен знак, не защото е пропуснат)

Ако имах физическите сили, щях да пиша като Кафка. За себе си. Писането за другите... не, не е лъжа, ама не е същото. Ван Гог не е рисувал заради публиката. Май че

Ама какво ли значение има?

Feuer frei

Squirrel Wheel

2008-02-19T09:00:00.003+02:00

Попара от Rammstein, Vautier и предъвкани отживелици:

Кликни върху картинката

Похвала за Велимир

2008-02-18T00:12:00.003+02:00

Нека първо ви питам: "Обичате ли корида?" Да се забрани коридата е все едно да се забрани раждането. Изхвърлям се, нали? Опитвам се да шокирам като измествам гледната точка. Точно това прави изкуството, не ли?
Но става дума за корида. "Аз съм матадор. - Аз съм бик. - Дойдох да те убия. - Опитай. - ... - Чуваш ли мълчанието на арената? - Мълчанието на смъртта. - ... - Бикът умира в битка. <...> - И матадорът. Понякога." (Рафаел Алберти. Матадор)
Друга картина - Хлебников. Изтърбушеният кон на пикадора. Черва се влачат по арената. Черва, допреди малко пълни с незабравки... Незабравки, които са се преселили в царството на мечтите, чаргарували в платното на художника... Незабравки, напълнили конския стомах... Намотани, влачат се по пясъка, покрити с прах и глина... (по Велимир Хлебников. Парче, 1921)
Може да се каже, че коридата е игра. Може да се каже, че изкуството е игра. Дори да сложиш собственото си легло в изложбената зала (Трейси Емин), пак се влачат черва. Ама не се виждат. Винаги е въпрос на живот и смърт. Всичко е въпрос на живот и смърт. Значи и на вечност.
Мне мало надо. Малко ми е нужно, казва Хлебников. Много малко. Почти танка, но в по-различно съотношение - не 5-7-5-7-7, а 5-5-6-5-5. Отворена рима, която прави стиха невероятно музикален. Който може, нека го преведе! Аз не мога. (перифраза на Алеко):

Мне мало надо!
Краюшку хлеба
И каплю молока.
Да это небо,
Да эти облака!

Малко ми е нужно. Само къшей хляб и капка мляко, и това небе, и тези облаци. Нищо, кажи речи. Или всичко (ако така го разбираш).

Вечер. Тени.
Сени. Лени.
Мы сидели, вечер пья.

Вечер. Сенки. Чердак. Леност. Седяхме и отпивахме от вечерта.

В каждом глазе - бег оленя,
В каждом взоре - лёт копья.
И когда на закате кипела вселенская ярь,
Из лавчонки вылетел мальчонка,
Провожаемый возгласом: «Жарь! »
И скорее справа, чем правый,
Я был более слово, чем слева.

Който може, нека го преведе! Аз не мога. "Бях повече слово, отколкото вляво". (И аз така). Когато при залез слънце капе вселенска лазур и във всяко око препуска елен, и във всяко око лети копие. И от лавката изхвърчава момче, съпроводено с възгласи "Плам!". И съм повече слово, отколкото...

Там, где жили свиристели,
Где качались тихо ели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.

Времесвят (мн.ч.) - ято леки <...>, прелетяха, отлетяха...

Ты поюнна и вабна, В сердце входишь, как волна! (Их, как го е казал! Ха, речи, че не става въпрос за жена, която по законите на вълновата теория влиза в сърцето като пратеник на времесветовете. Забележително отсъствие на скромност в обобщенията! - Може ли да се твори, ако си скромен? )

Там, где жили свиристели,

Где качались тихо ели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.
Где шумели тихо ели,
Где поюны крик пропели,
Пролетели, улетели
Стая легких времирей.
В беспорядке диком теней,
Где, как морок старых дней,
Закружились, зазвенели
Стая легких времирей.
Стая легких времирей!
Ты поюнна и вабна,
Душу ты пьянишь, как струны,
В сердце входишь, как волна!
Ну же, звонкие поюны,
Славу легких времирей!

L`arte siamo moi

2008-02-15T10:21:00.003+02:00

Не съм готова за този пост - така съм устроена, че мисля с думи, не с образи и звуци. И като видя или чуя нещо все напирам да го опиша с думи, да го преведа на своя си език, за да го разбера. А преводът е предателство, както гласи една италианска скороговорка. Най-важното се губи в превода.
Както и да е. Става въпрос за Йозеф Бойс. (Не отговорих на коментара, защото ми трябваше време за размисъл). La revoluzione siamo moi. Ами хубаво. Аз си направих автопортрет и го кръстих L`arte siamo moi. Автопортретът е точен - обработих собствената си снимка и с примитивни софтуерни продукти я докарах до това положение. Точен е и в преносния смисъл - по отношение на способностите ми: толкова мога, резултатът е концепция, не изкуство (тук е разликата с Бойс - за неговите концепции не може да се каже, че не са изкуство). Ето ме, това съм аз:

Както казах, мисля с думи, не с образи и звуци.
По-рано бях споделила с познат писател, че "да мислиш" и "да чувстваш" е едно и също. Писателят се съгласи с мен, но се опасявам, че не го прие напълно. Думи, образи, звуци - всичко е знаци и те са безпредметни, ако те оставят равнодушен. Човек разбира само това, което го вълнува, което разпознава, което му харесва. Революцията на Бойс не ме вълнува, окупацията като пърформанс ме оставя равнодушна. Съжителството с чакалчето, за което играта е по-важна от всичко останало... гледам видеото сега, не по времето на случването, парадигмата е друга... горкото животинче! Значимостта на едно произведение, гениалността му (защо не?), е в това, че казва много повече от това, което авторът си мисли, че казва. Скандалът... да, обръща внимание върху творбата, понякога дори я "прави", легитимира я по някакъв начин, но като социален факт, не като арт-събитие. Така ми се струва. Мадам Х на Сарджънт - да се чудиш какво й е скандалното. Но - да, факт: да не беше скандалът навремето, щеше ли някой сега да й обръща внимание? Не знам.
Не ми е известно двете инсталации на Бойс с рояла да са предизвикали скандал. Първата:

И втората:

Делят ги известно количество години (повече от 10-15-20?, забравих). И бележат очевидно развитие на виждането му за ролята на изкуството.
Бойс е продуктивен, не като Витгенщайн, който не обичал да записва думите и мислите си - "Каква полза, без друго никой не разбира". Не знам дали "щастието е, когато те разбират". "Разбирането" е по-скоро илюзия. И да обясняваш е безсмислено. Да обясняваш картина на умрял заек, нали:

Non omnis moriar

2008-02-03T23:31:00.001+02:00

Каза една авторка: "Литературата трябва да носи надежда". Какво носи литературата на читателите, не знам, но на авторите със сигурност дава надеждата "non omnis moriar" ("няма да умра напълно"). Exegi monumentum, повлече крак Хораций и се заредиха след него Овидий, Ронсар, Державин, Пушкин, Вазов, Емануил Попдимитров... Сега май никой няма да се реши на собствена интерпретация, защото къде-къде по-абстрактни теми предизвикват насмешка у критиците - нали, божем, и те са творци, и тям се поревнува безсмъртие, ама пуста скромност, смеят ли да си признаят, затуй не дай си боже, някой да изрече по свой си начин "еxegi monumentum", да не си на негово място като попаднеш в устата на пишещите.
В ХVІІІ и ХІХ столетие още са нямали подобни скрупули. Което не попречило на Батюшков да имитира почитания Державин, но с лек пародиен привкус (можел е да си го позволи - стихотворението е част от лично писмо: поетът не е подозирал, че след години ще стане обществено достояние). Може би. Не се знае какво точно е осъзнавал - четири години по-рано са го изписали от немска психиатрия с лоши прогнози относно заболяването му. Д-р Дитрих придружава пациента в родината му и след време не издържа на изкушението да публикува спомените си за своя подопечен. Впрочем, едва ли става въпрос за медийна изява от днешен тип - още приживе Батюшков бил забравен от публиката и паметникът, който си построил, изглеждал напълно илюзорен, рожба на болното му въображение. "Надменност", заключава Манделщам. Но по повод други думи на Батюшков - думи, които д-р Дитрих цитира в мемоарите си: "Wieviel Uhr ist es?", пита поетът и сам си отговаря: "Die Ewigkeit". През 1913 г. изгряващата звезда на акмеизма обявява:

Нет, не луна, а светлый циферблат
Сияет мне, и чем я виноват,
Что слабых звёзд я осязаю млечность?

И Батюшкова мне противна спесь:
"Который час?" - его спросили здесь,
А он ответил любопытным:"Вечность".

"Колко е часът?" - "Вечност". "Няма вечност" - искал да каже Манделщам в навечерието на Първата световна. През 1932 г. - няколко години преди смъртта си в сталинските лагери, той се примирява с тезата, че е наследник на същия този Батюшков.
Наистина ли няма вечност? Няма ли надежда за писателите, че не ще умрат напълно? Въпрос на късмет. За добро или лошо - въпрос на късмет.

"Вечност? Искате да знаете, какво е вечност?" - пита абат Жак Бриден в проповед някъде в средата на ХVІІІ в. в Париж. - "Вечността е като махало на часовник, което се мята между "Никога" и "Винаги". И когато по време на този ужасяващ преход (a.k.a. революция) някой грешник попита "Колко е часът?", мрачният глас на друг клетник му отговаря: "Вечност":
"L'éternité marque déjà sur votre front l'instant fatal où elle doit commencer pour vous.
Eh! savez-vous ce que c'est que l'éternité? C'est une pendule dont le balancier dit et redit sans cesse ces deux mots seulement, dans le silence des tombeaux: toujours, jamais, toujours, jamais. Pendant ces effroyables révolutions, un réprouvé demande: Quelle heure est-il? - et la voix sombre d'un autre misérable lui ré-pond: L'éternité". (Nouvelle biographie générale depuis les temps les plus reculés)
След това абатът казвал, че ще изпрати енориашите до домовете им и ги водел в гробищата. Колко мило.

"Няма вечност" - може би твърдял абат Жак. Предполага се, че историята е станала известна благодарение на Жан-Франсоа дьо Ла Арп - литературен критик и историк. Дьо Ла Арп разказал за проповедта в "Курса за стара и нова литература", издаден в края на ХVІІІ в.
"Нивга веч" - твърди Едгар Алън По. "Forever--never! Never--forever!" - съгласява се Лонгфелоу в стихотворението "The Old Clock on the Stairs".

За какво е литературата, ако не се интересува от вечността?
Един момент - о, Господи!, колко е часът?

Брайъни Талис

2008-01-12T22:13:00.001+02:00

Как реагирате, когато някой ви каже, че еди-кой си филм му е харесал или напротив? При похвала затичвате ли се да изгледате похваленото или гледате да стоите по-надалеч? Доверявате ли се на чуждите преценки?
Както и да е. Всеки гледа с различни очи. Ако тази сутрин не бях чула репликата на радиоводеща ("Литературата трябва да вдъхва надежда"), дали щях да гледам "Изкупление" по същия начин?
Това е - проблемът с рецепцията на изкуството... Дали в точното време посланието ще стигне до зрителите? Дали изобщо ще стигне?
(Прекалих ли с въпросите?)
Посланието на Брайъни Талис не стига не само до зрителите - представлението е бойкотирано дори от "артистите". И Брайъни решава да пренапише историята, да премоделира света: да го направи такъв, че всички да я чуят и разберат. Само че последиците се оказват други - сблъсък между изкуството и реалността, казват участниците във филма. Но не е само това.
Може ли авторът да поправи детинския грях чрез "премоделиране" на света в роман, написан на преклонна възраст, когато диагнозата е поставена и вече е късно за каквото и да било? Смешно е да си въобразява, че може. Но се оправдава с въздействието върху читателите - че те имат нужда от илюзии: за постижимо щастие, за справедливост, за поправимост на грешките... Филмът (вероятно и романът - иска ми се да го прочета) отхвърля идеята за мисията на изкуството като средство за промяна на света към по-добро. Отхвърля я много меко и деликатно. Толкова меко и деликатно, че много от зрителите предпочитат да не го забележат.
P.S. Разбира се, американско издание на романа се кипри скромно на рафта (господ да те поживи, Бен!)... Английският ми е слаб, няма да се мъча да превеждам:
"How could that constitute an ending? What sense or hope or satisfaction could a reader draw from such an account? Who would want to believe that they never met again, never fulfilled their love? Who would want to believe that, except in the service of the bleakest realism? I couldn’t do it to them. I’m too old, too frightened, too much in love with the shred of life I have remaining. I face an incoming tide of forgetting, and then oblivion. I no longer possess the courage of my pessimism.<...>
The problem these fifty-nine years has been this: how can a novelist achieve atonement when, with her absolute power of deciding outcomes, she is also God? There is no one, no entity or higher form that she can appeal to, or be reconciled with, or that can forgive her. There is nothing outside her. In her imagination she has set the limits and the terms. No atonement for God, or novelists, even if they are atheists. It was always an impossible task, and that was precisely the point. The attempt was all.<...>
I like to think that it isn’t weakness or evasion, but a final act of kindness, a stand against oblivion and despair, to let my lovers live and to unite them at the end. I gave them happiness, but I was not so self-serving as to let them forgive me. Not quite, not yet."
Джеймс МакАвой казва: "Това е филм за това, как се създава история и се превръща в лъжа. Той е за властта на лъжата и измислицата". "Брайъни Талис"- проверихте ли какво означава името? Излиза, че само Сляпата (Сесилия - from Latin caecus "blind") вижда светлината (Роби - means "bright fame"). Господ може да бъде само този, на когото вярват (Брайъни=авторът). Това ли има предвид Макюън? Е, аз това чета между редовете. Във всеки случай - днес това чета. (13.01.2008)

Technorati : Atonement, Ian McEwan, Joe Wright, Saoirse Ronan

Езотерика

2008-01-09T11:19:00.000+02:00

"Снимахме в катедрала, висока ... фута. Чудехме се къде са камерите. Погледнахме - бяхa там горе, под покрива. Снимахме сцена на тайна политическа среща. Камерите отгоре ни показваха съвсем мънички, дребни човечета там долу..."
Приблизително това разказва Джефри Ръш в рекламния клип за "Елизабет: Златният век".
"Някъде там" - реплика от друг филм )))
Бива ли изкуство без мисъл за нещо неземно, отвъдно? Изящната Марико Мори, предполагам, отговаря еднозначно. Още няколко дни пътуващите до Дания могат да видят последната й изложба. За съжаление, няма да съм сред тях - виделите експозицията. Но пък няколко пъти изгледах клипа от представянето й в Токио през 2002 г. "Чиста земя":

Виждате самата художничка (очарователна - била е модел) да влиза в "Храма на мечтите". Марико Мори използва авангардна компютърна технология, за да представи вижданията си за основните стихии: земя, огън, вода, въздух. Знаменитата й видеоинсталация Miko no inori (Молитвата на жрицата) от 1996 г. - никое изложение не минава без нея...
Клиповете са снимани в САЩ, Китай... Главното е зрителят да мине през всичко това, през "Пречистването", за да стигне до "Храма на мечтите", който побира само един човек - индивидуално пространство, откриващо вратите към вселената...
Споделяте или не(като мен) възгледите на Марико, естетическото наслаждение е върховно - неземно, отвъдно...
Има нещо там, казва Марико, не знам какво е, но го има. Ако ме приемате, аз съм негова жрица. Но не съм господ за разлика от Брайъни... [Шегувам се - препращам към Достоевски, но той е съвсем друга история )) - б.м.]

P.S. Този постинг бе замислен преди следващия, но написан след дописването на горепосочения (за "Изкуплението", естествено) ))

"Какви филми трябва да гледаме"

2008-01-05T16:17:00.001+02:00

Ха сега де! Какви? Хубави или правилни? Трябва ли да са истински, т.е. исторически верни? Естетиката ли е по-важна или посланието?
На кой му пука? Веднъж - едно, друг път - друго. Не съм Чомски, че да отсъждам, и в същото време да се издържам (финансово и то никак_не_зле) от противното. Впрочем, дали пък чак толкова грешат прохождащите журналисти като го определят като писател, а не като философ? Ако ме питат, и писател не е, но това в случая е ирелевантно. Какъвто ще, такъв да е.
Но правомерен ли е въпросът "Какви филми трябва да гледаме"? Да, в някакви граници - да: например, трябва ли да гледаме порно, насилие, пошлост? Е, не трябва, то е ясно. Но може ли? Зависи. Кое наричаме "насилие"? "Карго 200"... Какво ти, зрителю, виждаш във филма? Садизъм? Липса на човечност? Или (почти)библейска притча? Битови клишета, поляти с ... не с кръв(де да беше), а с воня от разлагащи се трупове, или схващаш, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че всяка крайност води до фанатизъм? Можеш ли да го схванеш? Според мен, дори режисьорът не го схваща съвсем. Да не говорим за кинокритиците. А селекционерите за Кан и Берлин пък толкова добре го схващат, че се паникьосват и не вземат филма за участие в конкурсите. Да са живи и здрави! - киното е бизнес и едва ли ще стигне до там, че да съжаляват. "Капричиите" на Гоя също не биха били отбрани за участие в знакови за времето си експозиции. Затова пък Майкъл Мур спечели награда (в Кан), за Ал Гор не споменавам.
"Хубаво, де, - казаха ми, - ти самата си толкова политизирана. Защо не харесваш политизираното изкуство?". Ами тъкмо поради това, може би. Очаквам от изкуството да ме свърже с нещо тренсцедентно(:) ), вечно или поне трайно (да речем, за 20-тина века), а не с вчерашния сняг, непочистен от софийските улици.
"Карго 200" го прави - свързва ме с нещо отвъдно. Разкрива бездните на душата човешка. Трудностите пред моралните решения. "Защото всички сме учили в това училище, но точно ти поиска да станеш отличника на класа", както казваше Шварц ("Да убиеш дракон"). Когато искаш да си отличник, губиш мярката, прекрачваш границите на позволеното, престъпваш моралните норми. И ставаш неудачник. Тройкаджиите имат по-верни жизнени ориентири.
"1984"? - и да, и не. "Оруел за бедняци", дефинира руският официоз. Има ли Оруел за богаташи? "От Русия без любов" пък заявява The Wall Street Journal. Защо? Любовта може да бъде и такава, защо не?
A propos, да ме убиеш, няма да гледам "Брат" и "Брат-2", не само майкъл_муровите "шедьоври". Ако Мур направи филм като "Карго 200", ще съм му първият фен, без скрупули. Писна ми от евтинии(откъм послания) с претенции.

"Там, дето се прокарват пътища,..."

2008-01-02T10:31:00.000+02:00

"... аз се изгубвам" (Рабиндранат Тагор)
Работа ли е на изкуството да прокарва пътища? Хммм...
"<...> А смисъл и задача на съвременното изкуство е да изследва социалните фобии и мании, да променя и проверява здравината на границите на позволеното, да предизвиква публични дискусии за главното, в това число - за морала.
Злобата на чиновниците, съдебните искове, омразата на ултраконсервативните са аплодисментите за такова изкуство. Ако ги няма, то такова изкуство не струва пукнато петаче. Пък ако някой се бои да рискува и не знае на кои ценности да държи, нека кротко си рисува брезички или им прави отливки от бял и черен шоколад".
Това за шоколада не го схванах напълно - крехкостта на материала ли се има предвид или що? И "злобата на чиновниците" като художествен критерий също ми убягва... Мой проблем, не оспорвам правото му на съществуване - на критерия, естествено.
Горният цитат беше по повод "порнографичността" на съвсем не нова снимка, която Третяковската галерия се канеше да изложи в Париж в рамките на изложбата "Соцарт". Е, не стана. Руският министър на културата отсъди, че произведението на изкуството опорочава страната. Ето го позорът:

Автори са групата "Сини носове". Те обясняват, че фотографията представя целувка между властите и, тъй като в Русия властта е само една, то тя целува сама себе си. Това е. Не е пропаганда на нетрадиционната сексуална ориентация. Честно казано, не знам какво е искал да каже Banksy като е направил графити-кавър на снимката "Ерата на милосърдието":

Да вметна, че не открих аргументи против първенството на руснаците, с една дума - приема се, че Banksy е направил кавър. Вярно, работата му заслужава внимание. Естетическите й послания са различни и не са за пренебрегване. Прокарват различни пътища...
Не, не се изгубвам там. Просто защото там мен ме няма )) Мимолетното не минава през теб по същия начин, не драска, не оставя следи. Но има ли правило, кое е мимолетно? Виж снимките на Зарина:

Кликни върху тази и ще я видиш в пълен размер, в пълната й прелест. "Незаконно спане". ОК. Но погледни оръжията - те са стари, отлично поддържани, красиви, привличащи, жаждащи да ги изполваш... И знанието - къде са използвани... Това създава конфликт в душата (ми) и ме кара да се чувствам изгубена.
Да. Вижте и другите номинирани за наградата Търнър. Ценя я. Тя прокарва пътища, сред които се губя ))

Молитва за мир

2007-12-25T22:36:00.001+02:00

"Разбира се, всяка добродетел в името на Христа въздава благодат на Светия Дух, но най-много въздава молитвата, защото тя, един вид, е винаги в ръцете ни като средство да добием благодатта на Духа. Иска ви се, например, да отидете на църква, но или няма църква наблизо, или службата е свършила; иска ви се да дадете милостиня на просяк, но просяка го няма или нямате какво да му дадете; иска ви се да запазите девствеността си, но поради устройството на личността ви или поради усилията на враждебни козни, на които вие, поради немощ човешка, не можете да устоите, нямате сили да изпълните; иска ви се да направите нещо друго добродетелно в името Христово, но също нямате сили или не ви се пада сгоден случай. А това не се отнася до молитвата по никой начин: за нея всеки и винаги има възможност - и богатия, и бедния, и знатния, и простосмъртния, и силния, и слабия, и здравия, и болния, и праведния, и грешника. Велика е силата на молитвата, и тя носи най-много от Духа Божи и всекиму е най-удобно да я стори. Чрез молитвата ние сме удостоени да беседваме с Всеблагия и Животворящ Бог и Спасител, но и тогава трябва да се молим само докато Бог Свети Дух не снизойде до нас в известните му мерки на небесната Си благодат. И когато благоволи да ни посети, то ние трябва да престанем да се молим. Защо тогава да му се молим: "ела и се всели в нас и ни очисти от всичко скверно, и спаси, Блаженни, душите ни", щом Той вече е дошъл при нас, за да ни спаси - нас, уповаващите на Него и призоваващи Името Му свято во истината, тоест за да Го срещнем смирено и с любов, Него - Утешителя, в храма на душите си, поревнали и зажъднели пришествието Му".
Така проповядвал Св. Серафим Саровски (1754-1833).
През 1912 г. Митрофан Лодиженски - философ и мистик (с трудове за йогизма, освен другите) написва статия, съпоставяща Св. Серафим със Св. Франциск от Асизи. В нея познавачът на религиите твърди, че православният Св. Серафим стои по-високо от католическия Св. Франциск, защото последният не се самобичува заради първородния грях, а се стреми да подражава на Исус като помага на хората. През същата 1912 г. в Париж е открит препис от молитвата на Св. Франциск за мир:
Seigneur, faites de moi un instrument de votre paix.
Là où il y a de la haine, que je mette l'amour.
Là où il y a l'offense, que je mette le pardon.
Là où il y a la discorde, que je mette l'union.
Là où il y a l'erreur, que je mette la vérité.
Là où il y a le doute, que je mette la foi.
Là où il y a le désespoir, que je mette l'espérance.
Là où il y a les ténèbres, que je mette votre lumière.
Là où il y a la tristesse, que je mette la joie.
Ô Maître, que je ne cherche pas tant à être consolé qu'à consoler, à être compris qu'à comprendre, à être aimé qu'à aimer, car c'est en donnant qu'on reçoit, c'est en s'oubliant qu'on trouve, c'est en pardonnant qu'on est pardonné, c'est en mourant qu'on ressuscite à l'éternelle vie.
В превод:
Господи!
Направи ме оръдие на Твоя мир,
за да давам любов там, където ме ненавиждат,
за да прощавам там, където ме обиждат,
за да съединявам там, където се карат,
за да нося радост там, където царува печал,
за да запалвам светлина там, където настъпва мрак.
Господи!
Не ме утешавай, а направи така, че аз да утешавам.
Не прави така, че да ме разбират, но направи така, че аз да разбирам.
Не прави така, че да ме обичат, но направи така, че аз да обичам.
Защото който даде, той получава. Който забравя себе си, той намира. Който прощава, той бива простен. Който умира в себе си, той се събужда за Живот. И ако ние в твое име, Господи, умираме, то влизаме във Вечния живот.
Амин!
Преводът не е точен, знам. Но не е там работата. Важен е смисълът, не буквалността. "Който забравя себе си, той намира". Намира смисъла? Ако рисуваш икони, духовен ли си? Ако живееш сега и купуваш подаръци за Коледа, значи ли, че си бездуховен и консуматор? Всичко сътворено, е ли с божая искра? И всичко сътворено, изкуство ли е? Изкуство - защото искаш нещо да кажеш, защото творенето ти носи радост, защото творенето ти дава хляб? И давайки ти хляб, търсиш как да му предадеш смисъл... след като вече си го направил, за да те храни.
"Не прави така, че да ме разбират, но направи така, че аз да разбирам".

"Любовта към Бога"

2007-12-23T15:00:00.000+02:00

"Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му". (1 Йоан. 5:3). Не е грях да не знаеш, но точно към това изречение от Библията препраща заглавието на последната култова творба на Деймиън Хърст:

Защото "Бог ни е дарувал живот вечен" (1 Йоан. 5:11). А вечността е нещо красиво, чисто и много-много скъпо. И не е перверзия, когато Хърст казва, че би искал и неговият череп да има съдбата на този, който стана прототип на знаменитата му скулптура. Кой художник не иска вечност, не жажда безмъртие? Но нали това би го приравнило с Господа? Нали това е гордост превелика, а гордостта е смъртен грях? Поради това ли рабът Божий Деймиън се срами да си го признае и прибягва до метафори и алегории? Щом се боиш да си признаеш, не се чуди, че ставаш за посмешище - тук:

... и още повече тук:

... подходящо озвучено тъкмо от 50cents... В платината и диамантите ли е вечността? Възможно. Дали ни харесва или не, но е напълно възможно. Дребна вечност, но все някаква... Не е толкова грешен Деймиън - гордостта му не е толкова велика като на Дюрер, например:

Просто да му е! "Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света" (1 Йоан. 5:4). И раб Божий Деймиън, и аз - рабиня Божая...

До трансцеденталното и обратно: Пътешествие с прасе

2007-11-24T16:35:00.001+02:00

Чуйте това (втората част):

[NB! в моя FireFox този плейер все отива най-отзад, щом свърши зареждането на всичко от поста]
Да ви прилича на бретонско? Или на келтско? Защо не? Вероятно има нещо общо, щом Жан-Пиер льо Корну, известен с пристрастията си към бретонско-келтското музикално наследство, се е включил в проекта на Les Pires. Албумът им "По следите" ("En Piste") съдържа типични(според западните представи) източноевропейски ритми:
Нещо руско, например:
Точно това, руското, ми позволи да публикувам препратките към музикалните файлове - останах с впечатлението, че те са "пуснати" в Мрежата със съгласието на продуцента на Les Pires (казват, групата се разпаднала и всеки си поел по своя път).
"Совите нежни" е нещо като химн на проекта "Веретиево". На официалния сайт на движението има отделна страница, озвучена с (легален)кавър. Има и линк към блог-обществото на интересуващите се от въпроса каква е тайната на песента. Върха!
И какво? Минаев има ли нещо общо? Или Оксана Робски? Няма. Нашенските книгоиздатели с чиста съвест могат да се оттеглят от темата. "Техните" автори нямат нищо общо. Техните "автори" са бизнесмени, врели и кипели. "Веретиево" за тях е детска градина. В най-добрия случай, пионерски лагер. И то си е точно така. "Пионерски лагер за възрастни".
Веретиево е "безкраен смях (с цяло гърло), стигащ до истерика, до спазми в корема". Веретиево е: "арт-хепънинги и изложби, купони и семинари, почивка и ролеви игри, това е животът в най-ярката си творческа проява.<...> Това е малко фантастично селище от бъдещето, където се случват арт-игрите на новото време, в които участват известни художници, дизайнери, писатели, издатели, политици, министри, бизнесмени, приказни хубавици и прекрасни музиканти". Веретиево е малка свобода, която още не си е отишла разсъблечена.
Не знам защо съвременното изкуство проявява такова внимание към натурата. Деймиън Хърст препарира акула, а после - цял чифлик. Кулик се прочу с актовите си снимки с животни. Дали като отзвук или просто заради карнавала, на последния семинар-хепънинг във Веретиево един от организаторите - Борис Бергер, се появява "целият в бяло" с малко прасенце на каишка. Прасенцето е представено като Казимир(Малевич). По-късно се оказва, че Казимир е момиченце, но това не се отразява на представянето на новите Бергерови платна - черен квадрат, червен квадрат и бял кръст:
Препратката към знаковите творби на Малевич е очевадна.
Значи ли това, че съвременното изкуство се е затворило в самото себе си? Че само преповтаря стари работи, че бълва преработки и кавъри? Че се заключава единствено в новия начин на опаковане/поднасяне на стари идеи?
Ако това е вярно, защо е така? Дали отговорът не се крие в акцията на Максим Илюхин отпреди осемнадесет(!) години? "Полуфабрикат" - художникът се съблича и ляга в гигантска тарелка, а съратниците му го опаковат във фолио. Като пилетата в супермаркет...
Всичко си има цена. И място на щанда.

Джорджия и хармонията

2007-11-17T12:05:00.001+02:00

"В природата всичко е хармонично - казваше проф.Y, преподавателката ми по естетика. - Нищо привнесено не прави нещата по-красиви". И продължаваше с дълги тиради против козметичната индустрия. Разбира се, аудиторията си залепяше по някоя умна физиономия и мислено се пренасяше на по-приятно място. Проф. Y беше красива старица - висока и стройна, фигурата й излъчваше съзнание за собственото значение за света, вървеше с гордо вдигната глава и с жестове подчертаваше хубостта на побелелите си гъсти коси. Да, природата беше се постарала да направи старостта й хармонична. Но само наглед - беше пропуснала да я хармонизира емоционално, беше забравила да притури малко любов. Затова думите от катедрата увисваха в пустотата и душите оставаха глухи за тях. Душите - да, обаче умът се опитваше да намери някакъв смисъл. Наистина ли "в природата всичко е хармонично"? Всичко ли, създадено от природата, е красиво такова, каквото е? Категорично си отговарях с "не", докато не видях Джорджия О`Кийф - жената и картините й.
Започна се с една снимка, случайно мярната в раздела "Архив" от сайта на някакво високотиражно популярно американско списание - възрастна жена, седнала на крайчеца на семейната спалня. Съседният фотос показваше клошарка с надпис: "Майката на Мерилин Монро". Но коя е Джорджия О`Кийф?
Красива и талантлива, съпруга и модел на известния фотограф Алфред Стиглиц:
На всичкото отгоре О`Кийф е тази, чиито творби са подредени в първата самостоятелна изложба на жена в Музея на модерното изкуство (Ню Йорк, 1946 г.). Художничката е известна с изображенията на цветя, скали, животински кости и пейзажи от пустинята на Ню Мексико. Цветовете се преливат на платната й, скалите придобиват омагьосващо заоблени форми и красотата извира от всичко - от изсъхналите дървета, скучните ъглести сгради, дори от черепите, намерени сред пустошта. И тази красота е мека, лъчиста, неплашеща. В нея е хармонията на природата, хармонията на света.
О`Кийф живее 98 години. Снимките й от периода, когато вече старостта бележи всичко видимо в нея, разкриват сдържана сила. Но не силата на "желязна лейди", а силата на умението да видиш нещо повече в очевидното, да намериш хармонията и да я изобразиш. "В природата всичко е прекрасно". Когато го казва Джорджия О`Кийф, вярвам.
На видеото е 92-годишна.

Пладнешки влакове и разбойници

2007-11-15T14:35:00.001+02:00

Имало едно време един селянин. Живял си той мирно и тихо с жена си-красавица, двамата сина и стадото крави... Впрочем, кравите се появяват по-късно. Но точно като в приказките героят получава последно предупреждение, антагонист заплашва семейството и имуществото му, и Дан Еванс тръгва да търси вълшебното средство, за да надвие бедата - пари да се откупи от лошия кредитор. А парите ще дойдат като награда за издържаното изпитание: да отведе бандита Бен Уейд до гарата и да го качи на влака за Юма, потеглящ в 3,10 след пладне. При това, героят трябва да даде на сина си това, което му липсва - вярата в способностите на бащата да се справи с живота.
Всичко това го има в "3,10 за Юма". Защото уестърнът сега играе ролята на приказките отпреди няколко века - задава координатната система на доброто и злото, очертава някакъв модел на света, на социалните взаимоотношения, без претенции за достоверност на сюжета.
От гледна точка на кинокритиката, важни са други аспекти: в какво е успял режисьорът и в какво - не, справили ли са се актьорите с ролите си, как филмът се възприема от зрителите. Да, Джеймс Манголд, като цяло, е направил много добро кино. Макар "3,10 за Юма" да е римейк на популярния преди 50 години филм на Делмър Дейвис, оригиналът не е в тежест на съвременния вариант. Режисьорът е подходил с такъв хъс към работата си, че все едно в детството си не е бил обсебен от играта на Глен Форд и Ван Хефлин, все едно до вчера не е чувал за разказа на Елмър Леонард, залегнал в основата на сценария. Някои наблюдатели упрекват Манголд, че е добавил моменти, които са излишни, могло е без тях, внасят скука, едва ли не - направени са заради едната политическа коректност (китайските работници при строежа на тунела, индианците). Може. Аз не усетих скука в тези епизоди, но едва ли съм изгледала всичките тия близо 8 хил. филма, които се хвали, че е видял един от критиците. Ако работата ти е само да ходиш на кино, сигурно всичко ще ти се струва скучно ))
Разбира се, суперлативите към Ръсел Кроу нямат край. Отбелязва се, че няма особено развитие в характера на героя му, че не за първи път се захласваме по обаятелен мошеник и манипулатор, но Кроу го прави с такъв ентусиазъм, толкова е въвлечен в образа, така се забавлява, че ролята му заблестява и омайва дори най-изкушените зрители. Така си е, факт. Като се прибавят ненатрапчиво показаните погледи - ту искрящи от ирония, ту вледеняващо жестоки... И в никой момент не си сигурен какво точно ще предприеме Бен Уейд в следващата секунда. Злото е в непредсказуемостта, така ли?
Или Крисчън Бейл - вечният губещ (в началото) и решен да получи своето на всяка цена (в края). От друга страна - знае ли човек? Да би имал очи да забележи погледа - инат-човек, като си науми нещо, не можеш го спря. Ако е губил, губил го е от инат. Ако спечели, пак ще е заради инатлък. Стига да има за какво да се хване, мотивация демек. Не ще да си мести фермата заради някаква си ж.п.линия (защото климатът там е най-подходящ за туберкулозно болния му по-малък син), не иска щедрия подкуп на Уейд, за да пусне бандита да си ходи, защото е обещал, че ще го качи на влака (ами как ще обясни на властите произхода на парите, отвръща Дан и е прав). Казват, израстнал бил, развил се бил характерът. Не ми се видя така - по-скоро, разкрива се постепенно. И заслугата е на Бейл, на Манголд, на оператора с гръцкото име...
За оператора - снимал бил с ръчна камера като при екшън. Новост било да се снима така уестърн. Може, не разбирам от тия неща. Но работата му е забележителна, спор няма. Ще оставя на компетентните да коментират повече. Едрите планове, прилагани главно в психологическите драми, не отстъпват по майсторство, мисля. Нали "3,10 за Юма" и в двете си издания се разглежда главно като сблъсък на характери, на типажи, които са носители на ценности, пречещи им да постигнат съгласие, но изпълват героите с уважение един към друг.
Плътни и ярки Бен Фостър и Логан Лърман...
Борбата между доброто и злото? Да. Но къде е доброто и къде - злото? Има ли това някакво значение? Къде е опорната точка? За какво си готов за умреш? Коя, в крайна сметка, е висшата ценност? Ето, това са въпросите, които задава Манголд. И отговаря по своя си начин. Но кой е твоят начин, зрителю?
И тук вече излизаме от приказния дискурс. Приказките дават ясен отговор. Съвременното изкуство задава само въпроси.

Blogged with Flock

От Халил бей до Лакан

2007-11-12T15:17:00.001+02:00

или Историята на една картина
За Жак Лакан, мисля, няма нужда да разказвам дълго, защото статии за него има по всички енциклопедии. Няма нужда да разисквам надълго-нашироко и проблема за влиянието на личния живот върху развитието на историята. Ако за широката публика има нещо интересно в науката история, то е точно този аспект на нещата: кой, как, кога и с кого. В изобразителното изкуство пък клюкарското любопитство си е направо задължително за разбирането на една или друга творба. Особено що се отнася до съвременното изкуство.
Та. Жак Лакан се движи в кръга на титаните на сюрреализма - художници и поети: Салвадор Дали и Пабло Пикасо, Жорж Батай и Андре Бретон. По време на Втората световна война в Южна Франция между него и Силви Батай (по баща: Макле) се заражда романтична връзка, узаконена през 1953 г. след развода с първата му съпруга. Рос Макле - сестра на Силви, пък е омъжена за Андре Масон - знакова фигура за френския сюрреализъм. След първата световна война Масон се увлича по кубизма и е високо ценен от Пикасо, но после сюрреализмът го примамва като идеология и естетика. Името му се свързва с имената на Жорж Брак, Гертруд Стайн, Хемингуей, Пол Елюар. Да подхвърля, че Елена Дяконова-Елюар след раздялата си с поета се преобразява в Гала - музата на Дали.
Тези флуктуации на романтичните връзки в една творческа компания не са изобретение на модерното време. Музата на Гюстав Курбе, както се знае, била сгодена за неговия ученик - американския художник Джеймс Уистлър. Джоан Хифернан е търсен модел, Уистлър често влизал в конфликти, подозирайки любимата си в изневяра. Предполага се, че юмручната схватка между него и Алфонс Легро е инспирирана от спор за огнената ирландка. През 1865 г. Уистлър представя Джо на Гюстав Курбе и веднага се раждат няколко портрета, възпяващи разкошните коси на момичето. Но през следващата - 1866 г. две платна (възможно) стават повод американецът окончателно да скъса с Хифернан. Това са картините, поръчани(?) от бъдещия турски посланик в Париж Халил паша (aka Халил бей) и предназначени за личната му колекция с подчертано еротична тематика. Става въпрос за "Спящите" и особено за "Произхода на света".
Кой обаче е Халил бей? Баща му е роден в Кавала (дн. Гърция), първи братовчед на Ибрахим паша - хедив(вицекрал) на Египет. Малко отклонение: Ибрахим паша е осиновен от Мохамад Али паша - албанец, също роден в Кавала, назначен от турския султан за валия на Кайро, но с времето получил увереност в силите си, опълчил се срещу централната власт и успял да си извоюва статус на хедив, както и известна автономия за Египет. Ибрахим паша известно време съуправлява заедно с Мохамад Али, но умира преди баща си. Така или иначе, в последствие синовете и внуците на Ибрахим дълго време управляват Египет. Впрочем, втората жена на Халил бей е внучка на Ибрахим паша.
Халил паша, очевидно, бил с доста разкрепостени възгледи по отношение на табутата в изкуството, но това през ХІХ в. не било пречка за успешна дипломатическа кариера. Османската империя му възлага да представлява интересите й в Атина, Санкт Петербург, Виена, Париж. Има и българска връзка - последователно е министър на външните работи и на правосъдието (вкл. вероизповеданията) през 70-те години на ХІХ в., когато се решава въпросът за църковната независимост на българските епархии.
Знаменитата колекция на Халил бей включва несъмнени шедьоври - освен творбите на Курбе, към тях се причислява и "Турска баня" на Доминик Енгър. Историята на самата колекция е не по-малко интересна. Разпространяват се всякакви пикантни слухове относно причините за възникването на колекцията, както и причините за продажбата й. Говори се, че се разорил на комар и бил принуден да продаде сбирката си през 1868 г. Умира през 1879 г. През 1889 г. Едмон Гонкур вижда някои от картините, забутани сред други предмети в антикварен магазин в Париж. Открива "Произхода на света" зад дървено пано, украсено с рисунка на замък.
В годините преди Втората световна война творбите на Курбе и Енгър от сбирката на Халил бей са притежавани от унгарския банкер Ференц Хатвани. "Легналата гола жена" била изложена в салона на къщата му в Будапеща, а "Произходът на света" - в банята. След началото на войната платната били скрити в банкови сейфове, а семейството на Хатвани успяло да избегне участта на еврейските си сънародници. Предполага се, че през 1945 г. картините са намерени от руски войници, а също така, че част от тях били "откупени" от самия Хатвани още по онова време (например, "Произходът на света"). За "Голата жена" се разказва, че била подарена на словашки лекар в знак на благодарност за спасяването на ранени руски войници. Ференц Хатвани умира през 1958 г. и изкуствоведите се заемат да издирват колекцията му. През 2005 г. наследниците на доктора се договарят с наследниците на банкера и връщат "Голата" срещу възнаграждение от около милион долара.
През 1955 г. Жак Лакан купува "Произхода на света" от неизвестно лице. На картината е отредено място в семейната спалнята във вилата на философа. Но дори там тя е скрита - само че не с дървено пано, а с достойното за себе си произведение на Андре Масон, носещо същото име "Произходът на света". Била изработена специална двойна рамка, която се разтваряла и тогава пред погледа на зрителя застава оригиналът на Курбе, а в затворено състояние се вижда рисунката на Масон - пейзаж, възпроизвеждащ контурите на сътвореното от Курбе:

Гюстав Курбе предизвиквал скандали не само приживе. Той продължава да ги предизвиква и днес. При това - финансови скандали. Цените на произведенията му се движат в твърде широки граници - от около 20 хил. евро (за пейзажите) до над 2 млн. евро. В редица случаи инвестирането в картини на Курбе се оказва повече от рисково. Така например, през 1998 г. Сотби продава на търг в Ню Йорк един от портретите на Джо за $2.7 млн. Три години по-късно новият собственик решава да я предложи на същата аукционна къща за продан и губи $1 млн.

Blogged with Flock

Култура?

2007-11-07T15:29:00.000+02:00

Като какво ще да е това нещо "култура"? Според както сочат речниците, ето какво:
1) съвкупност от (най-често неформални) правила и стереотипи за поведение;
2) съвкупност от създадени от човека материални и духовни ценности;
3) човешката способност да произвежда и потребява такива(материални и духовни) ценности.
И какво? Опираме до дефиницията на "ценност". Чалгаджийството и Слави ценност ли са? И поради какви такива причини новините за тях вървят в рубриката "Култура"? Имам отговор: името на рубриката е сбъркано. Правилното е "Субкултури". Ако да беше така, всичко си идва на мястото.
Ама какво ще да рече "субкултура"? Я да видим, какво пише в дебелите книги: "специфичен светоглед и система от ценности на обособена група от хора, които са обединени от общи интереси". Ами добре, общността на тия, които обичат да си завъждат тарантули, субкултура ли е? Да. Ще ли ги включим в рубриката? Абсолютно! По англоезичните сайтове такива новини вървят или като "entertainment", или като "oddly". Ама тук бухат всичко в "Култура". Нерде Стамбул, нерде Ямбол. Ама това е положението: Слави върви в "Култура". "Сега да ти обяснявам, че беше жаба..."
Имало било "висша култура". Следва да има и "низша култура". Ми като "правила и стереотипи на поведение" сигурно има. Слави е там. Ама Шьонберг, горкият, там ли е? Щото, като се замислиш, системата за сметопочистване също има своите правила и стереотипи на поведение. И, понеже в различните части на света тези правила и сереотипи са различни, те определено имат някакви културологични измерения. Ама по масмедиите такъв тип информация не върви по рубриките "Култура". А Слави върви. Защо, бе джанъм? Сметопочистването си е баш култура, що така го дискриминирате? За Слави - има-няма ден, току кажете по дума. А за Шьонберг или за сметопочистването? За първия - йок. За второто - по други рубрики. И що така?
Щото ... Е, не! Няма да кажа. Сакън! Аз да не съм Господ, че да мога.